"Маймуната не се интересува от Браунови частици, златни звезди, олимпийски медали или докторати по философия. За човека тези неща са по-ценни от цял един кораб, натоварен с банани. Това ни прави доста тъпи по маймунските стандарти."

Чарлз Уайтхед

вторник, 3 май 2011 г.

ИСТОРИЯТА НА УКИЙО-Е ИЛИ КАРТИНИТЕ НА ПЛАВАЩИЯ СВЯТ- І част

„Японецът рисува бързо, стремително, като мълния. Защото неговите нерви са по-чувствителни, а чувствата му по-опростени.” (Ван Гог)


Всеки от нас  вероятно  поне веднъж през живота си се е наслаждавал на чистите линии и майсторски синтезираните идеи на това уникално японско изкуство. Това е така, защото укийо-е отдавна е прекрачило границите на своята родина и образци от него присъстват в много световноизвестни частни и държавни колекции. Прекрасните гравюри продължават да вдъхновяват и радват очите както на обикновените хора, така и на голяма част от съвременните творци – художници и дизайнери.

"Татко Танги"
(Винсент Ван Гог)
Стилните японски рисунки придобиват своята световна известност през 19-ти век, но не всеки знае, че немалка „вина” за заслужената им популярност носят емблематичните личности на импресионизма. Изтъкнати творци като Моне, Мане и Реноар изказват своето нескрито възхищение от изящността и художественото майсторство и бохемската безгрижност на елегантните японски графики. Все пак най-запален, не само техен почитател, но и колекционер, си остава... Винсент Ван Гог. Стените на студиото му били покрити със стотици невероятно красиви отпечатъци на укийо-е, а фонът на известния му портрет „Татко Танги” също представлява колаж, сътворен на базата на оригинални японски гравюри. Всъщност може би най-точна и пестелива, без да губи не само смисъла си, но  дори и частица от своята експресивност до днес, си остава дефиницията на японския писател-романист Асай Риой, който през далечната 1661 пише в своя роман „Приказки за плаващия свят” (Укий-о моногатари) следните редове, синтезиращи есенцията на зараждащия се тогава, но вече доста популярен, бохемски начин на живот:


"Портрет на Асай Риой"
(худ. Кунийоши)
„Ние живеем само за момента, в който се възхищаваме на великолепието на луната, снега, цветовете на черешата и яворовите листа. Радваме се на деня, стоплен от виното, жените и поезията, без да позволяваме на нищетата, взираща се в лицето ни, да възстанови собствената ни уравновесеност. Плаващи без посока, освободени от грижи, като тиква носена надолу по течението на река, ние не позволяваме на себе си да загубим дори за миг куража си. Това всъщност наричаме „носещ се”, „плаващ” свят.

Това прекрасно и семпло определение, изразява не само смисъла, но и брилянтният, небрежно-елегантен артистизъм на гравюрите съчетали подчертано интимния характер на образите, изящно и старателно изрязани в многобройните дървени блокчета. Пощадено като по чудо от безжалостното време, без да загуби дори и частица от своето очарование и благодарение най-вече на гениалната си простота укийо-е продължава да оказва своето магическо въздействие  върху съзнанието и на съвременния зрител.



Исторически стилът се заражда и развива в Страната на изгряващото слънце някъде от средата на 17 век до средата на 19-ти. Произходът на укийо-е по своята същност и философия е будистки и буквално означава „тъжен свят”. Въпреки това към 17 век смисълът на понятието придобива ново звучене, като с годините се променя на „плаващ свят”. Новата семантика като събирателен образ обобщава в себе си мира на мимолетните удоволствия, на освобождаването от грижите и безпокойствата, характерни за всекидневното битие на хората. Отпечатъците на рисунките, които поръчват търговците, в по-голямата си част отразяват аспектите на едно безгрижно и определено хедонистично съществуване, което впоследствие всички започват да асоциират с укийо-е – „картините на плаващия свят”. Така че за да разберем по-добре „атмосферата” на гравюрите ще трябва да обърнем нужното внимание и на някои допълнителни, но необходими подробности, разкодиращи реалния облик на епохата. Направим ли това няма начин да не забележим, че характерните им аспекти органично са свързани със сюжетите, които художниците обожавали да изобразяват в изтънчените си рисунки. И тъй като богатата история на Япония сама „подсказвала” основните теми на импровизация те отдавали своето безрезервно предпочитание на театъра и пътуванията, като не забравяли да надникнат и през ключалката в дискретния свят на квартирите за удоволствия.

