САМОСЪЖАЛЕНИЯТА НА... ДЖАК НИКЪЛСЪН

Джак Никълсън – една от най-известните филмови звезди с репутацията на женкар, която принуден да защитава постоянно.

Неговият пълен профил включва цели 17 години с Анжелика Хюстън, певицата Мишел Филипс моделът Джанет Дикинсън и актрисата Лара Флин Бойл.

Джак, който на 75 държи абсолютния рекорд за Оскар номинации (с три спечелени) се завръща на екрана с римейк на филм от 1980 – "Сиянието", избран единодушно от феновете за най-страшния филм на всички времена.

Никълсън разговаря с Гарт Пиърс за това, което би искал да знае, когато е бил на 18 години.

Джак Никълсън

- Какво бих искал да зная на 18? Всичко. Пожелавам си да знаех всичко – от чужд език до сръчността на добър главен готвач.

Веднъж за известно време бях  готвач на малки поръчки в Ню Джързи помежду актьорските ми ангажименти.

Един ден една клиентка си поръча палачинки, а аз и ги направих доста дебели – около три инча.

Тя ми каза: „Какво по дяволите е това?” Аз загубих самообладание и изкрещях: „Направи си сама проклетите палачинки!”

Така че можете да прибавите желанието да контролирам настроението си в този списък.

Яростта винаги ми е била проблем и доста често я оставях да излезе навън. По-късно винаги съжалявах. След два часа се успокоявах и си мислех: „По какъв друг начин можех да разреша проблема вместо да избухвам.”

Ако бях се научил на това отдавна животът щеше да ми бъде по-лесен – с по-малко извинения. Също бих си пожелал да се бях научил колко много радост могат да донесат децата.

Не се виждах често с най-възрастната си дъщеря (Дженифър, на 48, от единствения му брак с актрисата Сандра Найт през 1960) защото бях зает с правенето на кариера.

Аз имам и друга дъщеря, Лорейн (на 22) и син Раймонд (на 20) – и двамата от връзката му с актрисата Ребека Брусар (сега на 49) – и бих желал и тогава, както и сега да прекарвам много повече време с тях.

Постоянно давам един съвет. Казвам: „Недей да лъжеш, недей да крадеш и не се страхувай.” Особено последното. Страхът ни спира да правим разни неща. Също казвам, че нещата, които не си направил в живота си са достойни за съжаление.

Затова мразя да мисля за моите страхове, защото ще си издам тайните. Опитвам се да осигуря някаква радост за всеки един ден от живота си.

Няма значение дали гледам моята дъщеря в някоя пиеса или празнувам избирането на Обама за президент.

Хората ме описват като „оплешивяващ” откакто бях на 30. Аз пък изпитвам радост и от това, че все още имам коса и ги направих на глупаци. Преди години се научих да бъда оптимист, защото иначе става лошо. Можех да кажа това на 18-годишната си дъщеря и така да и спестя доста неприятности.

Аз съм екстремен тип и ако някой ми каже: „Джак, ти си женкар” няма да го отрека. Но животът на един жиголо винаги свършва лошо.

Именно това е една от причините да се чувствам неудобно, що се отнася до секс легендата, която „олицетворявам”.

В ролята на Джак Торанс
(Сиянието)

Вече нямам енергията да и работя и да се забавлявам. По време на последните няколко филма, които на правих трудно напусках хотела нощем. Беше много по-различно когато снимахме „Сиянието”.

Тогава живеех в Лондон, който е един от любимите ми градове на Земята. Тази 17-седмична програма в Pinewood Studios се превърна в 47-седмична, защото режисьорът Станли Кубрик правеше ужасно много повторения на всяка една сцена.

Казах си: „ОК, ще им покажа на всичките тези хора. Аз работя с най-трудния режисьор в бизнеса, но ще изгоря до основи и Лондон, купонясвайки всяка нощ.”

След осем седмици на този режим веднъж, пак нощем, прескачах една стена и скокът не се получи. Нараних си гърба и трябваше да се възстановявам още 8 седмици.

Казах на Кубрик: „Ще правя по 100 повторения на сцена. Няма проблем.” Мислех да го нервирам. Резултатът беше, че веднъж ме накара да направя цели 147 дубъла!

