"Маймуната не се интересува от Браунови частици, златни звезди, олимпийски медали или докторати по философия. За човека тези неща са по-ценни от цял един кораб, натоварен с банани.Това ни прави доста тъпи по маймунските стандарти."
Чарлз Уайтхед
Точното изказване на позабравения гений Уайтхед ни подсети за един стар виц, в който събралите се на случаен купон гости се представят един на друг, сякаш продължават и в тази лежерна обстановка да се надцакват, опивайки се от мисълта за собствената си важност. Отвсякъде се чуват произнесени с надут глас, противоречащи на здравия смисъл словесни комбинации като: „доцент Тъпанарков”, „професор Кретенски”, „генерал-майор Поплювков”, „академик Едикойси”, докато един скромен човек, шашнат от „елитарното” общество, сред което е попаднал случайно, запознавайки се на свой ред прошепва смутено:„Петров... обикновен педераст”.
Дали безспорните факти, че Аристотел и Платон не са доктори по философия, че Моцарт никога не е печелил „Златния Орфей”, че Шекспир и Достоевски не са имали удоволствието да получат „Пулицър” или Ал Пачино званието „заслужил артист” не ги прави по-малко значими в съзнанието на съвременния човек? Едва ли. И въпреки това, напоследък медиите неистово се надпреварват да рекламират и интервюират един определен тип титулувани особи. Наистина, в недалечното и незабравимо минало „народната власт” отгледа значително количество подобни плазмодии, които въпреки „промяната” продължават не само да шават, но и да се делят и размножават обезпокоително. Да приемем днес този процес за нормален би означавало да дефинираме и появилата се през Средните векове чума като пример за „съзидателно” и „жизнеутвърждаващо” явление.
Похвално е все пак да се види как сукалите до забрава от Маркс и Ленин оредели съвременни интелектуалци съвсем съзнателно се опитват да забравят източника и естеството на кърмата си, като се „образоват” в движение. Неизбежната буря, саркастично предсказана от самия Живков, продуха съзнанието и завъртя ветропоказателя на мисленето им на цели 180 градуса, като ги принуди да пресекат минусовата графика на досегашното си отрицание към актуалните днес „европейски ценности” с начертаването на една единствена положителна вертикала. С други думи от минуса, само с едно драсване, те създадоха плюс. И ето, че стана чудо! От скромната какавида, проповядвала в захлас социкономиката в спарения въздух на класните стаи в АОНСУ се излюпи и гордо разпери шарените си криле новият български икономически гений. На създадената от него хранилка зашаваха, гладни интернационални курви, генерали-бизнесмени, доктори-синдикалисти, престъпници-благодетели, барети-наркопласьори, ресторантьори-магнати, чиновници-рекетьори, митничари-контрабандисти, евреи-министри, пионерчета-икономисти, рязан философ-балансьор, дори и един цар-смешник, изпълняващ послушно ролята на джокер. В продължение на двайсетина години всички те се обединяваха, разединяваха, изтребваха и съвокупляваха помежду си, за да оформят най-накрая мършавия гръбнак на „родната” олигархия.
Но въпреки съмнителния прогрес на мъчителния преход, интелектуалният вакуум бе неизбежен. Милиони интелигентни млади българи не се оставиха да ги излъжат за пореден път и предпочетоха неизвестността в чужбина пред задушаващата атмосфера на внимателно контролирания безличен хаос, въпреки напъните немощните конюнктурни гласчета, които припяваха неубедително: „Дрън-дрън-дрън... не съм избягал.” Останалите тук патриотари и псевдо-хъшове удивително бързо намериха общ език (не само в преносен смисъл) с нафталинените чичковци и на свой ред се наредиха на хранилката. След закономерното каращисване „възродената” българска интелигенция смело надигна глава, за да погледне нагло собствения си народ в очите, макар и само от телевизионния екран или през потъмненото стъкло на лимузината си, оставайки глуха по стар комсомолски навик към аргументите на инакомислещите простосмъртни.
„Новото време” побърза да роди и нови герои, изповядващи нова, тунингована естетика. Тези герои цепнаха не само фетишизираните дънки на емблематичната Радка-Пиратка. Те яко цепнаха и самия соцреализъм, намирайки безпогрешно митичната G-точка помежду плътно стиснатите до този сюблимен момент тлъсти естетически критерии на последния. Вследствие на този весел караминьол позавехналата селска физиономия на българската култура поруменя, тя смело захвърли шарената забрадка, похотливо разплете плитката си и започна стриктно да спазва диетата на Дюкан. Не пропусна да подпълни и стайлинга си и с чифт нови цици, купени на промоция ведно със събраните съчинения на Паулу Коелю. Нейните предани пиари и пиарки жертвоготовно загърбиха конкурсите за красота и модните подиуми, за да шестват и проповядват новите естетически канони от многобройните билбордове и плазмения екран. Тяхната жива и неподправена реч, изобилстваща от наситени с емоционалност междуметия, акцентираща тавтология, многозначителни паузи и изразителна жестомимика озадачава и до ден днешен аудиторията със смелите си вариации върху познати и най-вече, непознати теми.