Чувствената и откровена еротика е в основата на сюжетите на толкова много
 укийо-е принтове до такава степен, че постепенно се оформя 
отделно течение на това изкуство под името шунга

През 16 век дълговременните войни на съперничество в Япония между феодалните господари наближават края си. Шогуните Токугава в продължение на близо 250 години съсредоточават в ръцете си цялата реална власт, предавана по наследство, и  никой даймио не смее да се опълчи срещу тях. Вследствие на принудителния многогодишен мир и обединението на страната традиционните изкуства преживяват своя логичен ренесанс. За първи път военната каста на самураите обръща внимание на украсата на своите замъци, които до този момент не са представлявали нищо повече от мрачни крепости, проектирани предимно да изпълняват основните си защитни функции. Но ето че сега, сякаш изведнъж художниците и скулпторите получават купища поръчки да декорират плъзгащите врати, таваните и дървените панели, докато също така богато заплатените тъкачи и шивачи започват да произвеждат все по-екстравагантни и красиви дрехи. Всяка форма на изкуството и занаятите придобива нова, осезаема виталност благодарение на разцъфналото желание на могъщите даймио и самураите да направят живота си по-изящен.

Големите търговски фамилии от градовете Киото и Сакай, чиито пари всъщност купуват новите модерни оръдия и муниции за армията, не закъсняват в желанието си да демонстрират повишеното ниво на собствения си стандарт. До този момент те винаги за заемали едно от ниските социални стъпала на обществената стълбица и никога не са имали претенции за съпричастност към аристократичните форми на изкуството или към какъвто и да е тип елитарна култура. Наистина статусът им не е променен, но ето, че  те сега се надпреварват да поръчват картини, изобразяващи красиви куртизанки, посещават новия театър, наречен кабуки и четат щедро рисувани на ръка популярни книги. Някои от тези книги са във формата на свитъци, а други – книговезвани. Изведнъж масовото търсене на илюстровани ръкописи нараства до такава степен, че ръчното производство се оказва безсилно да задоволи новите пазарни тенденции в тази ниша. Затова и появата на съдържащата качествени илюстрации модерна книга, напечатана посредством дървена матрица, било въпрос на сравнително кратко време.


Раждането на гравюрите от дърво

Изе Моногатари
Въпреки че техниката на печатане на изображения, изрязани в дървени блокчета била известна в Япония от векове и въпреки че китайските печатни произведения не са били нещо ново, а напротив – често срещано явление, първата илюстрирана японска книга излиза от печат едва през 1608 година. Тя била озаглавена Изе Моногатари (Приказки за Изе) – традиционен японски фолклор, придружен от новите оригинални гравюри, изпълнени в чистия стил на школата Тоса. Авторството на илюстрациите се приписва на Хонами Коецу, който сътворява и калиграфията, и цялостното оформление на изданието с отделни подвижни части на книжното тяло. Още с появата си на пазара то става реален пример и модел за комерсиална книга в новата урбанистична среда.

Първоначално илюстрациите в тези първи печатни книги били груби и напълно подчинени на текста. Но много скоро рисунките започват да доминират и да се превръщат в една едновременно финансово приемлива и популярна за населението форма на изкуство. Стига се до парадокса, че дори тези, които не могат да четат си купуват книги само заради илюстрациите. Но около 1660 година доста илюстратори вече работели по договори в японския най-важен град – Едо (Токио) и един от тях, Ишикава Моронобу успял да убеди своя издател да напечата илюстрации на отделни листове без текст. Те били продавани много добре и от този момент насетне гравюрите, както и илюстрованите книги, били широко предлагани публично. Моронобу не само подписвал всеки един отпечатък на собствените си гравюри, но по-важното в случая е, че неговият подпис провъзгласил на света, че се той взима съвсем насериозно като художник. Така той получил статута на ямато ешо – майстор на японска традиционна живопис.


Поява на 
илюстрованата
 книга
По същото това време, през 16 век трупа артисти, ръководени от жена, станали много популярни в Киото. В самото начало те специализирали в танци, изпълнявани от мъже маскирани като жени, както и от жени маскирани като мъже. За кратко време се нароили много подобни трупи, някои от които се състояли само от жени, които освен актьорското си майсторство, предлагали и някои други нежни „екстри” - допълнителни сексуални услуги срещу заплащане. Зачестилите „театрални” изпълнения в новата, макар и завоалирана форма, и свързаното с нея еротично, набиращо все по голяма популярност, амплоа на „актрисите” накарали властите, съблюдаващи стриктно обществения морал, съвсем скоро да ги забранят. Момичетата били заменени от момчета, чието изкуство също било поставено под възбрана поради... същата причина. Най-накрая само зрели мъже участвали в постановките и така успели да спасят, връщайки към живот едва проходилото ново театрално изкуство. Помогнал им преди всичко винаги актуалният репертоар, който обикновено пресъздавал едни от най-злободневните съвременни истории и клюки, епични битки или други наситени с драматизъм сюжети от японската история. Така постепенно били поставени основите на театъра кабуки, който с малки промени спокойно оцелява и в съвременната ни среда, като до ден днешен продължава да се радва на огромен зрителски интерес вече не само в Япония, но и в целия свят.

