ЗАЩО ИЗКУСТВОТО Е ТОЛКОВА СКЪПО

  

Докато световната икономика увяхва, живописта и скулптурата продължават да достигат главозамайващи цени. А конкурентите – милиардери новобогаташи и парвенюта диктуват модата, като поддържат стойностите на цените високи до небето.

Затова си представете си ужаса на собственика на казина в Лас Вегас Стив Уин, когато преди седем години случайно проби с лакътят си картината на Пикасо Le Rêve (Сънят), малко преди да я продаде за вече уговорената цена от $139млн.

"Сънят"

Самото платно е едно от поредицата чувствени портрети на младата любовница на художника Мари - Терез Валтер, рисуван през 1932 г. по време на пика на пламенната афера. Тези творби са сред най-желаните, подписани от Пикасо, и цената щеше да постави нов световен рекорд. Но тъй като платното беше повредено купувачът, милиардерът магнат Стив Коен, отмени сделката.

Но сега след като сръчните реставратори си свършиха перфектно работата, продажбата вече осъществена, но този път за 150 млн. долара! Това е нов рекорд за Пикасо, както и най-високата цена, която дори американски колекционер е плащал някога за произведение на изкуството. Сделката наистина е частна, но и в тръжните документи също имаме рекорд: миналата година в Ню Йорк, Писък на норвежеца Едвард Мунк достигна почти до умопомрачителните 120 млн. долара.

"Писък"

И ето, че докато по-голямата част от света е затънала в икономически мрак, пазарът на изкуството кипи, а цените вече са мултимилионни. Изглежда сякаш живеем в паралелна вселена. Le Rêve е само един отделен, но в никакъв случай изолиран пример за това как цените се движат спираловидно нагоре, захранвани от новите пари на нововъзникналите икономики, спекулации и мода. Това явление напълно се припокрива със съвременния начин на живот и свръхпроизводството на луксозни стоки.

Привидно пазарът за изкуство отразява много точно природата на притежателите на солидни състояния днес. Да си припомним, че размерът на парите, намиращи се в частни ръце възлиза на милиарди, а самите милиардери, особено 1426 от тях (по данни на Форбс) са разпилени по целия свят. Те силно жадуват да вземат участие в един сравнително нов, но твърде конкурентен спорт – първи да бръкнат в торбата с най-добрите творби, достъпни в момента на пазара. И в края на краищата, ако можете да похарчите около $1 млрд. за яхта, колкото руският милиардер Роман Абрамович е трябвало да са плати за плаващия си дворец Еклипс, няма ли да се изръсите с още няколко милиона за „трофейни картини”?

И докато всеки друг с достатъчно средства може да построи конкурентна яхта, никой не може да си „поръча” Мане, Сезан или Рафаел, дори по интернет. Следователно всеки желаещ да притежава подобни уникални творби трябва да ги дебне и да наддава с другите колекционери, когато обикновено по някаква случайност, нещо интересно се появи на пазара.

Тъй че сега говорим за пазар, на който през последните 25 години се наблюдават огромни промени и растеж. Съгласно д-р икономиста Клеър МакАндрю, в доклад, публикуван през 2012 г., около $27.2 млрд произведения на изкуството са продадени чрез търговци и аукционни къщи през 1990 година. До 2007 г., по време на пика на последния бум, тази цифра е надхвърлена почти три пъти – $65.8 млрд. През 2012 г., в съответствие с най-новите констатации, пазарът все още има зашеметяващи стойности – $56млрд, въпреки незначителното свиване в сравнение с предходната година.

Когато говорим за увеличение, на продажбите на изкуство трябва да споменем и огромната промяна, дължаща се на навлизането на новите икономики. Вече говорим за глобален пазар, който не е доминиран от САЩ и Европа или само от американски и европейски художници. Само преди две години в плен на понякога екстравагантни разходи за изкуство попада и континенталната част на Китай. И вероятно малко подпомогнат от някои оптимистични отчети Китай бързо застана на първа позиция. Макар че в момента са на второ място, Китай и Хонг Конг все още представляват 25% от продажбите на изкуство, като пред тях са единствено САЩ с 33% процентов дял на сделките.

