ПРЕДСТОИ РИМЕЙК НА САМОТНИЯ РЕЙНДЖЪР (LONE RANGER) С ДЖОНИ ДЕП

„Може ли бокс-офис стръвта Джони Деп да спаси и уестърна, като подпише договор за роля в поредния римейк на „Самотния ездач” или добрите дни на жанра отдавна са преминали?” – пита британският историк Дейвид Канадийн от университета Принстън.

Въпросът му е актуален не само защото е в пряка връзка с прокрадналата се напоследък информация, че екранната адаптация на „Самотния ездач” ще бъде реализирана през май следващата година с Арми Хамър в главната роля и че холивудската икона Джони Деп ще се превъплъти в образа на ексцентричния магьосник с индианска кръв във вените си – Тонто. Ясно е че ако този филм види дългоочакваната светлина в тунела на надеждата, това ще бъде не само спасяващ, но и изненадващ изход от един необясним и евфемистично дълъг период на очакване.

Самата идея на Кълъмбия Пикчърс датира още отпреди 10 години. Оттогава проектът се прехвърля като горещ картоф от студио в студио, от сценарист на сценарист, от звезда на звезда и най-накрая топката да се оказа в Уолт Дисни. Някак си между другото бюджетът бе раздут до сума превишаваща 200 млн долара, а и се промъкнаха известни отрицателни критики за избора на кастинга, определящ непредсказуемия Деп за ролята на туземеца Тонто.

И ако това, само по себе си, не звучи достатъчно „вдъхновяващо”, то и прецедентите за подобен избор също не са много окуражаващи. „Самотния ездач”, създаден за големия екран преди 30 години беше едновременно и критически провал, и комерсиално разочарование.

Клейтън Мур и Джей Силвърхилс в сцена
 от поредицата

На времето телевизионният вариант на „Самотния ездач” бе олицетворение и несъмнено икона на американската поп-култура. Поредицата се радваше на силно визуално внушение – закономерен резултат на развиващите се с луди темпове всемогъщи телевизионни мрежи от двете страни на Атлантика през 50-те и 60-те години, въпреки че сюжетът, сам по себе си, не блести с особена оригиналност: маскираният Самотен ездач (Клейтън Мур) единствен оцелява от група тексаски рейнджъри и заедно със своя лоялен компаньон Тонто, игран от Джей Силвърхилс,  посвещава живота на правдата и борбата с несправедливостта (дефицитни и до днес по обширните щатски територии). За малко, щях да забравя, че радетелят за всеобща справедливост е не само героичен, но и изключително скромен. Така той препуска от епизод в епизод мистериозно непознат.

Дотук нищо ново под слънцето. Просто още един прочит на овехтялата идея за Зоро или ако се върнем по-назад във времето – Робин Худ. С една дума: вдъхновяващи изкукалото от неправди американско население фантастични герои, нямащи нищо общо с реалния политически живот. Дори по-късно, когато на помощ им се притекоха Супермен и Батман, заложеният още в историческото раждане на „великата нация” глорифициран бандитизъм не можа да бъде пресечен, дори на екрана. Но нали съзнанието от време на време трябва да се разтоварва? И кой, ако не Холивуд ще се притече на помощ, изтупвайки от нафталина някоя стара, но все още кретаща концепция?

Полагайки неимоверни усилия  „Самотния ездач”  вариативно успяваше всяка седмица да оправи неправдите и да възстанови реда, а накрая на всеки епизод галопираше на сребърния екран, възседнал белия кон, под звуците на увертюрата от „Вилхелм Тел” на Росини. Беше славно време за всеки инвестирал средства в новата медия. Създателите му потриваха доволно ръце, когато във всяка всекидневна от Източния до Западния бряг от малката вълшебна кутия се носеше викът му: „Хай-йо, Силвър, давай!”

Относно кастинга и критиките самият Деп казва, че би било не само по-хубаво, но и по-справедливо ролята на Тонто да се повери на автентичен представител на най-онеправданата част от американската нация:

„Мисля че произхождам от местен индианец, който е някъде назад в родословната ми линия. Моята пра-пра-баба изглеждаше като истинска индианка чероки или крийк.  Обяснявам си го с факта, че е дошла от Кентъки, където е фрашкано с хора от тези две племена.”