На съвременен жаргон „кабуки” означава „моден” и чрез тази връзка обикновено се обяснява етимологичния произход на понятието. Театърът бил не само модерен, но и много популярен отчасти поради немаловажния факт, че си оставал единственото публично забавление, разрешено за изисканите дами на императорския двор. В делнични дни забавляващите се жени и дъщери, предимно на търговците и богатите занаятчии, пълнили театъра. Но през малкото почивни дни той бил изключително посещаван само от благороднички. Някои от тях били истински щастливки и и успявали да организират нещата така че да се радват в подходяща, дискретна обстановка и така да се каже „на живо” на ласките на своите любовници-актьори, но повечето от тях трябвало да се задоволят само с отпечатаните портрети на своите фаворити. Издателите били наясно с това търсене и богато и пребогато заплащали на художниците, изобразяващи всеки детайл от живота на актьорите на театъра кабуки. Едни рисували почиващите зад кулисите актьори, други – заелите драматични пози герои на злободневните пиеси, а трети – как просто се разхождат. Пазарът предлагал освен единични и групови портрети. Така театърът се превърнал в неизчерпаем източник на образи и идеи за гравьорите, а принтовете довели до естествен рекламен бум, увеличавайки неимоверно популярността, както на актьорите, така и на пиесите.

Кабуки


Имало, разбира се, и много мъже запалени по театъра кабуки, както и много жени посветили едва ли не живота си на него. Но за мъжете имало и едно много по-важно място за забавление – бордеят. Занаятчиите и търговците вече имали достатъчно пари и време, за да прекарват голяма част от живота си с куртизанките и проститутките. Разширяващата се индустрия посрещала спокойно и техните нужди. През 1627 всички курви и публични домове в Едо били събрани на едно място наречено Йошивара и лицензирани за проституция със специален закон. Дори след катастрофалния пожар през 1657 година, който буквално разрушава Едо и довежда до принудително преустройство на градските планове, отново един район е бил отделен и определен само за проституция. Така новата Йошивара продължила изисканата си плътска търговия с чак до 1951 година.


Портрет на гейша от  Утамаро


По-изтънчените куртизанки имали и по-големи претенции към издателите. Въпреки че гравюрите на показна сексуална активностшунга (откровени порнографски рисунки – предвестници на радващите се на изключителен зрителски интерес в наше време подобни комикси и филми хентай) били най-популярни, куртизанките често били рисувани, демонстриращи екстравагантните си кимона и последните модни прически, подобни на съвременни фешън модели. Те също така се радвали и на изключително охолен начин на живот. Куртизанката постепенно се превръщала в звезда и нейният портрет, купуван не само от почитателите и, но от тези, които си мислели, че могат да си я позволят, увеличавали търсенето и доходите на публичния дом, чиято собственост била тя. Появили се гейшите, чиито особен статут доста се различавал от този на обикновените проститутки. Гейшата била образована, владеела до съвършенство шамисена или друг някой музикален инструмент, можела да поддържа изискан разговор, да съчинява хайку и неслучайно самите обожатели, които се домогвали до нейната благосклоннност се отнасяли с нея като към истинска дама. От стотиците принтове с подобни сюжети става ясно, че била обучена до съвършенство да забавлява обожателите и клиентите си и че за нея не съществували никакви тайни в любовните игри. Освен всичко това, за разлика от обикновените  жрици на любовта, гейшата имала право на избор – дали да влезе в сексуален контакт с даден мъж или не. Така завоюването на която и да е от прочутите куртизанки се превръщало в изключително романтично приключение за щастливеца, който бързо ставал обект на завист от страна на съперниците си и това допълнително гъделичкало егото му. Непременно трябва да добавим, че бавното развитие на флирта неминуемо изпразвало и кесията му, но не можело да бъде и иначе: всяка от гейшите била скъпоценна жива стока в обучението, на която били инвестирани немалко средства от страна на собствениците на публичния дом. И тогава, и сега това изтънчено изживяване на възможно най-висшата любовна наслада биха могли да си го позволят само най-богатите самураи или търговци.

След като веднъж Ишикава Моронобу подписал принтовете си, и по този начин се самопровъзгласил за майстор, другите художници бързо последвали неговия пример. В истински японски стил се развиват отношенията учител – ученик. Появили се различни гравьорски школи всяка от които имала предпочитания към определени теми и характерен стил. Те също били известни като фамилии, защото често ученикът се женел за момиче от семейството на майстора си и по този начин кръвната линия ставала една. В ранния 18 век фамилиите като тази на Ишикава (последователите на Моронобу), Ториите, които специализират в гравюри на актьори, и Кайгецудо – майсторски рисуващи жени в цял ръст – били изключително изтъкнати.

Жоро Нончев

(Следва)



Няма коментари:

Публикуване на коментар