Произведения на изкуството се продават в Китай на нива, които по принцип до този момент са били запазени за най-добрите западни имена. Така например калиграфия на Хуанг Тинджан, датирана към 11-ти век, беше продадена наскоро за зашеметяващите $63,8млн в Пекин.

Модата на частните и спонсорираните от държавата музеи също се ориентира към върховете на пазара. Държавите от Персийския залив, особено Катар и Обединените арабски емирства, са нетърпеливи да попълнят фондовете на своите колекции чрез осъществяването на много амбициозни програми. Катарското кралско семейство, особено дъщерята на емира Майаса Ал Тани, е изключително активна и се смята за най-големия купувач в света днес. А какво всъщност купува тя? Главно модерно и съвременно изкуство. Катар държи рекорда и за най-високата цена, плащана досега за произведение на изкуството - 250 млн. долара през 2011 г. за платното на Сезан Картоиграчите.

Закупуването на изкуство за много от днешните новобогаташи, дава достъп до един много лъскав начин на живот. Налице е безкраен кръг от арт панаири, биеналета, търгове и събития по целия свят, където галерии и аукционни къщи, уреждат най-бляскави партита. Модните списания, производителите на луксозни стоки и фирмите за часовници се присъединяват към тях, както и банките, които все по-често гледат на изкуството като на нов клас активи. В някои страни като Китай или Индия, притежаването на приведения на изкуството се счита на първо място за инвестиция, а после вече за страст или хоби?! 

Обратната страна на медала е, че така се получава умишлено търсена поляризация, където едно сравнително малко общество от много богати хора, диктува модата на пазара, като вдига безбожно цените. Стига се дотам, че сега само една шепа привилегировани художници обогатяват няколкото големи галерии и аукционни къщи. Надолу по скалата, обаче, средните и долните нива са далеч по-скромни. Така че, докато общата картина изглежда розова тя в действителност прикрива едно нарочно поддържано неравенство.

Това естествено доведе до затварянето на някои галери, а и за останалите, които не са в играта настъпват тежки времена. Дори авторитетната Лондон галъри хотел, въпреки високата си репутация и модерно пространство, миналата година влезе в ликвидация. Съвсем наскоро и галеристите Никол Клаксбрун в Ню Йорк и Жером де Ноармонт са променили стратегията си на работа, изоставяйки собствените си шоуруми.

За съжаление изглежда, че изкуството се превръща все повече и повече в играчка в ръцете на парвенюта. И докато апетитът към големи имена като Пикасо и платна като Le Rêve изглежда неутолим в момента за по-младите и по-малко известни художници нещата не са толкова позитивни.

(По материали от ВВС)

Превод: Жоро Нончев

МИТЪТ ЗА ДЕНЯ НА БЛАГОДАРНОСТТА

Денят на благодарността (худ. Жан Леон Жером Ферис)

Дори когато се взираме с умиление в известната картина, въпреки привидно ясното й послание, сякаш от само себе си се натрапват въпросите: 

Защо пуританите са въоръжени и стоят нащрек, а индианците не? 

Защо се усеща напрежение сред домакините, въпреки показната любезност? 

За какво си говорят  мъжете пуритани помежду си?  

Защо никой не се усмихва?

Дълбоко е залегнал навикът хората все още да празнуват оцеляването на ранните заселници на Плимут - чрез благодарности към християнския бог, за когото се предполага, че е защитавал и подкрепял европейското нашествие. Според нас е крайно време истинският смисъл на събитието да бъде безпристрастно ексхумиран. В противен случай митовете и лъжите, които са свързани с миналото ще продължават да хвърлят своята сянка, прикривайки генезиса на ужасите и мъченията от които страда огромна част от човечеството и сега. А причините за появата на всеки геноцид, за съжаление, са винаги едни и същи... 

Всеки ученик в САЩ е учил, че „пилигримите", изгнаниците от колонията Плимут, оцелели след първата си горчива година в Нова Англия, канят местните индианци на големия Празник на реколтата. Но истинският разказ за Денят на благодарността представлява ужасяваща кървава история за убийството на местните хора и кражбата на земята им от европейските колонизатори – т.е. за началото на „демократичния” американски капитализъм.

