НАЙ-РАННОТО КОПИЕ НА "МОНА ЛИЗА" - СОБСТВЕНОСТ НА МУЗЕЯ ПРАДО

Мадрид

За копието на "Мона Лиза”,  собственост на  музея Прадо (Испания), вече почти със сигурност се знае, че е рисувано от един от чираците на Леонардо да Винчи, който по онова време е работел рамо до рамо със самия майстор, докато последният е създавал оригиналното платно, утвърждава един от музейните служители.

Реставрираната "испанска" "Мона Лиза",
рисувана вероятно от
 Франческо Мелци 

"Зашеметяващото откритие ще даде възможност на любителите на изкуството и експертите, посредством този най-ранен познат препис на  Джокондата да добият представа за това как е изглеждала  Мона Лиза през 16 век – заяви, от своя страна, Габриеле Финалди, заместник-директор на музейните колекции. – Това е все едно двете платна да стоят едно до друго, в едно и също студио, статив до статив – каза той пред група репортери."

Екземплярът е част от колекцията на Прадо и в продължение на години е бил излаган от време на време. Никой досега не му е обърнал нужното внимание просто защото около жената във въпросното копие на "Мона Лиза" фонът е бил в наситено черно, за разлика от прекрасния пейзаж, присъстващ на заден план в оригинала.

Обаче преди две години, при подготовката на копието за изложбата на да Винчи, която ще се състои по-късно тази година в Париж, копието е трябвало да премине през задължителните тестове за освидетелстване. Те именно подсказват на реставраторите, че вероятно има нещо допълнително под черния фон, добавен, както се изясни впоследствие през 18 век, по неизяснени досега причини.

Когато черното покритие било премахнато, изненадващо се появил тоскански пейзаж,  много подобен на този в оригинала.

Рентгеновите тестове, които позволяват на експертите да надникнат под повърхността картината, за да видят как  се е променяла в процеса на създаването си, показаха, че промените  направени в копието са почти идентични на промените, направени по време на еволюцията на оригинала. Лакът, премахнат от копието на "Мона Лиза",  кара лицето и да изглежда по-ярко, и по-младо от лицето в парижкия музей,  покрито с напукан и тъмен лак.

"Можете да си представите Мона Лиза точно такава, каквато е била в действителност през 16 век - казва Финалди."

Мигел Фаломир, отговарящ за италианската живопис в Прадо заяви, че копието дава на любителите на изкуството и експертите шанса  да се възхищават на Мона Лиза "с напълно различни очи".

Той и Финалди добавиха, че най-доброто предположение на музея е, че копието е направено от Франческо Мелци – ученик на Леонардо, поради стиловите му особености.

Освен черния фон, друга разлика представляват и веждите на жената от копието. В шедьовъра на Леонардо те просто липсват.

Известни са дузини оцелели реплики на "Мона Лиза" от 16 и 17 век.

Лувърът застава зад новото откритие и подкрепя твърденията на Прадо, казва Финалди.

Музеят смята да представя платното пред испанската публика до края на месец февруари, преди да бъде изпратено в Франция за изложението на Да Винчи, където двете вероятно ще бъдат поставени едно до друго.

(All Art News)

"КАИН ОБЕЗГЛАВЯВА АВЕЛ" - РЕСТАВРИРАНА УСПЕШНО

„Каин обезглавява Авел” - 1609
(Петер Паул Рубенс)

Наскоро реставрираният шедьовър „Каин обезглавява Авел” от Петер Паул Рубенс вече е върнат и е на разположение на посетителите в галерия Корталд (Courtauld), Лондон.

Великолепната живопис, смятана за един от най-важните в колекцията от световна класа на галерията от творби на Рубенс е била възстановена като част от амбициозната програма на Банк ъф Америка. Внушителният проект, който засяга пряко запазването на ценни произведения на изкуството от световния фонд за бъдещите поколения бе стартиран през 2010 година.

