ИСТОРИЯТА НА УКИЙО-Е ИЛИ КАРТИНИТЕ НА ПЛАВАЩИЯ СВЯТ- ІІ част

Неслучайно ранния 18 век е определян като важен период за развитието на гравьорството. Качеството на хартията се повишавало, формите и размерите на гравюрите започнали да варират и най-накрая се появяват първите полихромни отпечатъци. Предвестник е уруши-е, лакираната гравюра, където определени черни части от рисунката се правят блестящи чрез смесването на гравьорско мастило с лепило.

Но най-новото и впечатляващо в техниката, разбира се, е използването на цвета. Традиционно най-луксозните издания са били богато оцветявани открай време, но... на ръка. Чак в средата на 18 век Окомура Масанобу – издател и художник – експериментира, създавайки абуна-е или „червени рисунки”, в които включва до три цвята. Характерното за тези цветове е, че все още те не са затворени в контура на дизайна.

Първата изцяло полихроматична гравюра, наречена нишики-е или „брокатна рисунка” се появява в Япония някъде около 1769. Художник от Едо на име Сузуки Харинобу публикува серии от гравюри, в които цветовете са или затворени от контура или самите те формират силни разграничения. Тези гравюри са имали незабавен успех и Харинобу до самата си смърт – 6 години по-късно, на 46 –  си останал най-популярния художник в Едо. По това време създава множество гравюри на ефирни, почти еднакво изглеждащи млади мъже и жени, позиращи с изключителна грация.

Как се правят гравюрите от дървени блокчета

Процесът на традиционно отпечатване на укийо-е зависел от трима различни специалисти: художникът, който рисувал и определял цветовата комбинация за всяка от дървените матрици, издателят, финансиращ проекта, и резбар, който изрязвал гравюрите в еднакви по формат блокчета от черешово или крушово дърво.

Най-общо казано процесът стартирал с дървена матрица, върху която се нанасяло черното мастило и преминавал през още няколко последователни цветни форми, докато най-накрая се получавал финалния отпечатък.

Художниците на укийо-е от периода Едо първо скицирали така наречените ханшита-е (предрисунки) съобразно идеята на издателя, който финансирал изданието. Така скицираната основна рисунка била с точно същия размер като на крайния отпечатък. Върху нея художникът полагал тънък лист от здрава хартия наречена миногами и копирал контурите на скицата с черно мастило. След това материалите били предавани на цензор, който бил или представител на основния дилър или правителствен чиновник. Ако демонстрираният по този начин проект бил одобрен, резбарят приготвял блокчетата по модела на художника, а после печатарите отпечатвали и гравюрите.

Съвременен японски майстор практикуващ древното изкуство

Ханшита-е била ориентирана с лицевата си част надолу върху изсушен блок от черешово дърво с праволинейна текстура, която била внимателно резбована така, че линиите на контура да останат чисто изрязани и изпъкнали. Трудните места били оформяни с малки ножове, докато големите пространства, които трябвало да останат празни, били обработвани с кръгли и квадратни длета. Техниката за бързо отпечатване била развита от издателя Емийя. Неговата гравюра съчетавала в себе си използването на няколко блокчета. За центриране на изображението и за да стане всичко точно, той първи използвал насочващите маркери, наречени кенто, които били изрязвани за улеснение в дървото. Те присъствали във всички останали блокчета: маркер в десния ъгъл и прав маркер в линия с долното рамо. Тази нова технология вече осигурявала перфектната синхронизация на всеки отпечатък.

Европейска туристка използва баррен, за да  
извади принт под вещото  ръководство
 на японски майстор

Самите образи били получавани чрез внимателно търкане на леко навлажнена хартия, поставена върху обмазаното с мастило блокче посредством кръгово оформен ракел, наричан баррен, направен от външната част на бамбук. Печатарят притискал този инструмент, като го насочвал със зигзагообразни и кръгови движения. Броят на отпечатъците зависел и грубо варирал от качеството и стила на гравюрата. Тираж между 200 и 300 бройки бил нормален, защото след това блокчето се раздувало от поетата вода. Прието било един хубав тираж от 200-300 гравюри да отнема около две седмици за изпълнение, но по-ниските стандарти, както и по-малкото цветове, са могли да намалят това време драстично. Още след първия отпечатък блокчетата започвали да показват признаци на износеност. Тя се забелязвала първо при фините линии като тези на косата и други подобни детайли. Използваните пигменти били производни най-вече от зеленчуци и оригинални минерали. По-плътните анилинови нюанси, внесени през 19 век от Европа, първоначално са шокирали японците, но впоследствие почти всички свикнали с новото качество. Използваната предимно за целта хартия варира в съставките си и се нарича хошо. Специфичната медия се получава само от фибрите на черничевата кора. Меката текстура позволява добро проникване на пигмента и е достатъчно здрава, за да издържи търкането с баррен-а.

Резбарите на цветовите блокчета получавали мостри, всяка на отделно блокче, като изрязвали всичко излишно, освен местата, които били определени за полагане на съответния цвят. На мастиленото блокче всички контури били изпъкнали и само индивидуалните цветове били вдлъбнати. Отново, както на мастиленото блокче, се изрязвали насочващи маркери. За нашите припрени съвременници би било полезно да разберат, че всеки резбар чиракувал най-малко десет години, и то само при един майстор, преди да му бъде разрешено да отвори собствено ателие. Вероятно след изтичането на този срок се смятало, че е научил занаята. Майсторът, от своя страна, разпределял работата между чираците си съобразно отделните им нива на сръчност, като извличал за себе си съответните дивиденти.

След като напускали ръцете на резбарите мастиленото блокче и цветните му „събратя” били предавани на печатарите, които приготвяли листовете хартия за отпечатъците, като ги нарязвали на определени размери чрез комбинация наречена доза, а преди използването им ги овлажнявали. Мястото за печатане било покрито с мокра тъкан, за да предотврати евентуалното плъзгане на блокчетата. Първо мастиленото блокче, очертаващо контура, се поставяло на стенда и се обмазвало с черно мастило. След това върху него се поставяло парчето хартия, определено за отпечатъка, като внимателно се подравнявали водещите маркери. После печатарят притискал листа и го търкал със своя баррен. Когато мастилените контури били отпечатани мастиленото блокче се махало от стенда и цветовите блокчета в подобен последователен ред оформяли крайното изображение. Този отпечатък играел ролята на спесимен, на мостра, направена по инструкциите на художника, засягащи нюансите на цветовете, както и потъмняването и просветляването на отделни участъци в рисунката. След това започвало същинското печатане. Одобрената продукция заминавала на търг.

Имало е абсолютно разграничаване между печатарите на цветни и мастилени отпечатъци. Така че продукцията на полихромните гравюри естествено е била бизнес на печатарите на цветни отпечатъци. Майсторът-печатар, както и майсторът-резбар, разделяли работата между чираците си според техните възможности и умения. Интересно е да се отбележи, че по време на периода Едо художниците никога не са си позволявали волността да снабдяват печатарите с дадена цветова мостра, направена от самите тях, без да се съобразят със сложните им комплексни изисквания за цвета.

Жоро Нончев