Въпреки че с родословното дърво на Джони се спекулира доста напоследък (един генеалог дори го свърза с британската корона?!) в случая бабата-индианка му идва дюшеш. В интерес на истината трябва да добавим, че самият Деп винаги е вземал присърце проблемите на така наричаните сега „нейтив америкън”, обозначаващ напоследък представителите на коренното население на континента (между нас казано, това нарицателно е още един нонсенс, в стилът на ономастик-ребуса „афро-америкън”). Но пък образът му на бунтар и защитник на човешките права, както и непукистко-свободния хипарски характер и поведение, го правят естествено симпатичен, за разлика от тъпите пиарски напъни на една Джоли например.

С какво новият проект наподобява стария и защо? 

Основният, нарочно „онаследен” принцип на „Самотния ездач” неизменно кара всички постоянно да се питат: „Кой е този маскираният все пак?” Хитрото в случая е, че отговорът постоянно се отлага до следващата серия. А и връзката между зрителя и саундтрака на филма е толкова силна и спойваща, че е накарала навремето Дейвид Фрост да изрази увереността си в невъзможността един културен тип да слуша музиката от увертюрата на „Вилхелм Тел”, без да си помисли веднага и за Рейнджъра.

Въпреки заглавието не можем да кажем, че „Самотния ездач” е бил единственото шоу по британските и американските малки екрани от 50-те до началото на 70-те. Нека да си припомним, че това наистина бяха златните години на американския уестърн, извиращ от студията на Холивуд. А продукцията, периодично напомняна и преповтаряна от телевизионните мрежи, също ни изглеждаше безгранична. Малките деца се възхищаваха на „Коня-чудо” и „Рой Роджърс”, любителите на документалната измислица имаха своя „Уайът Ърп”, а за тези, които предпочитаха класическия разказ и движението бяха създадени „Пътнически влак” и „Роухайд”. Уестърн за цялото семейство беше „Бонанза”. Малка ниша на жанра пък бе приютила „Сиско Кид”, „Шайен”, „Хопалонг Касиди”, „Бронко”, „Ларами”, „Рейндж райдър”, „Вирджинецът”, „Законът на оръжието” и много други.

Някои твърдят, че уестърнът не е получил заслуженото си доверие от Академията, но да не забравяме, че всъщност 1930, 1940 и 50-те бяха неговите години на слава. Това наистина е така, но въпреки всичко твърдението не е съвсем лишено от аргументи, тъй като получилите Оскари все пак са от последните години: „Танцуващият с вълци” (1990) и „Непростимо” на Клинт Ийстууд (1992), а и „Планината Броукбек”, която за малко не успя да се добере до култовата статуетка през 2005.

Какви филми все пак обича Академията?

Дъстин Хофман в "Малък голям човек"

Пресищането с уестърни предназначени за малкия екран, акомпанирани от версиите за големия, въпреки началото заложено от класиката „Дилижансът” на Джон Форд (1939), стана факт, но чак през 50-те и 60-те настъпи новата ера. Видяхме силни, въздействащи продукции като: „Пладне”, „Великолепната седморка”, „Как беше завладян Западът”, последвани от „Синия войник”, шедьовърът с Дъстин Хофман „Малък, голям човек”, „Той се казваше Омбре” с Пол Нюман и т.н., докато стигнем до уникалния „По Мисури” – един истински връх на каубойската гротеска, с жив диалог и завладяващ драматизъм.

В същото това време, подобно на телевизионно шоу, което се профилира, в много от уестърните, предназначени за големия екран, се представяха прости морални теми, където добрите момчета са на страната на закона и реда. По-късно настъпиха дните на рицарите, които се отнасяхя към жените кавалерски, историите за лоши типове: крадци на добитък и убийци, пияници и комарджии. Имаше и истории за туземни индианци, „американци по рождение”, както ги наричат днес. Нещастниците обикновено бяха изобразявани като неграмотни диваци, от които Западът трябва да бъде отвоюван. Начинът за постигането на тази цел открай време е един – да ги прогонят от земите им, да унищожат средствата им за съществуване и, разбира се, да избият колкото се може повече от принадлежащите към тази "непълноценна" раса. Напълно в духа на езуитски нежното промиване на мозъци са описани малцина от тях.  Подобно на Тонто те единствено са способни да разберат накъде духа вятърът и до какво ще доведе развихрилият се геноцид. Според сценаристите на Холивуд единствено тези „интелигентни” туземци ще успеят да се присъединят безболезнено към  белите окупатори, които са на път да  създадат новата Америка по свой образ и подобие.