Тук му е мястото непременно да уточним, че карнавалът на безспорно революционния, но иначе типично балкански ренесанс премина тържествено, кълчейки се в ритъма на емоционални композиции, музицирани от ромски виртуози-слухари (да не се бъркат с римските – бел. на автора). Евалла на това талантливо племе и алал му вера! Пардон! Сиреч... етнос.
 |
| Vaya con Dios, разбираш ли начи?! |
Не можем да отминем равнодушно и своеобразната кулминация на новото "духовно" начало – уникалният по своята визия и саунд концерт на открито пред храма-паметник Александър Невски, състоял се в разбираемо логична близост с главната квартира на поелите с максимална скорост по лъскавата „модерна" магистрала башмедиатори на българското православие. Не Кво вадис, ами кво вадиш, разбираш ли? Това му трябва на човека. Символиката, закодирана елегантно в силуета на храма, използван така находчиво за backstage, нежните малки, и не толкова малки, подвижни пластики, сътворени и заживели свой собствен живот благодарение на сръчните ръце на хирурзи-стилисти, марковите ефирни материи и модните аксесоари галеха приятно окото на истинския ценител. А затрогващата поетика на текстовете и богатият тембър на гласовете бяха истинска наслада за мазолестото му ухо.
Какъв спектакъл беше само... Mon Dieu! Върти, сучи... ееех! Извинете! Подведе ни емоцията. Нема как. Само като се сетим за това безподобно зрелище и чувствата избиват на повърхността подобно на пъргавите мехурчета в „Моет Шандон”. И, entre nous, сред това богатство на форми и багри, на сенки и светлосенки, съпроводени от този толкова як саунд какво биха представлявали тримата тенори със скучните си дрешки и овехтелите си композиции? Пълни аматьори...
Безпогрешно усетила празната ниша, не закъсня реакцията и на малобройната, но жилава кохорта на многократно компрометираните стари муцуни, на съмнителните личности, изградили кариерите си върху позабравеното си положително отношение към тотално провалилата се философска доктрина, на доносниците с калцирани от лизане езици, непритежаващи и капка истински талант. Усетили свежият повей на новата „естетика” те побързаха да се включат в играта. Оказа се, че вече нямат нищо против да рекламират и най-калпавия продукт, стига да им се заплати добре. Отдавна мина времето, когато все още се притесняваха, че ще се компрометират, ако седнат на едно канапенце с Азис или ако хихикат на тъпите му шеги. Сега ги притеснява единствено рейтингът и от време на време... данъчните. Иначе всичко е ОК. Да живей демокрацията!
Извиняваме се, че се налага да говорим за тези общо взето досадни типове, но... няма как. Писна ни! Иска ни се да отворим широко прозореца и да извикаме подобно на героя от една стара култова лента: „Писна ни!” Писна ни от гьонсурати, които безсрамно продължават да интерпретират чуждите постижения като свои собствени, да преповтарят скучни и изтъркани от прекомерна употреба клишета и със садистично удоволствие да ги набиват в главите на нещастните зрители. За съжаление въпреки „промените” увехналите лаври и кухите звания си останаха тяхна единствена страст, а добре завоалираното плагиатство – инструмент за творчески напън. Безжизнените абревиатури пред името на визитната картичка отдавна са се превърнали в смисъл на живота им. За тях съавторството с талантливи хора е любим и изпитан начин на обществена изява. Когато спорят обикновено „забравят” да се аргументират. Вместо това упорито се стараят да изкрънкат доверието на зрителя, като изреждат отново и отново званията, наградите и постовете, до които са успели да се докопат с цената на неимоверни усилия или... по наследство.
Можем да ги срещнем навсякъде, където има някаква аванта или промоция. Спонсори на луксозните им автобиографични издания, книгите и филмите им са цели партии или мастити бизнесмени. Особено обичат банкетите, съзерцаването, а и контактът (защо не?) с млада и свежа плът.Човещина. Още повече, че те са доказани естети. Царе на катарзиса и бащи на нацията. Титани на мисълта? Едва ли. Необходим е поне зачатък на някаква макар и анемична, но собствена мисъл. Но в наши дни това не е от особено значение. Нали работим в екип? Както винаги акъллиите-будали ще измъдрят необходимото, а най-накрая ще намерим начин „да си проврем гагите”, както съветва Алековия башспециалист. И нищо друго освен здравословен смях не би трябвало мощно да кънти в ефира, когато опровергаваните неведнъж от живота и практиката „мъдреци” продължават да твърдят самоуверено пред разлигавените водещи, че владеят до съвършенство тайните на политиката, икономиката, философията, социологията или психологията. Да не говорим за преливащото море от знания за... футбола например.
С бръснати темета или чорлави, по хипарски небрежни, назидателни или мазно кокетничещи пред камерата и микрофона, с ретро-папионка, лула или пура в ръката по нашенски хабилитираните и нехабилитирани „енциклопедисти” отдавна са загърбили срамежливо както селския си произход, така и предишните си марксически изцепки, но верни на природата си не спират неуморно да поучават наивната, постоянно оредяваща публика.
Д-р х.к.п. (хонорис кауза пердута) Петер Шварцен