*****

В 1620 по средата на зимата английският кораб Мейфлауър пристига на Североамериканския бряг, доставяйки своите 102-ма „пилигрими". Мястото е избрано неслучайно. Този участък на бреговата линия отдавна вече е „прочистен”. Още през 1614 година британска експедиция вече е била там. На тръгване те взели 24 индианци като роби и щедро посели зад себе си семената на... едрата шарка. Впоследствие, приблизително за три години, европейската смъртоносна зараза унищожила между 90 и 96% от местните жители на крайбрежието, обезлюдявайки напълно селищата.

Пристигането на пуританите

Още със стъпването си на тази чужда за тях земя европейците изграждат своята колония наречена Плантация Плимут край изоставените руини на индианското село Паутуксет. В началото са принудени да се изхранват от изоставените ниви, където царевицата растяла като дива. Единственият оцелял местен индианец на име Скуанто е прекарал последните години като роб на англичаните и испанците в Европа. Той е и единствения останал жив от гореспоменатите 24 отвлечени в робство туземци. След като го „цивилизовали" англичаните го вземат на кораба с цел да го използват като посредник след пристигането си. Скуанто вече говорел свободно езика на преселниците и в началото ги учел как да си засадят царевица, как да ловят риба, чак докато дошло времето на първата реколта. Между другото, същият този Скуанто играе главна роля в първите им мирни преговори с близкото племе уампаноаг, оглавявано от вожда Масасоит.

Това състояние на нещата било добре дошло за „пилигримите", тъй като първото им селище Вирджиния било заличено, още преди да могат да се установят в него. Благодарение единствено на добрата воля на уампаноаг и медиатора със съмнителна роля Скуанто, заселниците не само оцелели през първата си година, но сключили почти 20-годишен договор за мир с тях.

Но доброто отношение и човещина на местните хора не пречи на Джон Уинтроп, основателят на масачузетската колония, да счита продължаващата вълна на заболявания и смърт за „божествено чудо”. Затова той пише на приятел си в Англия:

„Местните жители в тези територии са така преследвани от Господ, че на 300 кв. мили пространство по-голямата част от тях са пометени от едрата шарка, която все още продължава да върлува между тях. Явно Бог иска по този начин да изчисти това място, а тези, които остават в тези места, не са повече от 50 човека, които сами се поставиха под наша защита.”

Смъртоносното въздействие на европейските заразни болести и добрата воля на уампаноаг позволяват на заселниците да оцелеят през първата си година.

В честването на „добрата съдба”, губернаторът на колонията, Уилям Брадфорд, обявява тридневен Празник на благодарността след първата събрана реколта през 1621.

Как пуританите откраднаха земята

Но мирът, който заляга в основата на Празника на благодарността от 1621 година означава, само че пуританите ще разполагат с още 15 години, за да стъпят здраво на брега. До 1629 е имало не повече от 300 заселници в Нова Англия, разпръснати в малки и отдалечени населени места. Но тяхното оцеляване вдъхновява нова вълна на пуританско нашествие, което скоро създава растящия Масачузетс и залива градовете на север от Плимут: Бостън и Салем. В продължение на 10 години, корабите стоварват тълпи нови заселници.

Лакомник (корица на сп. Life)

И тъй като броят на европейците увеличавал постоянно, скоро те доказали, че те съвсем не са чак толкова щедри като уампаноаг.

Още с пристигането си, пуританите и другите религиозни секти започват да обсъждат жизнено важният за тях въпрос „кой всъщност законно притежава всички тези земи”. Те трябвало да решат този проблем, не само заради англосаксонските традиции, а и защото техния определен начин на фермерство се основава на индивидуална, а не на общинска или племенна собственост. Още в началото си този дебат за собствеността върху земята разкрива, че буржоазното „върховенство на закона” съвсем не означава „защита на правата на обикновените хора”.