Фламандският майстор П. П. Рубенс (1577-1640) е несъмнено един от най вълнуващите и експлозивни артистични таланти на ранната модерна Европа. Неговите енергични композиции като „Каин обезглавява Авел”, оказват силно влияние не само върху съвременниците му, но и на бъдещите поколения художници. Трябва да имаме предвид, че тук става въпрос за едно от първите произведения на Рубенс, изпълнено с артистична зрялост, което представлява ключов момент в началото на кариерата му. Това съвсем не е случайно, защото „Каин обезглавява Авел” е рисувана около 1609 г., малко след като той се върнал в родния си град Антверпен, след като години е живял и работил в Испания и Италия.

Динамичния състав и мощното изобразяване на известната сцена от Стария завет демонстрират не само забележителната, но и зряла виртуозност на художника в изобразяването на плътта и мускулатурата. От друга страна, самото насилие, залегнало като сюжет на прекрасната композиция, подчертава чрез естественото си противопоставяне красотата на Авеловото тяло, изваяно от майсторската ръка на именития холандец.

ОСКАР - 2012

...И победителите са:

Най-добър филм – „Артистът”

Най-добър актьор във водеща роля – Жан Дюжардан в „Артистът”

Най-добра актриса – Мерил Стрийп в „Желязната лейди”

Най-добър актьор в поддържаща роля – Кристофър Плъмър в „Новаци”

Най-добра актриса в поддържаща роля – Октавия Спенсър в „Помощта”

Най-добър режисьор – Мишел Азанавичус за „Артистът”

Най-добър чуждоезичен филм – „Раздялата“ /Иран/

Най-добър адаптиран сценарий – „Потомците” (Александър Пейн, Нат Факсън и Джим Раш)

Най-добър оригинален сценарий – Уди Алън за „Полунощ в Париж”

Анимация – „Ранго″

Сценография – Данте Ферети и Франческа Скиаво за „Хюго”

Операторско майсторство – Робърт Ричардсън за „Хюго”

Оригинална музика – „Артистът“ на Людвик Бурсе

Звуков мишунг – Том Флайшман и Джон Мидгли за „Хюго”

Монтаж на звукови ефекти – Филип Стоктън и Южени Гиърти за „Хюго”

Песен към филм – „Човек или кукла“ от „Мъпетите″ (Брет Макензи)

Костюми – „Артистът” (Марк Бриджис)

Пълнометражен документален филм – „Непобедимите”

Късометражен документален филм – „Да запазиш лицето си”

Монтаж – „Момичето с драконовата татуировка“ (Кърк Бакстър и Ангъс Уол)

Грим – „Желязната лейди“ (Марк Кулие, Джей-Рой Хеланд)

Късометражен анимационен филм – „Фантастичните летящи книги на господин Морис Лесмър”

Късометражен игрален филм – „Брегът”

Визуални ефекти – „Хюго” (Роб Легато, Джос Уилиамс, Бен Гросман и Алекс Хенинг)

АРТИСТЪТ

Дори най-отявлените  критикари биха  се  затруднили сериозно в желанието си да намерят пропуски или слаби моменти в този, според мен, най-добър филм за миналата година. И дори да получи наградите на Академията във всички от многобройните си номинации, които напълно заслужава, това съвсем няма да е... достатъчно.

Джон Гудман

Контрастът между този филмов шедьовър и шарените блокбастери, които холивудските индустриални гиганти не престават на ни засипват предпоследната декада, е не е само в липсата на 3Д, фойерверки от звукови и визуални ефекти, елементарни сюжети и компютърно таргетирани сценарии. Дори на самите актьори очевидно им писна да играят в подобни бози, където личните им професионални качества постоянно биват жестоко пресирани, орязвани и творчески обезличавани. За разлика от тях френският филм, заснет в Холивуд, макар и с широко американско участие, е ново уникално явление в света на визуалното изкуство. И този път, слава на бога, не само техническо! С две думи: той е апотеоз на любовта –  на любовта между мъжа и жената, между човека и кучето, ако щете, и най-вече огромната любов към класическото, истинското и ненадминато кино.

„Артистът” е направен умно, мъдро, оригинално; той е едновременно затрогващ, очарователен и смешен. Създаден е от гении, за които „тишината е злато” не е само куха фраза или поредното клише, а истинско вдъхновение.

Да, правилно сте разбрали. Филмът е „ням”!

