ОЩЕ НЕЩО ЗА АРТ-ЦЕНИТЕ И... ЦЕНИТЕЛИТЕ

 

Почти всички художници, с които съм разговарял очевидно срещат сериозни затруднения при оценката на собствената си работа. Вглъбени в творческия процес вероятно на тях не им остава време за маркетингово проучване, сравняване на цени, търсене на отворени ниши и т.н. Да не говорим за липсата на агресивна реклама, която не е по джоба на всеки начинаещ артист. Това все пак си е работа на артдилърите, агентите и галеристите. Ами ако все още не си достигнал това ниво? Ако трябва да се оправяш сам в съвременната джунгла на стоково-паричните отношения?

Основните проблеми не са тайна за никого: ако повишиш неимоверно цената на работата си рискуваш тя да стане неизменна част от интериора в ателието ти, а ако тя е по-ниска от реалната не само няма да можеш да възстановиш вложените консумативи и средства, но и никой няма да те вземе насериозно.

И така, какво съветват някои от най-преуспелите имена в бизнеса с предмети на изкуството:

1. Суров за възприемане, но верен е фактът, че все още на първо място са картините, изпълнени с масло и че те държат най-високите цени. Ако не можете да живеете с това се преквалифицирайте и преминете и вие на масло.

2. Старайте се да не оценявате нещата си много ниско. Ако вие самите не ги цените как може да очаквате някой друг да направи това?

3. Продавайте само най-хубавите си неща. Първоначално, защото това ще укрепи репутацията ви, а впоследствие, за да я доизгради и поддържа.

4. Ако мислите да включите определена картина в изложбата си само защото тя е една от най-добрите ви неща, но всъщност не искате да я продавате, не се изкушавайте да я обявите с висока цена с надеждата, че няма да се купи. Ами ако това се случи?

5. Рисковано е да намалявате чувствително цената, обявена в галерията при евентуална по-късна частна продажба. Така рискувате да охладнеят отношенията ви с галериста, който първи е представил вашата творба.

На всички художници им е ясно, че някои неща се продават по-добре от други. Какво всъщност искате да рисувате и дали трябва да създавате нещо специфично за пазара, са двата парливи въпроса. Само вие можете да решите дали ще рисувате с перспективата да продавате все повече и повече неща или да се фокусирате върху теми, които наистина ви вълнуват. Разбира се, ако вашите лични предпочитания и вкус се препокриват с тези на пазара, то вие безусловно ще чувствате един приятен комфорт.

Ето и задължителните „Десет Божи заповеди на Робърт Ген”, указващи подробно как един автор би трябвало да оценява собствените си произведения:

*Трябва да започнеш евтино.
*Трябва да обявиш цените си.
*Трябва редовно да повишаваш цените си по малко (на година).

*Не трябва да сваляш цените си.
*Не трябва да имаш една цена за Джон и друга за Питър.
*Не трябва да оценяваш нещата си по вложения талант, труд или време, а само по... формат.
*Не трябва лесно да отстъпваш от цените си.
*Трябва да контролираш агентите и дилърите си.
*Трябва да правиш сделки с хора, които те уважават.
*След като преминеш всичко това, най-накрая трябва да започнеш да се продаваш скъпо.

1. Изследвайте пазара, за да разберете какви са цените на другите художници във вашия регион. Естествено цените в по-големите градове като Ню Йорк или Лондон ще бъдат съответно високи. Определете непременно вашата цена за местния пазар. 


2. Не забравяйте, че цената в галерията не е това, което художникът всъщност получава! Обикновено галерията има висока комисионна. Проверете доколко тя е оправдана – дали се правят нужните реклами в медиите, промоции и т.н. Приблизително трябва да сте наясно с нивото на подобни разходи от страна на галериста.


3. Пресметнете времето, което сте прекарали в работа. Прибавете материалите като платно, бои и четки Не забравяйте и общите разходи като ток, наем на студиото или модел.


4. Записвайте си колко часа е отнело да се създаде живопис или на каквото и да е – времето също струва пари. ( Макар първоначално може да не получите много за него.)


5. Добавете нещо заради вашия опит и авторитет. Ако сте отскоро в бизнеса естествено не можете да очаквате да печелите толкова, колкото художник с установена репутация.


6. Ако харчите пари за организиране на самостоятелна изложба или за „Ден на откритото студио” прибавете процентно и тези пари в цената.


7. Вижте окончателната си цена и да я сравнете отново с местните. Реалистична ли е за пазара и вашата репутация? (Не забравяйте, че винаги можете да увеличите цените следващия път.)

Според анкета на авторитетното издание Art Business Today в топ 10 на най-продаваните теми за картини на Британските острови са:

1. Традиционни пейзажи.

2. Местни гледки.

3. Модерни или полуабстрактни пейзажи.

4. Абстракции.

5. Кучета.

6. Фигури (с изключение на голи тела).

7. Морски пейзажи, пристанища и плажни сцени.

8. Дива природа.

9. Импресионистични пейзажи.

10. Голо тяло.

Сега, като видяхте това няма ли да поискате да рисувате пейзажи, или сладки кученца? (Аз лично бях очарован да разбера, че полуабстрактните пейзажи са в списъка, а те са ми едни от любимите.)

Изследването също така е проучило кои са най-добре продаваните медии. Аз лично не съм много изненадан, че се продават повече принтове, отколкото оригинални картини, тъй като, те са по-евтини, а цената е основен фактор за много хора. (Но трябва все пак да се отбележи, че става дума за лимитирана серия принтове, когато всеки един от определен брой отпечатъци има свой уникален номер, а не е „отворено” издание, където липсва номериране и във всеки момент могат да се напечатат нови бройки.)

1 Лимитирано издание на офсетен литопечат.
2 Лимитирано издание на giclée отпечатъци.
3 Отворено издание на литопечат.
4 Маслена и акрилна живопис.
5 Акварели.
6 Първите от 6 оригинални отпечатъци (офорти, гравюри).
7 Отворено издание на giclée отпечатъци.

Интересно е да сравните списъка на първите 10 най-добре продавани, починали художници в момента. В престижната горна част на списъка, както виждате, е Л. С. Лоури, чиито творби лично аз не бих определил като „традиционен пейзаж”, а повече като „местни изгледи”.