Някои заселници съвсем справедливо продължават да твърдят, че земята при-надлежи на индианците. Тези правдолюбци веднага биват отлъчени и експулсирани. Губернаторът на Масачузетс Уинтроп обявява, че индианците не се отнасят „правилно” към земята и затова всички пустеещи територии, съгласно английското общо право, да се считат за „обществено достояние”. Това означавало, че те принадлежат на... краля?!. С една дума, преселниците на своя глава нагло решават, че не трябва да питат индианците, когато „усвояват” нови земи, а само да искат разрешение от представителя на короната (местния губернатор).

Преселниците се позовават и на Псалм 02:08:

 „Поискай от Мен и ще ти дам народите за Твое наследство, и краищата на земята, за да ги притежаваш.”

От този фатален за много племена и народи момент и други известни европейски държави започват да смятат Господ за техен личен агент по недвижими имоти. Да си припомним бурите, които конфискуват безнаказано Южна Африка, ционистите, които по подобен начин, осъществяват изземването на Палестина чак до днешната политика на съвременните Съединени щати, които се бъркат във вътрешните работи на всички останали държави по цялото земно кълбо, за да могат безнаказано да пренареждат граници и правителства по тяхно усмотрение.

Няма случайни неща на този свят. Всичко започва отнякъде...

Така европейските имигранти отнели земята и поробили индианците, за да им да им „помагат" в обработването й. До 1637 там имало около 2000 британски заселници. Но те решили да завладеят напълно брега и да унищожат местното население до крак.

„Блестящият град на хълма"

Откъде всъщност идват пуританите колонисти, създали Плимут и Масачузетс и към какво се стремят?

Губернаторът Уинтроп, основател на колонията Масачузетс, казва:

 „Ние ще бъдем като град на хълм, очите на всички хора ще са върху нас.”

Истината е, че пуританите от Мейфлауър са били изгонени от Англия като разрушители на обществения ред. Логично те виждат в тази религиозна колония модел на нов социален и политически ред, който вярват, че успеят да наложат на цяла Европа.

Движението на пуританите било част от метежа в английското общество срещу управляващите феодалния строй богати лордове. Бунт на хората с пари срещу тези с наследствените привилегии! 

Само няколко десетилетия след създаването на Плимут, пуританската революция идва на власт и в Англия. Те убиват краля, спечелват гражданската война и създават краткотрайна република, като брутално завладяват съседния народ на Ирландия, за да се създадат по-голям национален пазар.

Известната наглост на пуританите, макар и умело прикривана зад старателно поддържаната религиозна фасада, е била част от умишления им опит да предизвикат финансов упадък и така да доведат до фалит богатите аристократи-земевладелци в Англия. Пуританите искали чрез силата на държавните институции, които вече са в техните ръце, и чрез, заплахи, разруха и най-вече умелото използване на смъртното наказание като основен лост на влияние да изкоренят старите, все още доминиращи начини на мислене и поведение в обществото.

Не е никаква тайна, че „новите" идеи на пуританите обслужвали предимно... търговците. Изключителната им дисциплина, пестеливост, показна скромност, силно развито стадно чувство, както и умопомрачителната жестокост и садизъм към инакомислещите изисквали и ново отношение. То трябвало да отговаря и на „модерните” нововъзникващи форми на собственост и производство. Тяхната т. нар. „протестантска етика” е всъщност ранна форма на съвременната икономическа етика. От самото си начало пуританските колонии са били орисани да растат чрез класическа търговия – продавали риба и кожи на Англия, а съдове, ножове, брадви, алкохол и други английски стоки на индианците.

Тогава, както и днес, за тях демокрацията оставала нещо непонятно за закостенелите им ретроградни мозъци. Нова Англия се управлявала от правителство, в което само мъжете, глави на семейства имали право на глас. На жените, индианците, робите, слугите, младежите естествено не било обръщано никакво внимание и те нямали никакво официално представителство в управлението на общността. В пуританските учебници старият закон „Почитай баща си и майка си" е бил тълкуван в смисъл „Над нас са само семейството, училището, църквата и Британската общност”. А реалната и тъжна истина е, че колониите всъщност са били „контролирани” непрекъснато от най-могъщите търговци.