"Големият влаков обир"
първият уестърн от епохата
на "немия филм"
(1903)

Общото и в тези уестърни е, че не са се появили от нищото. Някои от тях като „Самотния ездач” са излъчвани в дълги радио-предавания в Щатите през 30-те и 40-те. А ако се върнем обратно до „Големият влаков обир” (1903) ще се убедим, че и преди „говорещите” филми също е имало уестърни. Уестърнът се появява на европейска сцена още през 20-ти век. Това се случва доста по-отдавна от времето, когато Роджърс и Хамърстайн написват „Оклахома”. Самият маестро Пучини композира каубойска опера озаглавена „Момичето от Запада”, чиято премиера е осъществена в Ню Йорк през 1910. Тиъдър Рузвелт, който организира доброволната кавалерия, известна като Коравите ездачи, сражаващи се в Испано-американската война, изглежда е притежавал много от същностите на каубоя в себе си и като президент и като човек.

Циркът на Буфало Бил „Дивият Запад” печели изключителна популярност от двете страни на Атлантика, особено по времето, когато 19-ти век се прелива в 20-тия. Той организира театрални битки, в които се бият каубои срещу истински индианци. Бутафорните му спектакли са удостоени с ласкавите отзиви на критиката, която току-що е започнала да определя принципи на новата западна „традиция”, „естетика” и най-вече пропаганда.

На базата на тези прецеденти можем спокойно да кажем, че сюжетите, свързани с декадите от 1900 до ранните 70, са наистина най-високия връх в американския уестърн. Ерата на каубоите и стадата бизони, керваните, които прекосяват прериите, златните трески и войните срещу индианците – всичко това приключва в края на 19-ти век и не може да бъде голо съвпадение, че точно тогава в 1893 историкът Фредерик Джексън Търнър обявява американските погранични (индиански) територии за завладени окончателно. Истинският Запад на корав, беззаконен и борбен начин на живот, воден буквално на границата на оцеляването е привършил. Неговата трансформация обаче от факти към фикция тепърва предстои.

Популярността на уестърните не можеше да продължи вечно. Затова и в ранните 70 студиата-инкубатори на повечето от телевизионните уестърни намалиха продукцията си. Едно от обясненията бе, че това се е стигнало дотам поради скука от пренасищането. Наистина имаше много уестърни, които доста си приличаха, а и повечето от тях просто не бяха добри.

Настроенията, породени от времето, също се променяха. В трудните времена на Виетнамската война и скандала Уотъргейт елементарните послания и бодряшкото атмосфера, характерни за повечето уестърни, вече изглеждаха прекомерно наивни и лишени от всякаква чест и достойнство.

В ерата на борбата за граждански права, във времената на нарастваща расова нетолерантност отношението към „американците по рождение” беше и си остана като към диваци. Те бяха представяни предимно като получовешки същества, нещо като интересуващи се единствено от себе си колаборационисти. С други думи: рядко бяха на страната на правдата. А за феминистите от новото поколение изобразяването на жените като покорни съпруги или активни съдържателки на бордеи бе, меко казано, противоречиво.

В резултат на всичко това, някъде в 80-те свърши златната ера на уестърна и не беше чудно как неистовите опити да се съживи „Самотния ездач” се провалиха. Тогава дори и той не можа да „изтегли” останалите представители на жанра от блатото.

Времената промениха правилата дори на арената за родео. Сега преди да яхнат разлютения бик или кон, железните някога каубои свалят масово широкополите филцови  стетсоновки – символът на статута им – и срамежливо нахлузват каски и предпазни кори, подобно на  хокеистите.

Въпреки че сега конвенционалните уестърни изглеждат политически некоректни и не са толкова популярни, колкото бяха някога, магнетизмът, породен от мита за Дивия Запад си остана мощна пропагандаторска сила в американския политически живот и до наши дни.