1. Лоуренс С.Лоури.

2. Клод Моне.

3. Алан Ингам.

4. Ръсел Флинт.

5. Джон Милър.

6. Марк Ротко.

7. Ван Гог.

8. ПаблоПикасо.

9. Густав Климт.

10. Анри Матис.

Горното изследване е проведено от Art Business Today от името на Гилдията за търговия на изящно изкуство във Великобритания. Повече от 800 галерии в Обединеното кралство били поканени да направят извадки от собствените си списъци за най-добре продаваните картини (ограничени и отворени издания) 2003.

(Из „Откровенията на артиста” - серия интервюта на Йохан Кеслер)

ЗА ПРОДАЖБИТЕ НА ИЗКУСТВО

Това е джунгла и сега е вашето време да се включите в бушуващата война и ръкопашния бой, ако искате да продавате изкуството си директно на своите клиенти. Не ви харесва аналогията? Мислите, че всички отношения при продажбите на изкуство трябва да бъдат комфортни меки като топло одеяло? Да, разбира се, това трябва да важи за клиентите. Но, за вас? За вас това е сериозно, това е вашият арт-бизнес.

Затова се пригответе. Заредете оръжието. Тръгваме към върха!

Тези златни правила бяха усъвършенствани на бойната линия, когато продавах изкуството си сам. Директно на клиентите си. В собствените си изложби. За да го направите  и вие успешно, трябва да бъдете решителни. Глезотиите си прилагайте на друго място.

Както във всяка форма на борба, обучение или бойно изкуство и тук има златни правила, а и в тази област ви казвам, че те също са практика, практика и още веднъж... практика. С други думи сам си вършете нещата, като не преставате да опитвате. Бъдете безмилостен и в крайна сметка ще усетите сладкия вкус на победата. Така че да започваме...

Златно правило №1: Поздрави, отстъпи и се направи на ЗАЕТ!

Когато някой влезе в изложбеното ви пространство и прояви повече интерес от обикновеното преминаване покрай предметите на вашето изкуство, нека му кажем „Здравей!”, а може би дори и „Как сте?”. Но в никакъв случай не трябва да изглеждате отчаяни. Като нещо от рода на: „Виж ми нещата и след това ги купи, плиийз!"  Не. Не и по този начин. Та вие сте успял артист и сте много зает! Затова, ПОЗДРАВ, ОТСТЪПЛЕНИЕ и НАПРАВЕТЕ СЕ НА ЗАЕТ! Искате вашите потенциални клиенти да се чувстват добре дошли и удобно да се повъртят наоколо? Те няма да направя това, ако ги гледате влюбено през цялото време. Намерете си нещо важно да се занимавате. Играйте си  например с клавиатурата на компютъра. Правете се, че все едно попълвате формуляри за продажби. Преструвайте се или го правете наистина. Говорете спокойно по телефона с важни клиенти (отново истински или измислени... по ваш избор). Правете се на ЗАЕТ, дори да не сте! Доказано е, че хората имат стадно чувство при покупките. Ако те останат с впечатление, че при вас има стълпотворение на хора, които си купуват изкуство те ще бъдат подсъзнателно уверени, че са попаднали на точното място, а вероятността някои от тях да се превърнат от арт-наблюдатели в арт-купувачи ще е доста по-голяма.

Златно правило № 2: Влез в битката и победи!

Хората обръщат изключително внимание на всяко произведение, на което е залепена една от онези големи червени точки с надпис „ПРОДАДЕНО”. По някаква странна причина те ще се взират в тези точки като хипнотизирани дори повече, отколкото в самото произведение на изкуството. Може би този цвят просто привлича очите. Може би се създава специална аура около произведението, което някой друг е оценил като достойно за размяна срещу спечелените от него с тежък труд пари. Червените точки вероятно осигуряват и увереност, че „стадото" вече е одобрило вашите творчески мъки върху платното или хартията и че вие и вашето изкуство сте ИСТИНСКАТА СДЕЛКА. Затова ето какво трябва да направите:

 * На много видно място в изложбата да монтирате табла, на които да демонстрирате продажбите  -   вашите лични победи до момента.
    

* Залепете на всяко продадено произведение карта с наименованието, размера, техниката и цената на творбата, която вече е продадена и я отразете на таблото. Уверете се, че на всяка карта има голяма и тлъста червена точка.
    

* Ако сте направили всичко по силите си и сте продали най-малко две или три от творбите, които сам сте определили за експозицията преди тя да е започнала, то спокойно може да покажете този свой успех на табло, за да накарате нещата да се раздвижат.  

* По време на експозицията още в момента на продажба  веднага поставяйте голяма, примамлива червена точка и детайлна информационна карта на съответното табло.

Пресмятането на сумите пари и червените точки на дадена изложба е нещо като спорт за някои. Аз съм бил свидетел как хора се ориентират първо към таблото с продажбите и направо да искат да плащат преди още да са погледнали дори веднъж произведенията ми! Може би най-накрая ще трябва да създам творби само от тлъсти червени точки.

Златно правило № 3: Наблюдавай кръжащите наоколо акули!

 

Подобно на детектив, изпълняващ задача по проследяване, наблюдавайте дискретно какво правят посетителите на вашата изложба. Останете си зает, но хвърляйте по един дискретен поглед и следете внимателно какво се случва. Вие трябва да сте нащрек, за да забележите навреме „поведението” на всеки евентуален бъдещ купувач. Потенциалните купувачи са склонни да действат по различен начин от другите посетители на изложбата. Както акулите те първо обикалят бъдещия източник на храна, т.е. те кръжат около творбите по-дълго от нормалното, а след това бързо се приближават да ги разгледат отблизо и да се подложат на психичното въздействие на цената. Рядко ще решат да „погълнат” едно произведение веднага, обявявайки смело: „Купувам го!”

Ако забележите такъв тип поведение, то точно сега е времето просто да се завъртите небрежно и да въвлечете непринудено г-н или г-жа Акула в приятен разговор. Тихо се представете, попитайте ги откъде са или направете някаква интересна забележка за конкретното ваше творение. Някои хора ще свалят защитата си веднага, но вие продължавайте да поддържате приятния, тих тон на разговора и ако е необходимо, отстъпете и ги оставете сами. Много хора ще реагират добре, особено ако не подходите агресивно към срещата с мисълта, че действително искате да се запознаете с нова „акула”. (О, боже, прехвърлих се от „военната” аналогия към Жак Кусто и неговите екстремни срещи с акули.) Какво, пък. Ами ако теорията ми наистина работи? Не се колебайте да я използвате.