Но това ни най-малко не притеснява режисьора и актьорския състав. Липсата на звук, подчертава по изумителен начин жестовете, езика на тялото, мимиката и перфектната игра на абсолютно всички актьори. Можем дори да ги усетим инстинктивно как се кефят, играейки по класическия начин, познат от ерата на нямото кино. Ставаме свидетели как те с нескривано удоволствие приемат извайването на „немите” си образи във всеки един момент като истинско професионално предизвикателство, докато черно-белите кадри засилват допълнително драматизма на чисто визуалното повествование.

Музиката е феноменална Подборът на музикални теми от 20-те и 30-те на Людовик Бурсе, прекрасните оркестрови интерпретации на „немия” саундтрак ни карат да забравим напълно липсата на вербален диалог и да се отдадем напълно на визуалния разказ.

Но кои всъщност са създателите му?

Режисьорът и сценаристът Мишел Асанавичус е роден в Париж. Родителите му са от Литва и са емигрирали във Франция през 1920г. Самият той е завършил изкуство и се е занимавал с реклама и телевизия. Първия си филм създава също във Франция през 1999 – „Мои приятели”.

Популярният във Франция, но иначе световно неизвестен Жан Дюжардан играе ролята на героя си Жорж Валентин с енергията на Дъглас Фейърбанкс и самоувереността на един Джин Кели.

Беренис Бежо е великолепна актриса с френско-аржентинско потекло, която чара на една позабравена звезда на нямото кино – Марион Дейвис.

Жан Дюжардан в сцена от филма

Сюжетната линия ни запознава в началото с Жорж, който флиртува и се шегува с почитателите си, дошли за премиерата на поредния му филм. Той обръща повече внимание на кучето си, отколкото на надутата си отегчена съпруга (Пинелъпи Ан Милър), която представлява чудесно съчетание между Мари Астор и Джоан Крофорд на средна възраст. По чиста случайност Жорж се запознава с Пепи Милър (Беренис Бежо), която е обещаваща млада актриса без никакъв шанс до този момент. Жорж успява да устои на чара и, но все пак и дава така желаната възможност за бляскава кариера. После следва отказът му да играе в модерните тогава първи озвучени филми, водещ до неминуем конфликт с шефа на студиото (Джон Гудман). Следва стремителното сгромолясване на кариерата му за разлика от изгряващата звезда на неговото протеже, лансирана от бившия му шеф. Робувайки на принципите си Жорж напълно се отдава на своята склонност към самоунищожение, контактувайки предимно с интелигентното си куче, като отказва да се подчини на модните тенденции. Изоставен от жена си, отдаден на гордостта си, самосъжалението и алкохола той загубва и къщата. Принуден е да уволни дори верния си шофьор. А животът и историята продължават, докато...

На първо време ни се струва, че май сме гледали същия филм със заглавие „Роди се звезда”.

Наистина има прилика, но „Артистът” е много повече от нескопосана реплика на стар шедьовър. Преди всичко той е фин поклон към миналото на осмото изкуство, към елегентните романтични комедии на Ернст Любич, към „тихите” трилъри на Фриц Ланг, стилните и зашеметяващи изпълнения на Фред Астер и Джинджър Роджърс. Той прелива от страсти, умишлен наивитет и естествен чар. Киноманиаците, разбира се, ще могат да упражнят и асоциативното си мислене, но съм повече от сигурен, че всички без изключение ще останат запленени от магията му.

Дюжардан е повече известен във Франция като комик, но тук той демонстрира страхотен потенциал и възможности едновременно в областта на шаржа и истинската драматична игра.

Беренис Бежо в сцена от филма

Освен, че безспорно е весел и забавен филмът, според мен, носи и един не толкова „ням” упрек към опериращите с бюджети от милиарди холивудски босове и продуценти. Напомня по един изключително елегантен начин и на тях, и на публиката колко много от прекрасните си качества е загубило след бясната комерсиализация съвременното кино. Имам предвид тоталната липса на истински стил, красота, романтика и сърдечност.

Гледайте този филм, наслаждавайте му се, вълнувайте се заедно с героите му, смейте се, подарете си забравени мигове на щастие. Киното наистина е магия!

Жоро Нончев


(Официален сайт)