Роналд Рейган например се появяваше в уестърни през същите тези години като холивудски актьор, а и като президент обичаше да се снима на кон в калифорнийското си ранчо. Президентското недоразумение Джордж Буш също се кипреше с каубойски ботуши в Белия дом, а повече от пестеливите му изразни средства напомняха уестърн-клишета в духа на Дивия Запад. Да си спомним само как след паметния 11 септември се бе вживял в ролята си на световен шериф и искаше Осама бин Ладен „жив или мъртъв”. Съвсем в духа и лексиката на старите плакати, изобразяващи търсените престъпници. 

Но дори смешните президентски фасони, които се напъват да ни върнат към времето на Тиъдър Рузвелт и неговите "корави ездачи" сега ни изглеждат далечни, изкуствени, с помътнял от годините блясък.

Но... каквото и да сполети нацията днес, дори при един успешен опит да се извади от реанимация „Самотния ездач”, ще ни бъде малко трудно да си представим Барак Обама, или дори Мит Ромни, как оседлава коня си и се понася в галоп към залязващото слънце и, друсайки се тромаво под звуците на увертюрата от „Вилхелм Тел”,  да крещи въодушевено: „Давай, Силвър! Яху-у-у!”

Жоро Нончев

ШВЕЦИЯ Е НА ПЪТ ДА ОТКАЖЕ БАНКНОТИТЕ

Швеция може би ще бъде първата страна, която ще премине само на безкасови плащания, тъй като дори и църквите там вземат даренията си чрез електронни карти 

Нацията въвежда първа банкнотите през далечната 1661

Банкнотите и монетите участват вече само в 3% от икономиката на страната

Обирите на банки намаляха драстично, но киберпрестъпността е във възход  

Бьорн Улвеус

– Вече няма нужда от банкноти –  казва звездата от ABBA Бьорн Улвеус, който подкрепя проекта на Швеция към безкасово общество, след като синът му бил ограбен три пъти. – Швеция е първата европейска страна, която въвежда банкнотите в 1661. Сега тя ще отиде още по-далеч, като ги премахне. Аз не виждам защо трябва да се отпечатват банкноти всъщност.

Бьорн Улвеус, бивш член на вокалната поп група ABBA от 70-те е застъпник за един нов свят, без кеш.

Контурите на това общество започват да се оформят в тази високотехнологична нация и това все повече „пречи” на тези, които предпочитат монети и сметки пред цифровото заплащане.

В повечето шведски градове и автобуси на градския транспорт не се приемат пари в брой – билетите са предплатени или закупени със SMS.

Малък, но все по-нарастващ е броят на фирми, които приемат само карти. Някои банкови офиси, които получават своите преводи предимно с електронни транзакции вече са спрели да работят с пари в брой.

– Има градове, където изобщо не е възможно вече да се влезе в банка и да се изтеглят пари – оплаква Курт Першон, председател на Националната организация на пенсионерите в Швеция.

Той казва, че това е проблем най-вече за възрастните хора в селските райони, които нямат кредитни карти или не знаят как да ги използват, за да теглят парите си в брой.

Викарият Йохан Турберг пред църковния банкомат

Спадът на паричните средства се забелязва дори в... молитвените храмове. В църквата, носеща името на Карл Густав в Карлшам, Южна Швеция викарий Йохан Турберг бе принуден да инсталира наскоро четец на карти, за да улесни вярващите, желаещи да направят дарения.

„Хората идват при мен по няколко пъти и казват, че не разполагат с достатъчно средства, но все пак искат да дарят пари” – споделя Турберг.

Прогресът в действие: викарият Йохан Турберг стои до машина за кредитни карти в църквата, за да могат вярващите да дарят средства, без да им се налага да носят пари в брой.

Банкнотите и монетите представляват само три на сто от икономиката на Швеция, в сравнение със средно по девет на сто в еврозоната, и седем на сто в САЩ, според Банката за международни разплащания.

Три процента е все още твърде много, ако питате Улвеус. Безкасовото общество може да изглежда като доста странна цел за човек, който е направил цяло състояние чрез „Пари, пари, пари”, както и останалите хитове на ABBA, но за Улвеус това вече е въпрос на сигурност.

След като синът му бил ограбен за трети път, той започва да се застъпва по-бърз преход към изцяло цифрова икономика само и само, за да стане живота на крадците по-труден.

– Какво ще крадат, ако няма пари? –  задава логичния си въпрос 66-годишният Улвеус.

Асоциацията на шведските банкери допълва, че свиването на кешовата икономика вече оказва своето влияние върху статистиката на престъпността.