Златно правило № 4: Слушай!

Задвижваните от собственото си его самовлюбени художници да прочетат това внимателно:

Когато продавате изкуството си не трябва да пълните главите на потенциалните си клиенти с кухи фрази или да вдигате шум за извършените от вас дълбоки философски „търсения”. Нито да описвате с умиление как по време на творческия процес душата ви е била разкъсвана от спомена за преждевременната и нелепа смърт на любимото папагалче, попаднало в ноктите на появила се изневиделица граблива птица, която отлетяла със свидната жертва, само и само да си направи сеппуку на електропровода за високо напрежение?! Не, не правете това! Запазете го за по-късно, за интервютата с журналистите от списанията за неразбираемо изкуство.

Вместо тези глупости завъртете разговора към това, което бъдещите купувачи харесват в творбата. Оставете ги те да ви говорят за нея и СЛУШАЙТЕ! Не доминирайте с вашите мисли върху техните. Улеснете запознанството им с вас и вашите произведения. Очаровайте ги. Дайте им възможност те сами да се идентифицират с вас и вашето изкуство. Какво означава вашето произведение за вас не е важно. ВАЖНОТО Е КАКВО ОЗНАЧАВА ЗА ТЯХ! Отговорете на техните въпроси, осветлете интересуващите ги аспекти в работата ви, но не забравяйте, че внимателно контролираните ви отговори трябва в крайна сметка да ги накарат да се върнат обратно към това, което ТЕ харесват и ценят. Помогнете им да направят връзка между конкретното ваше произведение и собствения им живот.

Златно правило № 5: Води продажбата!

За мен винаги е било учудващо да разбера колко много са хората, които наистина не знаят какво искат. Повечето (не всички) ще се мотаят наоколо цял ден и в крайна сметка да няма да вземат решение за откупка след всички тези загубени часове от вашето и от тяхното време, ако вие не вземете нещата в собствените си ръце. За да ръководите продажбата ефективно ще имате нужда все пак от някаква вътрешна информация за потенциалните си клиенти. Тъй като вече направих аналогия с войната можете да започнете да рисувате в съзнанието си картината на тъмна стая за разпит и  лампа с насочена в лицето на жертвата светлина, които ще използвате, за да извлечете нужната информация. Тъй като аз нямам желание да мъча и вашите клиенти ще ви оставя засега сам.

Задавайте въпроси относно къде те биха искали да поставят вашите произведения на изкуството. Накарайте ги да опишат подробно пространството. Постарайте се визуално да им обясните на кое място вашите неща биха стояли най-добре. Хората ОБИЧАТ да говорят за себе си и красивите си къщи. Вземете си бележка за всичко, което споделят с вас и запазете наученото в паметта си. Това е ценна информация и тя ще ви помогне при продажбата. Ако можете да извлечете информация и за това, какво им харесва и къде биха го поставили в дома си, то вие ще притежавате мощно оръжие в арсенала си за продажби на своето изкуство. На базата на това, което сте чули насочете вниманието на потенциалния си клиент само към няколко творби и се постарайте да му обясните как вашите произведения на изкуството ще задоволят напълно НЕГОВИТЕ нужди. По всяко време действайте така сякаш вече сте в процес на продажба. Не използвайте никога „ако” и „може би”, когато разговаряте с клиента. Бъдете директни в речта си. Така по-бързо ще стигнете до точката, когато клиентът трябва да вземе решение. Да купи или да не купи едната картина,... другата или... и двете.

Клиент: „О, аз просто не мога да преценя, и двете картини са прекрасни, но аз имам малка къща и място само за едната от тях.”

Вие: „Е, вие споменахте, че картината ще бъде окачена в синия салон, така че от всички неща, които ви харесаха тук мисля, че тази би стояла чудесно това на това място. Нещо като своеобразно ехо, допълващо прекрасната гледка към морето, която се вижда от противоположния прозорец."

Клиент: (кима и мисли): „Аха... да.”

Вие (в интерес на истината можете да кажете с тон, който сякаш приключва тази продажба): „И така, бихте ли искали да вземете картината в дома си днес?”

ВАЖНО: СЕГА Е ВРЕМЕ ДА СИ ЗАТВОРИТЕ УСТАТА. Не казвайте и дума. Ако се получи пауза с неловко мълчание не я запълвайте. Излишните приказки ще дадат възможност на колебаещият се клиент да се оттегли и да отдалечи момента за взимане на решение. ОСТАНЕТЕ МЪЛЧАЛИВ. Вие сте задали въпроса учтиво и мълчаливо чакате отговор. Отсрещната страна трябва да вземе решение в този критичен момент.

Това е и моментът, в който те ще кажат дали наистина искат да я купят или ще отговорят... отрицателно. Имайте предвид, че много малко хора ще го направят директно. Тъй като се чувстват неловко, обикновено казват: „Ще помисля и ще се върна по-късно.” В повечето случаи това се оказва лъжа, която е удобна и за двете страни, защото се запазва добрия тон. Но бързам да ви успокоя, като ви кажа, че някои от тях наистина се връщат и правят откупката. Просто им трябва повече време да помислят.




Окей, вече сме във фазата, когато клиентът действително купува произведението или не (в зависимост от случая). Независимо от развръзката ние сме спокойни, че сме направили всичко зависещо от нас да не пропуснем поредната сделка. Всичко това може да ви прилича на фрагмент от сапунена опера, но още веднъж искам да ви кажа: Проверете! Схемата работи.

Йохан Кеслер

(Следва продължение) 

ВНИМАНИЕ „ЧЕРВЕНО”!

RED (Retired - Extremely - Dangerous) излиза за първи път на екраните на световните кинотеатри

Очакваната премиера на новия филм на режисьора Робърт Шментке и продуцентите Лоренцо ди Бонавентура и Марк Варадян е утре - 15 октомври 2010. Ако си мислите, че това ще бъде поредната боза за супер-агентите на ЦРУ, които за кой ли път ще спасяват света, има нещо вярно, но не напълно. Въпреки участието на Брус Уилис филмът не е само типичния, героизиращ американските тайни служби поръчков екшън. Досетихте се нали? Участието на Морган Фрийман, Джон Малкович и Хелън Мирен би трябвало да са гаранция за нещо повече.