Това беше сцената, в която излизам със семейството си навън от хотела.

Прекарахме целия ден в снимането на тази малка сцена.

Не можете да си представите какво означава това за мозъка ви да започнете втория ден и да чуете асистент-режисьора да казва: „Дубъл 84-ти”. А аз имах само една реплика и трябваше да я кажа правилно 147 пъти!

Доверието тук е нещо повече от съвет. Вярвайте повече в хората и приятелите.

Те все още ще са наоколо, когато дивите дни приключат.

Сам планирах активностите си. Реших да играя тенис на 28, ски на 35 и голф на 50.

Изградих приятелствата си на тяхна основа.

Имаше също жени, с които бях интимен доста дълго време. През целия си живот. Неочаквано може би, но е истина.

Предупреждавам хората какво да не правят, базирайки се на дългия ми опит в живота, работата и времето прекарано в Холивуд.

Прекарах доста часове терапия през тези години и намирам, че това ми е помогнало.

Психоаналитикът, при когото бях в Лос Анджелес, веднъж ми каза: „Джак, ти си един от най-добрите ми пациенти, които някога съм имал.” И аз го попитах: „Защо това е така, Сидни?” Той отговори: „Ти обикновено знаеш какъв ти е проблема, правиш това което ти кажа и това е... краят на терапията.”

(По материали на "Сън")

СЕДЕМТЕ ПСИХОПАТИ

Май не e известен друг начин да се превъзмогне творческото безсилие на даден автор освен това той да продължи да опитва и да не престава да пише. По този начин дори може да се получи нещо много по-вдъхновено от първоначалния план на развитие на сюжета, предначертан от него. 

Не знам дали това важело и за Мартин Макдона докато е работил върху „Седемте психопати”, но в крайна сметка се е получила една не само интелигентна, но и ужасно весела комедия. С други думи: филмът дължи много на сценария си. В тази порочно смешна и брилянтна екранизация репликите от сценария наподобяват изстрели на картечница, заредени с енергията и лудите превъплъщения на звездната компания Сам Рокуел, Кристофър Уолкън, Ууди Харелсън и Колин Фаръл, както и едно от последните момичета на Бонд – Олга Кириленко. 

Мартин, игран от Фаръл, е сценарист, чиято работа е озаглавена „Седем психопати”. На този етап той само е подбрал заглавието, без дори да се е опитал да развие вероятните епически характери. Мартин постоянно е насърчаван от своя приятел - актьор и похитител на домашни любимци - Били (Рокуел), чието основно занимание е да отвлича безпомощните същества с помощта на съдружника си Ханс (Кристофър Уолкън). Интригата се заформя, когато те отвличат Бони – собственост на откачения гангстер Чарли (Ууди Харелсън). Мартин Били и Ханс са принудени да бягат за да спасят кожите си, но смисълът не е в това което се случва, а в самия процес, характеризиращ се с невероятните си обрати и скорост на действието. Отклоненията от основната сюжетна линия, като това описващо други психопати като Закария – сериен убиец на серийни убийци, мотаещ се със сладко зайче в ръцете си – само обогатяват зрелището и в никакъв случай не ни карат да скучаем. 

Умението на режисьор като Макдона да впише в органиката на филма подобни образи допринася много за самия филм и положителните впечатления от него. Друго важно качество на този режисьор е, че не поучава – никой не обича назидателните речи, –  а и Макена се пази от подобна самовлюбеност като дявол от тамян. Уолкън, както винаги, придава особен привкус типичен единствено за него. Образът му е тревожен и тъжен едновременно, носещ в себе си запазената марка на актьора – една присъща единствено нему странност. Фарел отново се опитва да изгражда комичен характер, но нивото му е посредствено и явно отново не може да надскочи скромните си възможности. А що се отнася до Рокуел, може би тази година Академията ще склони да го номинира заради неговата експлозивна и енергична игра. 

Макдона така и не се стреми да изглажда сценария за седемте психопати и това е добре. Защото, съгласете се, че филмът все пак представлява нормална история за ненормални хора. Тук важни са детайлите и начините на представяне на лудия гений и неговите приятелчета. Задача, в която Макдона е успял напълно.

Жоро Нончев