Първият мисионер-пуритан Джон Елиот
обяснява тънкостите на "правата" вяра.

„Бащите” на пуританите са вярвали, че са богоизбран народ на един безкраен Бог и че той ще оправдае всяка диващина, което те ще извършат. Те са били калвинисти, протестанти, които били уверени, че останалата част от човечеството е предопределена за проклятие. Това на практика означавало, че докато били непоколебими в борбата за налагане собствените си финансови инструменти и правила, те побързали да лишат от подобни възможности хората в Ирландия, Шотландия и Северна Америка, като нахално се възползвали ситуацията, за да наложат любимия си „нов обществен” ред. Тези, които се опитвали да счупят тесните религиозни рамки и правила в колониите чисто и просто били „изгонвани в пустинята”. Амин...

Колонията Масачузетс (северно от Плимут) е основана, когато пуританските акционери придобили контрол върху единствената английска фирма, лицензирана от краля да извършва търговска дейност. Вследствие на височайша грешка Негово Величество неразумно отдал на тази компания и правото да управлява собствените си вътрешни работи. И през 1629 година акционерите просто гласуват да се прехвърли дружеството с всичките му активи и пасиви към компания наречена „Бреговете Северна на Америка”. Последният акт буквално превръща колонията в самоуправляваща се компания на самите акционери и окончателно им развързва ръцете!

В американските училища, учениците и досега прилежно учат, че пуританите от Мейфлауър са създали Плимут, че те са донесли семената на „модерната демокрация", цивилизацията и „върховенството на закона". Но като погледнем действителната история на пуританите, можем лесно да видим, че така наречена „модерна демокрация" е била (и все още е) нищо друго освен една псевдодемокрация, основана на всички видове насилие, обслужваща банда неморални фашизоидни богати престъпници и главорези.

Накратко казано, движението на пуританите било стратегически разработено като ранно революционно предизвикателство към старата феодална система господстваща от векове в Англия. Така те се превърнали в извършители на така нареченото от експертите примитивното „капиталистическо натрупване". И още със самото си стъпване на бреговете на Северна Америка, пуританите веднага разкриват колко нечовешка, безсърдечна, репресивна и отвратителна е истинската им същност.

Раждането на „американския начин на война”

Европейските колонизатори атакуват селището на индианците пекод в долината Кънектикът. Многобройното племе има лошия късмет все още да не е част от съюза с британците (както са постъпили нарангансет, уампаноаг и останалите масачузетски племена). Това е така, защото в началото те са били сравнително далеч от центровете на колонизация. След това, през 1633 г., британците присвоили територията, където в момента се намира град Хартфорд – земята, която пекод наскоро били завладели от едно друго племе. През същата тази година двама британски търговци на роби били убити. Преселниците поискали от индианците да им предадат убийците на двамата продавачи на жива човешка плът. Но пекод естествено отказват да удовлетворят „справедливите” им искания..

Тогава пуританските проповедници се обръщат отново към Светото писание, като отново намират „подходящия” текст в най-мъдрата книга. Те цитират Римляните 13:02:

„И тъй, който се противи на властта, се противи на Божията воля; и върху тези, които се противопоставят ще падне Божието проклятие.”

С божията помощ колониалните правителства събират въоръжени сили, над 240 човека, под командването на Джон Мейсън. Към тях се присъединяват няколко хиляди воини нарангансет. Историкът Франсис Дженингс на свой ред пише:

 „Мейсън предложи да се избегне атаката срещу воините пекод, които бързо биха взели надмощие над неопитните и ненадеждни негови войски. Битката, като такава, не беше неговата цел. Битката е само един от начините да унищожиш волята на врага да се бие. Едно клане би постигнало същата цел с много по-малък риск, и Мейсън избра клането. "

Така колонизаторската армия обгражда укрепеното село на пекод, намиращо се до река Мистик. При изгрева на слънцето, докато жителите му още кротко спят, то бива запалено от пуританските „божии воини” и навсякъде лумват пламъци.