Оригинален постер

А и RED не означава само червено. Наистина  ингригите, стрелбата и убийствата са като верижна реакция, червен е и цвета на кръвта, която се лее щедро, „по холивудски” от екрана, но въпросната абревиатура крие съвсем различен смисъл. Преводът и на български -  БСП (Бесни Страшни Пенсии), можем да определим като шеговита закачка, като една комична препратка към нашето политическо пространство, където фарсът и гротеската също вървят ръка за ръка. Настойчиво се задава един въпрос, който на фона на последните пенсионерски проблеми и неволи, неизменно присъстващи във всички новинарски емисии звучи доста съвременно:

Трябва ли навършилите пенсионна възраст добри професионалисти да бъдат забравени от обществото? (А в конкретния сценарий и унищожени физически.)

При гледането на филма ставаме свидетели как горният, напоследък доста актуален, обществен въпрос е „вграден” в основата на един вече определено „брадат” и отдавна преексплоатиран сюжет.  По-възрастните от вас сигурно си спомнят очарователната, макар и „бюджетна”, съветска лента „Старци-разбойници” с участието на незабравимия Юрий Никулин в ролята на пенсиониран милиционер (тогава там нямаше полицаи). Ех, и Москва не беше, а и не стана Лос Анджелес!

Сценарият на RED е създаден от Ерих и Джон Хобер на базата на популярните комикси на Уорън Елис и Къли Хамър. Интригата е максимално опростена: след излизането си в пенсия бившите топ-агенти на ЦРУ Франк (Брус Уилис), Джо (Морган Фрииймън), Марвин (Джон Малкович) и Виктория (Хелън Мирен) стават мишена за наследниците си заради тайните, на които някога са станали свидетели. (Да сте чували за пенсионирано ченге, което си стои тихо и мирно?) Това естествено ги кара да се съюзят помежду си и да използват натрупаните, по време на кариерата, опит и знания. След шеметни каскади, взривове и фантастично точни стрелби те неутрализират преследващите ги килъри, превземат главната квартира на ЦРУ, за да разкрият (явно не може без старите клишета) бла-бла-бла... най-големия вътрешен заговор срещу американското правителство до този момент...

Хелън Мирън и Джон Малкович в сцена
 от филма

Всичко това щеше отново да е до болка скучно, ако участието на плеядата холивудски звезди не го превръща в експлозивна комедия напомняща донякъде стила на Монти Пайтън. Главна „вина” за това общо взето нестандартно за купищата екшъни впечатление носят  вездесъщият Джон Малкович и Хелън Мирен. Шаржът, самоиронията, които присъстват почти на всяка реплика доста разчупват скованите рамки на холивудската догматика, а хиперболизираните геройства на бившите агенти, „свръхчовешката” им издръжливост и фантастични умения ни карат да се замислим дали тези, които искат да се увеличи прага на пенсионната възраст всъщност не са... прави.


Петер Шварцен

ИКЕА – ШВЕДСКАТА ЛЕГЕНДА

Спомням си за едно пътуване в Румъния с клиенти, които искаха вътрешното оформление на магазините им да напомня за съвременния дизайн, видян от тях в наскоро построените румънски молове. Идеята бе да видим новите търговски центрове и на тази база да обсъдим възможностите и дизайна на бъдещата ни съвместна работа. Тогава в България тепърва завършваше строителството на първите подобни сгради-острови сред морето от различни по стил и предназначение постройки в по-големите градове. Впечатлени от видяното при предишното си посещение, моите клиенти искаха да създадат верига от магазини с подобно „модерно” оформление.

Началото

Румънците чувствително ни бяха изпреварили в това отношение и когато пристигнахме в Букурещ за първи път видях в страна подобна на нашата такова разгърнато строителство на концентрирани на едно място множество търговски обекти. Въпросните площи се намираха в покрайнините на големия град, снабдени с обширни паркинги и сгради, които улесняваха многобройните търговци и техните още по-многобройни клиенти с простотата и ефективността архитектурните решения. Пред очите ни се беше разпрострял един наистина търговски град с много добра инфраструктура, където всичко от шоурума до логистиката бе решено по един наистина перфектен начин. Спомням си, че след като свършихме заплануваната работа решихме да посетим сградата на ИКЕА, която се намираше в непосредствена близост до внушителния Carrefour.

Шампионите в мебелните продажби

За първи път влизах в обект на световно известната верига и бях много впечатлен. Разположението на експозициите бе много удобно за разглеждане. Предлаганите неща от мебелите до обикновените прибори и съдове за хранене не само изглеждаха, но и бяха доста добре изработени. Голяма част от продукцията бе конструирана на модулен принцип, който дава една желана от дизайнера свобода при конкретното оформление и декорация. Не бяха забравени и най-малките необходими подробности и аксесоари при обзавеждането на съвременния дом. Присъстваха и легендарните мебели от многослоен шперплат – запазената марка на фирмата. Продукцията бе пакетирана по максимално удобен начин за транспортиране. Упътванията за сглобяване са точни и работата спокойно може да бъде извършено дори и от неспециалисти, непритежаващи скъпи инструменти.

На излизане видях наши съграждани от София и се заприказвахме. Оказа се, че когато научили за откриването на ИКЕА в съседната ни страна четири семейства се организирали, наели общ транспорт и сега са дошли да си приберат покупките, избрани предварително по каталог. Общите разходи по внушителния камион били напълно приемливи, а отношението цена – качество на закупените мебели не се нуждаело от коментар. Доволни те си тръгнаха за България, а аз останах се чудя, колко предприемчиви понякога са доста от нашите сънародници.

Вътрешно оформление на ИКЕА

Всички тези спомени нахлуха в мислите ми още в мига след като прочетох в българската преса, че най-накрая фирмата се е престрашила да открие търговски обект и в България. Според информациите това щяло да стане през 2011 г, а първият магазин ще бъде построен на кръстовището в София, на околовръстния път и Бистришко шосе.

