СЕДЕМТЕ ПСИХОПАТИ

Май не e известен друг начин да се превъзмогне творческото безсилие на даден автор освен това той да продължи да опитва и да не престава да пише. По този начин дори може да се получи нещо много по-вдъхновено от първоначалния план на развитие на сюжета, предначертан от него. 

Не знам дали това важело и за Мартин Макдона докато е работил върху „Седемте психопати”, но в крайна сметка се е получила една не само интелигентна, но и ужасно весела комедия. С други думи: филмът дължи много на сценария си. В тази порочно смешна и брилянтна екранизация репликите от сценария наподобяват изстрели на картечница, заредени с енергията и лудите превъплъщения на звездната компания Сам Рокуел, Кристофър Уолкън, Ууди Харелсън и Колин Фаръл, както и едно от последните момичета на Бонд – Олга Кириленко. 

Мартин, игран от Фаръл, е сценарист, чиято работа е озаглавена „Седем психопати”. На този етап той само е подбрал заглавието, без дори да се е опитал да развие вероятните епически характери. Мартин постоянно е насърчаван от своя приятел - актьор и похитител на домашни любимци - Били (Рокуел), чието основно занимание е да отвлича безпомощните същества с помощта на съдружника си Ханс (Кристофър Уолкън). Интригата се заформя, когато те отвличат Бони – собственост на откачения гангстер Чарли (Ууди Харелсън). Мартин Били и Ханс са принудени да бягат за да спасят кожите си, но смисълът не е в това което се случва, а в самия процес, характеризиращ се с невероятните си обрати и скорост на действието. Отклоненията от основната сюжетна линия, като това описващо други психопати като Закария – сериен убиец на серийни убийци, мотаещ се със сладко зайче в ръцете си – само обогатяват зрелището и в никакъв случай не ни карат да скучаем. 

Умението на режисьор като Макдона да впише в органиката на филма подобни образи допринася много за самия филм и положителните впечатления от него. Друго важно качество на този режисьор е, че не поучава – никой не обича назидателните речи, –  а и Макена се пази от подобна самовлюбеност като дявол от тамян. Уолкън, както винаги, придава особен привкус типичен единствено за него. Образът му е тревожен и тъжен едновременно, носещ в себе си запазената марка на актьора – една присъща единствено нему странност. Фарел отново се опитва да изгражда комичен характер, но нивото му е посредствено и явно отново не може да надскочи скромните си възможности. А що се отнася до Рокуел, може би тази година Академията ще склони да го номинира заради неговата експлозивна и енергична игра. 

Макдона така и не се стреми да изглажда сценария за седемте психопати и това е добре. Защото, съгласете се, че филмът все пак представлява нормална история за ненормални хора. Тук важни са детайлите и начините на представяне на лудия гений и неговите приятелчета. Задача, в която Макдона е успял напълно.

Жоро Нончев