Край на печатането на банкноти? Сега кроните и монетите участват в само 3 процента от икономиката.

Броят на банковите обири в Швеция падна от 110 през 2008 до 16 през 2011 г. Това е най-ниското ниво, откакто е започната тази статистика преди 30 години. Тя показва, че нападенията на банковите транспорти също бележи спад.

„Разпространението на електронните транзакции и цифровизацията помагат да се обясни защо Швеция има по-малък проблем с корупцията от страни с по-силна култура, но боравещи с повече пари в брой, като Италия или Гърция” – казва професорът по икономика Фридрих Шнайдер от университета „Йоханес Кеплер” в Австрия.

„Ако хората използват повече е-карти, те  много по-малко ще участват в дейностите на сенчестия бизнес” – добавя експертът по нелегални икономики.

Обратната страна е рискът от престъпленията в киберпространството. Според Шведския национален съвет за превенция на престъпността, броят на компютъризираните случаи на измама, включително източване на кредитни карти, са нараснали на близо 20,000 (2011) спрямо скромните 3304 (през 2000 година).

Не е изненада, че Швеция и другите скандинавски страни са в челните редици на това развитие, като се има предвид техният акцент върху технологиите и иновациите.

За втора поредна година, Швеция се класира на първо място в Глобалния доклад за информационните технологии, публикуван на Световния икономически форум през януари.

Организацията за икономическо разследване също поставя Швеция на върха на най-новият си цифров ранкинг и класация в икономиката от 2010 година.

И в двете класации се измерват показатели, уточняващи колко далеч са достигнали страните в интегрирането на информационните и комуникационни технологии в собствените си икономики.

(Дейли мейл)

ТИТАНИК 3D - ПРЕМИЕРА

Преди появата на „Аватар” наистина не е имало друг феномен в бокс-офиса като „Титаник”. Разбира се, че имаше „Тъмният рицар”, но дори и той, с неговите 533$ млн. на вътрешния пазар, не може да се мери с внушителните 600$ милиона на „Титаник”. Не сме забравили как критиците се надпреварваха да му присъждат награда след награда, а жените по света полудяха по новия разбивач на сърца Леонардо ди Каприо. Сега епосът на Джеймс Камерън се завръща в кинотеатрите, но този път на 3D. За тези от вас, разстроени от така дългото чакане, има някои добри новини.

Повторното пускане на „Титаник” в кинотеатрите е голямата възможност за ревностните фенове да го видят отново на големия екран, както и възможност за по-големи печалби. Надяваме се, че лентата ще се окаже чудесен пример за това как един блокбастер може допълнително да се възползва финансово от 3D гримирането си. Надеждите естествено са, че „Титаник” в 3D ще се окаже още по-зрелищен от оригиналната си версия, макар че вероятно ще бъде глупаво да се определят стандарти, тъй като  „Аватар” (2009) вдигна летвата доста нависоко. С новата версия на филма си Джеймс Камерън все пак ще трябва да ни покаже какво може да добави 3D форматът като дълбочина и кристално чиста картина. Надяваме се да видим и качествени визуални подобрения в новия „Титаник”, дори да са в по-малка степен от уникалния „Аватар”. Трябва да се има предвид, че това е пост-продукция в 3D на сравнително стар филм, създаден преди повече от десетилетие.

Леонрадо ди Каприо и Кейт Уинслет в кулминационната
 сцена на принудителната раздяла

От Парамаунт съобщиха, че премиерата на „Титаник”3D се премества напред с два дни, от петък 6-ти април на 4-ти, сряда. Този ход дава възможност за финансов скок през уикенда, което си е доста основателна причина за промяната. Така че през въпросния уикенд филмът на Камерън ще се изправи срещу „Хенри Кавил” (трилър с Брус Уилис), „Студената дневна светлина” и третата част на „Американски пай” – „Отново заедно”.

Но не само Парамаунт филм променя датите на предстоящите премиери. „Джеф, който живее у дома”, новият филм от братята на Дюплас, с участието на Джейсън Сегел и Ед Хелмс също е избутан две седмици назад, от петък 2-ри март на петък 16-ти март. Филмът ще има само ограничено разпространение. 

По подобен начин бе преместена и премиерата на новия семеен филм на Еди Мърфи „Хиляда думи”. По проект тя трябваше да бъде на 20 април, но се състоя на 9 март.