Компанията-носител, която въвежда световната фирма у нас е Хаус Маркет България. Тя е собственост на гръцката Fourlis Group, която притежава франчайзинговите права да управлява шведската верига за мебели и обзавеждане в страната. Теренът, на който ще бъде построен първият магазин е около 60 дка. Земята е купена за около 13.2 млн. евро. Търговската площ на магазина ще е близо 29 хил. кв. м, към него ще има паркинг на две нива - подземно и външно за около 1500 автомобила. Въпросът е твърде актуален, тъй като почти ежедневно автомобилите с български номера на паркинга на магазина на IKEA в Солун или Букурещ преди да ни удари кризата бяха около 35%.

Първоначалните планове да бъдат изградени едновременно два обекта в страната се провалят. Варна и Бургас засега остават без магазин всички ресурси са насочени към софийския.

Сега

Макар и с леко закъснение  влизането на IKEA в България неминуемо ще повлияе сериозно на търговията с мебели и домашно обзавеждане. Още преди година финансовият директор на Fourlis Георгиос Алевизос направи изявление, че цените на стоките в българските магазини ще са по-ниски от тези в Гърция, а асортиментът ще е аналогичен. Подобна ценова политика ще направи сериозни размествания в българския мебелен пазар и ще накара доста търговци да преосмислят ненормално високите цифри, нивото на качеството и, да се надяваме, най-вече на присъстващия почти навсякъде кичозен дизайн.

„Нашата цел е да станем най-посещаваният магазин за продажби на дребно в България и това, заедно със силната търговска марка на IKEA да ни доведе до 2.2 млн. посетители до 2015 г.” – това са заложените на първо време параметри от Хаус Маркет ".

Жоро Нончев

НОВИЯТ СТАР ВАН ГОГ

През 1995-та е сертифицирана последната картина, за която се смята официално, че е излязла изпод четката на маестрото. Години след това в арт-пространството не се появяват никакви „нови” произведения на емблематичния постимпресионист Винсент ван Гог (1853-1890). Но сравнително наскоро, при направеното от експерти обстойно проучване по покана на едноименния музей, бе установено „без никакво съмнение”, че една стара и известна на специалистите картина, датирана към 1886, с оригиналното заглавие Le Blute (Вятърна мелница)  е автентична работа на световноизвестния холандец.

Le Blute - 1886

„Картината е малко нетипична за Ван Гог, поради необичайното присъствие на много хора в композицията, но важната роля на вятърната мелница несъмнена” –  коментира Ралф Кьонинг, директор на музея „Фондатие”.
Историята, приличаща по същество на популярен филмов сценарий, е следната. Холандецът Дирк Ханема, основател на малкия музей „Фондатие”, намиращ се в нидерландския град Цволе, е купил картината в Париж за смешната сума от 6500 франка. Въпреки че е имал богат опит на колекционер Ханема е известен в артистичните среди преди всичко с пасива на една стара своя „грешка”, когато през 1975 прибързано приписва авторството на няколко проблемни картини на един друг холандски, бароков художник – Йоханес Вермеер. Затова по-късно на неговите теории за възможността ван Гог да е автор на въпросното платно е погледнато повърхностно и те са били отхвърлени с насмешка.

Дискредитираният куратор умира през 1984 и спорната „Вятърна мелница” се загубва в хранилището на музея, за да се появи пак през 2007 година. И така, цели 35 години след момента на щастливата покупка Ханема е реабилитиран, а самото платно вече струва милиони.
От момента на публикуването през 1970 г. на официалния каталог на художника, съдържащ известните до този момент оригинални творби на  ван Гог само пет картини, утвърдени от експертите са били добавени към останалите близо 900 произведения.

„Аспекти” (по материали от чуждия печат)

РЕАЛИСТИЧНОСТТА В СЪВРЕМЕННОТО ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО ІІ

2 - Хиперреализмът  

В края на първата част споменахме, че много от съвременните фотореалистични произведения се определят напоследък от специалистите като хиперреализъм. Новата авангардна школа в изобразителното изкуство се оформя по естествен път като едно своеобразно продължение на фотореализма. И това не е случайно. Двата стила са свързани с пъпната връв на една ярко изразена наследственост и безспорно използват еднакви методи в процеса на творчество. Затова и най-краткото определение дефинира хиперреализма като „жанр на живописта и скулптурата, приличащ на съвременна снимка с висока резолюция”. И все пак е любопитно да проследим как терминът продължава да се прилага свободно по отношение на новия стил, появил се почти едновременно в Съединените щати и Европа в зората на последния милениум. Оказва се, че въпреки безспорната му популярност не всеки е наясно с истинската му етимология...

Принципно за негов „кръстник” и до днес се счита брюкселския търговец на картини Изи Брашо. Той първи въвежда в експлоатация френската дума hyperrealisme. Използва я твърде находчиво в каталога си, за да озаглави една от първите типични експозиции на фотореалисти. Събитието има огромен успех и привлича вниманието на брюкселската публика още през далечната 1973 година. Историческата за Европа авангардна изложба, състояла се в частната галерия на Брашо е доминирана от такива „колоси” в жанра като познатите американци Ралф Гоуингс, Чък Клоуз, Дон Еди, Робърт Бехтле и Ричард Маклийн, обединени на този конкретен форум със стойностните и водещи европейски автори  –  Гноли, Рихтер, Клафек и Делкол. От този момент нататък, макар и това да важи предимно за Европа, терминът хиперреализъм започва да се прилага съвсем свободно, за да характеризира новите творци, облъчени неспасяемо от слънцето на фотореализма.

Няма спор, че настъпващия в началото на 21 век хиперреализъм изповядва естетическите принципи на предходния фотореализъм. Американският художник Денис Питърсън и отцепилата се впоследствие група негови съмишленици сами се определят като хиперреалисти и така оформят новия клон на фотореализма. Един от известните критици Греъм Томпсън ни обяснява значението на новата терминология, като пише буквално следното:

Автор: Рон Мюек

"Една демонстрация на начина, по който фотографията бе присъединена към света на изкуството е успехът на фотореалистите, рисували живопис през късните години на 1960 и началото на 1970. Тя се нарича още суперреализъм или хиперреализъм, и художници като Ричард Естес, Денис Питърсън, Одри Флак, и Чък Клоуз често работят със снимки, за да създадат картина, която да изглежда като фотография."