Първото клане

По този случай кръволокът-пуритан Уилям Бретфорд, губернатор на Плимут, пише собственоръчно:

 „Тези, които се спасиха от пожара бяха избити с меч – някои насечени на парчета, други промушени от рапири, така че те бързо бяха унищожени и много малко успяха да избягат. Както бяхме намислили предварително, ние ликвидирахме около 400 в този момент. Това беше ужасяващо зрелище да ги видите как се пържеха в огъня... ужасна смрад беше и миризма, но победата изглеждаше като сладко жертвоприношение, и всички отправихме молитви към Господа, който извърши това чудо в наша полза."

Подобни „свещени войни" САЩ ще водят постоянно. До ден днешен. Да си спомним как същият този изпитан „американски начин на водене на война", но в много по големи мащаби, бе залегнал в стратегията на Пентагона, прилагана старателно в Корея и Виетнам.

Самият Мейсън допълва:

„Това може да се оспорва... не трябва ли християните да имат повече милост и състрадание... Но понякога Светото писанието гласи, че жените и децата трябва да загинат заедно с родителите си... Получихме достатъчно светлина от Божието слово, за да извършим стореното. "

А триста и петдесет години по-късно пуританската фраза „блестящ град на хълма" стана любим цитат, използван в речите на консерваторите.

Доходоносното робство

Тази, така наречена „война срещу пекод", не е била нищо друго освен едностранно убийство и робовладелска експедиция. Били са взети над 180 пленници. 

След поредната консултация с Библията, в Левит 24:44, колониалните власти намерили още едно благо оправдание да убият повечето от мъжете, както и да поробят заловените безпомощни жени деца. Накрая само около 500 човека от нещастното екстерминирано племе пекод остават живи и на свобода. При преброяването през 1975 г. официалният брой на индианците пекод живеещи в Кънектикът е... 21.

Отново Бог, подпомогнат от носителите на непреходните европейски „ценности”, си е свършил добре работата...

Някои от „военните пленници” били подарени на нарагансет и масачузетс – съюзници на британците. Останалите пленници били продадени на британски колонии притежаващи плантации в Западна Индия, където е трябвало да  работят до смърт в една нова форма на робство, която става основа на нововъзникващия пазар. И тогава, „маркетинг специалистите” от Бостън правят епохалното си откритие: 

„Печалбите, получени от продажбата на човешки същества почти изплаща разходите за тяхното залавяне”.

Простата сметка показва, че заробването на индианците бързо се превръща в... спекула. 

Тези ранни капиталисти, „бащите на нацията” от Масачузетс накарали геноцида сам да плаща за разходите си. Уникално! Това икономическо откритие прави от един Адолф Хитлер обикновен... плагиатор! 

С една дума – нищо ново под слънцето. Още в зората си на развитие САЩ са си били номер едно! Търговията с роби, първо с индианците, а после и с бъдещите „афроамериканци", оформя гръбнака на икономиката в Нова Англия.

Денят на благодарността в колонията Манхатън

Остров Манхатън по времето на Кифт

През 1641 холандския губернатор на Манхатън Кифт предлага първия „хонорар” за скалп от човешка глава. Неговото правителство прилежно изплаща пари за скалпа на всеки индианец, който им бъде предаден. Няколко години по-късно, Кифт нарежда избиването на уапингърс, друго приятелско племе. Осемдесет от тях били убити, а техните отрязани глави изхвърлени, като били ритани садистично, подобно футболни топки по улиците на Манхатън. Един пленник бил кастриран, одран жив и принуден да яде плътта си, докато холандския губернатор гледал и се превивал от смях?! 

След това Кифт наема известния главорез Ъндърхил, който бил набрал ценен „опит” като командващ във войната с пекод, за да извърши подобно клане в селище на гореспоменатото племе в близост до Стамфорд, Кънектикът. Селото отново е подпалено и 500 индианци са избити.

Форт Амстердам

Така идва моментът, когато Денят на благодарността е обявен официално и в църквите на Манхатън. Май вече трябва да ни направи впечатление фактът, че европейските колонизатори обявяват „дни на благодарността”, по-често когато празнуват извършените от самите тях масови убийства, отколкото когато прибират реколтата!