Трябва непременно да споменем, че хиперреализмът се различава от буквалното и прозаично отношение към сюжета от страна на авторите на традиционни фотореалистични картини в края на 20 век. Наистина хиперреалистите – художници и скулптори също използват фотографиите като компетентен източник на данни, но те създават едно много по-детайлно, по-дефинирано изображение. Използвайки тази философия в подхода си, те са много по-прецизни, по-подробни и освен това в произведенията им витае една допълнителна атмосфера, усещана от зрителя като нов, особен вид емоционален разказ. Никога не трябва да забравяме, че фотореалистичният стил все пак е роден от поп-арта. Това закономерно го кара много често да поставя ударенията си върху по-злободневни, шаблонни и понякога доста скучни сюжети и изображения. И докато неговите представители се придържат стриктно към чистата имитация на фотографираните обекти и обикновено са склонни да се абстрахират от възможностите за разширяване влиянието на образа, както и от претоварването му с излишни според тях конотации, хиперреалистите не пропускат да обърнат внимание на човешките чувства. Също така, те се опитват да определят политическите стойности, да „разказват” неща, които невинаги присъстват визуално във фотографията, ползвана като основен източник за информация. Според усещането си и собствената си фантазия те понякога чувствително променят оригиналната композиция и сценография. 

Автор: 
Берт Монрой

И въпреки че хиперреализмът е фотографски по същество, той не се задоволява само с елементарна „регистрация” на видяното през визьора. Хиперреалистите често фокусират обекта комплексно, използвайки един по-мек, рисуващ „обектив”. Така те успяват да предадат осезаемата му жизненост и да засилят чувството за реално присъствие. Подобни обекти и сцени в техните картини и скулптури са педантично детайлизирани. Това е абсолютно необходимо, за да се създаде една допълнително „усилена” илюзорна реалност, която не се усеща достатъчно на оригиналната снимка. Но от друга страна това не значи, че те са сюрреалистични, тъй като въпросната илюзия представлява ултраубедително описание на една естествена, макар и симулирана реалност. В нея всички текстури, повърхности, светлинни ефекти, сенки пр. изглеждат дори по-ясни и по-различими, отколкото можем да ги видим в изображенията на контролния фотографски материал. 


Формулираната есенция на хиперреализма присъства във философията на Жан Бодрияр и е пестеливо синтезирана в следния цитат: „симулация на нещо, което никога не е съществувало”. Така чрез убедителна илюзия хиперреалистите създават фалшива реалност, която се основава на удивително сполучливата симулация на последната чрез... цифровата фотография. Ура за Фотошоп! Тунингованите образи, така наречените „рендери”, намериха широко приложение във всички области видове и подвидове на съвременния графичен дизайн и вече могат да се срещнат  навсякъде. Подобно на тях хиперреалистичните картини и скулптури те са краен резултат на изключително качествени изображения с висока резолюция, произведени от цифрови фотоапарати, наблюдавани на модерни ЛСД монитори. Тъй както фотореализмът е използвал навремето аналоговата фотография като пример за подражание, хиперреализмът на свой ред борави с последните постижения на дигиталната медия, за да създаде нови усещания за реалност. Затова съвременните хиперреалистични картини и скулптури, предизвикват у зрителя преди всичко илюзията и чувството за манипулирани снимки с висока резолюция.

Автор: Рон Мюек

Хиперреалистите (художници и скулптори) започват свободно да използват някои механични или софтуерни средства, а често пъти и двете), за да прехвърлят изображения на платното или да моделират необходимата форма или матрица. Широко се използват предварителни чертежи и макети, проектиране на образа чрез диапозитиви или проектори, различни медии, милиметрово оразмеряване. Всичко това се прави в името на прецизността. Скулптурите пък използват материали като полиестер или силикон, прилаган директно върху човешкото тяло за вземане на точен отпечатък, позволяващ изработването на шаблон. Трябва да признаем, че ултрамодерният стил изисква много високо ниво на техническа виртуозност, храброст и умение да се симулира фалшива реалност. Като такъв, хиперреализмът е принуден да се съобразява с типично фотографски технически ограничения като дълбочина на полето, перспектива, оптична деформация, хроматични аберации, обхват, острота на фокуса и т.н. Аномалиите в някои цифрови изображения, прекалено видимата пикселизация, подчертаването по всякакъв начин цифровия им произход умишлено е извадена на преден план в произведенията на някои художници, като Чък Клоуз, Денис Питърсън, Берт Монрой и Алисия Сейнт Роуз. 

Автор: Рон Мюек

Жанрът използва пълната гама от арсенала на изобразителното изкуство като портрети, натюрморти, селски, градски пейзажи и сцени, излъчващи своето закодирано послание. Последните хиперреалистични произведения са много по-буквални от фотореализма, когато става дума за точния изобразителен детайл, с преднамерено използван акцент върху социалните, културни и политически теми. Това е в рязък контраст и с новия по-конкурентен фотореализъм, който и до днес продължава да избягва присъствието на каквито и да било фотографски аномалии. Използвайки прецизността на фотографските изображения хиперреалистите едновременно симулират и доказват своите визуализации на света, който ни заобикаля. А в желанието си да получат оптично убедителни илюзии на реалността, те често пъти използват социален или културен контекст. Техните разкази-изображения изваждат на показ отрицателната същност на тоталитарните режими, военните правителства на Третият свят, сцени на наследена и концентрирана омраза и нетърпимост. Денис Питърсън, Готфрид Хелнвейн и Латиф Мулан изобразяват в работата си политическите и културни отклонения на обществото – неговия упадък. Работата на Питърсън фокусира вниманието на публиката върху проблема с диаспорите, геноцида и бежанците. Хелнвейн от своя страна разработва неконвенционален разказ – съсредоточен върху миналото, настоящето и бъдещето, на психическите отклонения свързани с Холокоста. Мулан пък критикува обществото заради очевидното незачитане на безпомощните, на нуждаещите се и на слабите.Провокативните теми включват загадъчни изображения на видовете геноцид и техните трагични последици, получени вследствие на идеологическите безумия. Тематично тези агресивно противопоставящи се на все по-загниващата хуманност артисти водят своя разказ визуално, чрез картините си, които играят ролята на феноменален медиум. Произведенията им са исторически коментар на заобикалящата ни световна гротеска, демонстрираща умишлено неглижиране на човешките същества и на хуманните взаимоотношения между тях.

Автор: Берт Монрой

Хиперреалистичните картини и скулптури все повече ни изненадват с допълнителна материална здравина и физическо присъствие, постигнато най-вече чрез финото осветление и ефектите на сянката. Фигури, форми и области, намиращи се най-близо до предния план на изображението, визуално изглеждат извън най-близката плоскост на платното, а скулптурите учудват с невижданата до този момент детайлност, каквато не можем да наблюдаваме дори в самата природа. Това се обяснява с обстоятелството, че подобни произведения са обикновено от десет до двадесет пъти по-големи от референтния оригинал, а въпреки това успяват да запазят изключително високата си резолюция, цвят, точност и детайлност. Много от картините са изпълнени с аерограф, в тях се използвани акрилни влакна, масла или комбинация от двете. Впечатляващите реалистични скулптури на Рон Мюек например са мащабирани в много по-голям или по-малък размер от оригиналните модели и завършени с невероятно убедителен детайл. Използвани са полиестерни смоли и множество форми. Цифровите изображения на Берт Монрой изглеждат като действителни картини взети от снимки, но пък са изцяло създадени на компютър.

Жоро Нончев 

РЕАЛИСТИЧНОСТТА В СЪВРЕМЕННОТО ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО І

1 - Фотореализмът

Въпреки че този материал определено е ориентиран към съвременното изкуство смятаме, че като подходящ щрих към темата, освен всичко останало, идеално ще се впише и прочутият анекдот за съперничеството между двама от най-изтъкнатите древногръцки художници – Зевксис от Хераклея и Парасий от Ефес, които още преди много векове са се опитали да сравняват уникалните си таланти на живописци в импровизирано "състезание".

Легендата описва картината на Зевксис като толкова реалистична, че птиците не спирали да кацат по нея, опитвайки се да кълват от зърната на изобразеното свежо грозде. Горд от ефекта, той помолил Парасий на свой ред да махне платното, закриващо неговата работа. Оказало се, че самото платно било сюжет на картината нарисувана майсторски от именития му съперник. Тогава, очарован от видяното Зевксис удивено успял само да промълви: „Наистина аз измамих птиците, но Парасий измами мен – опитния художник”...

Въпросният анекдот директно ни напомня за исконното желание на артиста точно да наподоби в работата си заобикалящата го реална среда. Несъмнено това винаги е било не само водещо, но и провокиращо предизвикателство за творците още в зората на „великото начало”, на вътрешната им потребност да създават образи. То присъства още в първите скални рисунки, намерени по скалите във френските пещери, преоткриваме го в маниеризма на бароковите майстори и, разбира се, можем да го срещнем на различни места в съвременния паноптикум от стилове, характерен преди всичко с жанровото си многообразие.

"Обядът на Ралф" - Ралф Гоуингс

Фотореализмът е "особен" жанр в живописта и триизмерната скулптура, който използва съвсем регламентирано фотокамерата и създадените от нея фотоси, за да събере информация и после от нея да сътвори картина, изглеждаща максимално реалистично, подобна на фотография.”

"Самотната Амбър" - Джон де Андреа

Енциклопедиите по този начин дефинират основните признаци, характерни за творбите на сравнително новото американско движение, започнало в края на 60-те и началото на 70-те години. Само за уточнение бихме добавили, че още със зараждането си то откровено се противопоставя на жънещият огромна популярност поп-арт, на минимализма и естествено на абстрактния експресионизъм, който е с най-стабилно утвърдени световни позиции до този момент.

Скандализиращото му начало е свързано с естествената реакция на критиката, изразена недвусмислено в  първоначалния и отказ, да го приеме за изкуство и с бурните полемики родени от споровете дали използването на фотоси в творческия процес може да бъде прието за нормално. Дебата продължава и до днес, въпреки безспорно доказания факт, че визуални приложения са използвани от художниците още в 15 век в ролята на допълващи работата им средства.

Широко известен е фактът, че още с откриването на фотографията много художници започват използват като изходен материал заснети обекти подобно на колегите си, които преди това са рисували предимно от натура. Други сами са се запалвали по новата мода и са участвали в общи проекти с някои от най-изтъкнатите майстори на художествената фотография. Перфектното сътрудничество на  Дали и Филип Халсман е ярък пример в защита на подобна теза.Тъй като тогава това не се е смятало за някаква ерес, а тъкмо напротив, не си спомняме класически или модерен живописец да е бил обвиняван някога в антихудожествена имитация на природата, репликирайки части от нея чрез пейзажна живопис или в опита си да пресъздаде конкретно човешко тяло. А какво да кажем за високото ниво на колажите, радващи се на изключителен интерес от страна на публиката по същото това време?

"Бягайки от 
критиката"

Фотореалистите са повлияни най-вече от поп-арта и затова двете течения се считат за еднакво „реакционни”, възникнали от химично-магическата реторта на кипящата и завладяваща съзнанието на все повече артисти фотографска медия, която през 20 век се превръща определено в най-влиятелния феномен на планетата. И докато поп-артът се прицелва в абсурдния излишък от подробности на образа (особено в комерсиалната му уродливост), фотореалистите се опитват да издигнат на пиедестал обратните му стойности. Това в крайна сметка се оказва един антагонистичен, макар и динамичен баланс с постоянно преливащи граници. Тук е мястото да споменем, че механичното асоцииране на фотореализма с trompe l'oeil си остава досадна грешка, допускана от обаче от много критици през 70-те и 80-те години. Тази невярна представа се дължи на простата причина, че платната на trompe l'oeil, подобно на платната на споменатите в началото древногръцки художници, са предназначени да измамят човешкото око, т.е. го накарат  мисли, че вижда самият обект, докато при визирането на фотореалистичната творба той предварително е наясно, че  е картина. Това особено добре личи и в платното на Пер Борел дел Касо (1874), изпълнено в стил trompe l'oeil и шеговито озаглавено "Бягайки от критиката". Самото понятие фотореализъм се появява за първи път в експозе на Луис К. Мейсъл през 1969, а една година след това – в каталога на музея „Уитни” (за една изложба, семпло озаглавена „22-ма реалисти”). Често се срещат и други определения на стила като „суперреализъм”, „нов реализъм”, „остър фокус” или модерния напоследък „хиперреализъм”.