Завладяването на Нова Англия

До 1670 година е имало около 30 000 до 40 000 бели жители в Съединените Колонии на Нова Англия. От тях 6000 – 8000 били тези, които са могли да носят оръжие. След като изтребват до крак пекод, колонистите от Масачузетс и Плимут се обърнали и срещу уампаноаг. Спомнете си, че това същото онова племе, което ги приюти и спаси от гладна смърт през 1620 и се бе поканено от тях на оригиналния „Ден на благодарността”. Но дошъл бе, както се казва, и неговия ред да усети пуританската „любов”.

През 1675 един християнин уампаноаг е бива убит, докато шпионирал за пуританите. На своя глава властите на Плимут арестуват и екзекутират трима заподозрени индианци от същото племе, без да се посъветват или уведомят племенния вожд, Филип.

И както Мао Дзедун казва: "Където има потисничество се появява и съпротива”. Така уампаноаг, били принудени да изровят томахавката и да стъпят по неволя на военната пътека.

Отначало индианците прилагат някои военни уроци, които са научили от белите. Например известно време водят доста успешна партизанска война, като опустошават по-отдалечените европейски селища и често са в състояние да вземат жертви от войниците пуритани. В отговор на закономерната съпротива преселниците отново нападат и колят туземното население.

Когато тази война приключва, 600 пуритани, една единайсета от възрастните мъже на Колониите от Нова Англия, са били убити в битките. Стотици домове и 13 населени места са били заличени напълно от картата. Но в края на краищата колонистите спечелили кървавия спор за територии и жизнено пространство.

След победата си, заселниците продължили откровения геноцид и срещу останалите местни жители. Правителството на Масачузетс предлагало 20 шилинга за скалпа на всеки убит индианец и 40 шилинга за всеки пленник, който би могъл да бъде продаден в робство. Войниците са били оставени да поробят всички заловени от тях индиански жени или деца под 14 години.

„Религиозните индианци”, тези, които вече били приели християнството в сърцето си и до този момент са се борили на страната на европейските войски били лукаво обвинени в предателство. Тоест че не влагали достатъчно ентусиазъм по време на битките с „враждебните” им събратя и че стреляли безразборно  по върховете на дърветата вместо да убиват безпощадно малкото останали представители на собствената си раса. Затова те също са били поробени или убити. Други пък, официално признати за „мирни" индианци (от Дартмут и Дувър), били поканени да преговарят или принудени да търсят убежище в търговските постове също били натоварени като добитък на роботърговските кораби. 

Не е известно колко индианци са били продадени в робство, но в тази кампания, само от Плимут са извозени на корабите около 500. От останалите 12 000 индианци от околните племена, вероятно приблизително половината са умрели във въоръжени стълкновения, кланета и глад.

След войната, водена от вожда на уампаноаг „крал” Филип, почти нямало останали живи индианци в северните британски колонии. A един заселник пише от името на колонията в Манхатън, Ню Йорк:

„Сега има малцина индианци на острова, но те съвсем не са вредни Чудесно е, че останалите бяха така странно премахнати от ръката на Господ, откакто англичаните се заселиха по тези места."

В Масачузетс, колонистите също обявяват Ден на обществената благодарност през 1676 г., обяснявайки защо вече не могат да ги поканят на общата трапеза:

„Оскъдни стават сведенията за имената или семействата им [на индианците], защото са били или убити, или пленени или избягали.”

По този начин, само петдесет и пет години след първоначалният „Ден на благодарността”, пуританите, вече са били изтрили дори и спомена за щедрите уампаноаг, както и за всички други съседни племена. 

Върховният вожд на уампаноаг Филип  бил обезглавен. Главата му била набита на кол в Плимут, където черепът му все още бил излаган на показ 24 години по-късно!

Потомците на тези местните племена били разпръснати навсякъде, където неуморните пуритани намирали търговски пазари за роби: на Антилските острови, на Азорските, Алжир, Испания и Англия. Внукът на Масасоит, първият защитник на „пилигримите”, бил продаден в робство на Бермудите. Оцелелите индианци се превърнали в бегълци и бунтовници.