Само две години след това историческо за авангардното движение събитие Мейсъл е поканен не само да дефинира новото модно течение, но и да посочи основните параметри и признаци, които би трябвало да са задължителни за приобщаването на даден творец или конкретна творба към него. Поканата е отправена лично от видния меценат Стюарт М. Спейсър, който финансира голяма част от творбите на фотореалистите, обединени в „Пътуващата експозиция”, или „Фотореализъм 1973 – колекция на Стюарт М. Спейсър”. По време на триумфалното си пътешествие тази първа по рода си изложба последователно оформя  галерийното пространство  на някои от най-прочутите музеи.  Малко по-късно (през1978) е дарена на музея „Смитсониън”.

Но да се върнем на първият опит от страна на Мейсъл за официално постулирана дефиниция,  побрана  стегнато в следните 5 основни точки:

1. Фотореалистът използва фотокамера и фотография, за да събере информация.
2. Фотореалистът използва механика или полумеханика да нанесе информацията на платното
3. Фотореалистът трябва да има техническата възможност да направи така, че завършената му работа да изглежда като фотографична.
4. Художникът трябва да е представял свои работи като фотореалист до 1972, за да бъде считан за един от основателите на фотореализма.
5. Художникът трябва да е посветил последните (най-малко пет) години за развитието и представянето на работата си като фотореалист.

Според горното определение първото поколение фотореалисти включва американските художници Ричард Естес, Ралф Гоуингс, Чак Клоуз, Чарлз Бел, Одри Флак, Дон Еди, Роберт Бехтле и Том Блекуел. Характерното за тях е не само че работят независимо един от друг, но и че са започнали кариерите си по различно време, по различен начин. Иначе всички те творят в рамките на открай време познати артистични жанрове като пейзаж, портрет, натюрморт и т.н. с малки изключения и допълнително отличителни особености.

"Телефонни кабини" - Ричард Естес

Разликата например в тематиката на пейзажите е в новата, подчертано урбанистична насоченост. Това до голяма степен е предопределено от архитектурния имидж на огромния град – мегаполиса с неговите символи, рекламни пана и пиктограми. Да не забравяме, че самият стил се заражда и развива в Ню Йорк, където по същото това време еволюира амбициозната тенденция Париж да бъде детрониран  и   изместен  от така добре прилягащата му позиция на културен център на планетата. Неговото място във "фруктиерата" на световното изкуство според маститите местни интелектуалци би трябвало да се заеме от Голямата ябълка, а европейските критерии да бъдат заменени по „революционен” път с... американските. В името на тази цел се полагат немалко усилия и се наливат финансови средства, които са добре дошли за да подкрепят безрезервно новия бум в изобразителното изкуство. Неимоверно засилената популярност както винаги изиграва своята роля и много от музеите заедно със солидно число частни колекции бързат да попълнят сбирките си в сравнително кратък срок с многобройни произведения на поп-арта и фотореализма.

             

              "Американската икона" - Джон де Андреа

И макар че движението е свързано преди всичко с живописта фотореализмът навлиза дълбоко и в 3D-пространството: скулптурите, наречени впоследствие веристи,  Дуен Хансън и Джон де Андреа създават своите оцветени триизмерни фигури на обикновени хора, които можем безпогрешно да намерим заложените от Мейсъл основни принципи на принадлежност към фотореализма. Те смело използват в работата си атрибути като изкуствена коса и истински дрехи, за да постигнат търсеният ултрареалистичен ефект. 

          
 

"Пътят към Лондон" -
Хауард Кановиц,1990

"Откриването" - Хауард Кановиц, 1969

Въпреки че за пик на фотореализма се смятат 70-те години, течението включва  и други оригинални с творчеството си автори, както и някои наши съвременници. Но съгласно обемния труд на експерта Мейсъл, озаглавен Фотореализмът на Милениума, само осем от фалангата на първите му представители продължават да създават истински фотореалистични произведения, преминавайки символичната граница на новия век. Сред тях е и починалият сравнително наскоро, през 2009 Хауърд Кановиц.

"Мечта за любов" - Гленрей Тютър

Признак за това, че самия жанр вече не толкова "нов" е и фактът, че редиците на неговите "пионери" все повече оредяват. Никой не може физически да  се пребори  с Времето. Емблематичните художници Чарлз Бел и Джон Касере също вече не са сред живите. По неписания закон на търсенето и предлагането в света на изкуството това повишава стойността на техните произведения и косвено затвърждава позициите на изповядващите подобна идеология, 


Други като Одри Флак, Чак Клоуз, Дон Еди и Робърт Котингъм отстъпват от предишните си идейни позиции,  като се ориентират впоследствие към различни стилове. Но животът продължава, а неофотореалистите продължават да градят върху основите, поставени някога от ветераните. Като примери могат да послужат влиянието на Ричард Естес върху Антони Брунели или това на Ралф Гоуингс и Чарлз Бел върху Гленрей Тютър. Други като Клайв Хед (също "бивш" фотореалист) пък се разграничават от стриктното определение на стила и точното подражание на фотографията. Сега можем спокойно да кажем, че постепенно набиращия скорост експрес на съвременния фотореализъм вече не е само с марка Made in US. Безспорно най-популярното име  през 80-те си остава Франц Герч, а Клайв Хед, Рафаела Спенс, Бертран Мениел и Роберто Бернарди са едни от успешно сърфиращите на европейската вълна, заляла сцената на фотореализма в средата на 90-те.

Новият мощен тласък в развитието на технологиите, на който ние всички сме свидетели, извади на преден план фотореалистични произведения, надминаващи всичко, смятано за възможно до този момент. С помощта на съвременните дигитални фотокамери артистите могат да постигнат далеч по-добра и прецизирана ориентация. Много наши съвременници са буквално влюбени в чистотата на образа и остротата на резолюцията, както и от възможностите за допълнителна обработка, предлагани от модерните софтуерни програми. Така постепенно фотореализмът се превръща в хиперреализъм, който с всеки изминал ден увеличава своята популярност.

Жоро Нончев