Но дори унищожаването на племенния живот и поробването на оцелелите не донесло мир. Индианците продължавали да се противопоставят достойно по всеки достъпен за тях начин. Потисниците живеели постоянно в страх от бунт. И те не спирали да търсят начини за прекратяване на съпротивата...

Някакъв си Маклауд, историк пише:

 „Първите „резервати” са проектирани за дивите ирландци на Ълстър през 1609 г. И първият индиански агент в американски резерват е Гукин от Масачузетс, който подобно на много други американски имигранти е бил свидетел отношенията в Ирландия по времето на Кромуел.”

Ето откъде и Хитлер, и Сталин по-късно ще почерпят идеите си, а Пентагонът просто ще ги „модернизира”...

Поробеното, но гордо индианско население отказва да работи и се опитва да избяга. Правителството Масачузетс се прави жестоки опити да овладее ситуацията с жестоко преследване и чрез... жигосване. С нагорещено желязо поставяли марки на определени места по кожата им. Символи са жигосвани или татуирани предимно по челата и бузите им.

Според друг „християнски закон” от Масачузетс от 1695 година на колонистите се давало официално разрешение да убиват индианците на воля. В него пише черно на бяло, че е „законно за всяко лице, независимо дали е англичанин или индианец, ако види скитащи или дебнещи индианци по време на пътуването си (в определени граници), да ги арестува, извърши проверка или да ги убие по собствено усмотрение.”

Северните колонисти издават все повече и повече закони за контролиране на хората. Не са спрели и до днес. Един закон в Олбъни например забранява на всеки африкански или индийски роб да управлява превозно средство в рамките на града. Създаден е и вечерен час. На негри и индианци било забранено да се събират вечер. На остров Блок индианците са малтретирани (бичувани) с по 10 удара, ако случай че са били навън след девет часа.

През 1692 Масачузетс обръща внимание и на едно по-тежко, но явно характерно за района провинение – забранява се на всеки бял човек да се жени за негърка, индийка или мулатка. През 1706 законодателите дори се опитват да спрат вноса на индийски роби от други колонии, опасявайки се от евентуално робско въстание.

Е, да празнуваме ли?

С поглед към миналото повдигаме много нежно въпроса:

Защо трябва всички да празнуват оцеляването на най-ранните пуритани в „Деня на благодарността?” 

Ясно, като бял ден е, че за наследниците на местните народи, (а и на всички останали) събитията от онези кървави времена съвсем не са причина за веселба.

Естествено, правителствените организации на САЩ продължават да полагат огромни старания да организират хората по целия свят да празнуват „Денят на благодарността”, защото... това е единствено и само в техен интерес.

Това е собствената им кървава история, която им се иска да пренапишат ad hoc. Затова е създаден и този ден.

Първото национално честване на Денят на благодарността било заявено от Джордж Вашингтон. А честването е определено за редовен официален празник по-късно от Ейбрахам Линкълн, по време на гражданската война (това е вярно, както е вярно и това, че точно той лично е изпратил, правителствените войски да потушат по изпитания вече кървав начин размириците на индианците сиу в Минесота).

Вашингтон и Линкълн са двамата президенти дълбоко ангажирани в изграждането на единна еднонационална държава на европейските заселници в САЩ. И техният прочит на историята във връзка с „Денят на благодарността” е твърде необходим и полезен мит, подкрепящ неистовите им усилия.

Празникът би трябвало да демонстрира щедростта на „американския начин на живот”, но същевременно лукаво прикрива бруталния антихуманен характер на това измислено общество и ужасната кървава история на един невероятен по стандартите си геноцид.

Но ако след като сте прочели написаното дотук и все още се колебаете дали да празнувате и ако не сте исторически обременен наследник на пуританите, нека да ви зададем още един едничък помощен въпрос:

Защо човечеството не празнува по подобен начин Холокоста?

Отговорете си сами.

(По материали събрани от Майк Или, предназначени за свободно разпространение)

Превод от английски: Жоро Нончев