РИАЛИТИ – ТРИЛЪР ПО АМЕРИКАНСКИ

„Американски войник, изпаднал в състояние на нервен срив, уби 16 цивилни в афганистанската провинция Кандахар. Сред жертвите има девет деца и три жени, обяви президентът Казрай. Извършителят е сержант, който напуснал базата през нощта и открил огън в три отделни къщи в различни села. По-късно мъжът се предал на американските военни власти и в момента е задържан. Според Пентагона той е действал сам...” (БНТ)

За зрителите на БНТ и новинарчето, написало бездушната информация по всички правила съвременната йезуитска журналистика, това е само поредната „екзотика”, случваща се на хиляди километри от нас. Нещо подобно на видеоигрите, с които още от деца зарибяват бъдещите солджъри на Империята. Затова в края на репортажа чакаш, някак си по навик, да се появи и познатия надпис „game is over”. За съжаление той липсва. Липсва не само защото това не игра, а кърваво риалити, режисирано, подобно на Биг Брадър, от скрити за аудиторията, но реално съществуващи режисьори, а просто защото... „играта” още не е свършила. Понякога тези игри се играят едновременно, наблюдават се и на няколко различни монитора. Общо е само местоположението на „игралната зала”, намираща се много далече, на един съвсем друг континент и в един съвсем друг свят.

Едно от убитите в съня си дечица

Според официалните източници на 11 март 2012, полуделият американски войник е застрелял 16 афганистански цивилни, включително девет деца и три жени. Едното от децата е било на две годинки. Трилърът започва в три часа сутринта, докато жертвите още са спали и има сериозни съмнения, че извергът не е бил сам. Петима други афгански жители са ранени при стрелбата, открита около 3 часа местно време. Убиецът сам се е предал на властите. Очаква се, по всяка вероятност, да го изпратят вкъщи, за да се лекува от преживения стрес.

„Това е един анти-човешки и анти-ислямски акт – определя случилото се Самад Кхан, който тази нощ загубва всичките 11 членове на семейството си. – Никоя религия не позволява убийствата на жени и деца. Трябва да го предадат нас.”

Горчиви и справедливи думи, но... нещата стоят другояче. Нещастният човек не само не знае, но не може да проумее как така една религия може да толерира подобно клане.

Ами, може! Според американските закони всеки воин, изпратен с подобна „демократична” мисия не може да бъде съден за убийство. Още по малко да бъде предаден на местното правосъдие, както между впрочем би се случило на всеки друг, извършил убийство на територията на САЩ. Но правилата на играта Износ на демокрация са просто... различни. Според тях всеки военнослужещ може да излезе късно през нощта, да си вземе личното оръжие плюс мунициите и да отиде да си постреля из града, а убитите нямат право на "втори живот"!?

Лично аз отдавна не съм слушал по-тъпи изявления. Верно, –  американци, верно, – военни, ама все пак? Хайде, поне началниците им да измислят някакво по-приемливо обяснение. А те, разбираш ли, пак – „sorry”. Соритата взеха да се увеличават, а с тях и труповете на невинните, които са имали нещастието да се пръкнат на място, където бодри ударници, ката ден преизпълняват плана с упойващите вещества.

НАТО: „Дълбоко съжаляваме и нашите мисли и загриженост са насочени към семействата на замесените в инцидента.”

„Замесени”... Не „убити”, не „пострадали”, а ”замесени”. Хитро. Да им повярват поне сънародниците, че иначе – лошо. Пак ще почнат да горят повиквателните като по време на Виетнамската...

А пък човек, като чуе подобно нещо му се ще не се  „ замесва ”, а по-скоро да спрат да се „грижат” за него и да насочат, каквото имат за насочване, в друга посока.

Скоро май и това ще стане. Ще започне нова виртуална игра на Пентагон Плейстейшън и за съжаление – риалити за иранците. Засега вървят само реклами. Надписът „game over” е някъде далече, в края. До следващата игра...

Жоро Нончев

„ЮЖНЯЧКИ” (THE HELP) – НОВ РАКУРС НА МИТА ЗА АМЕРИКАНСКАТА СВОБОДА

„Южнячки ” (The Help) е отлична адаптация на бестселъра на Катрин Стокет (2009), разказващ за един невероятен, за времето си бунт, организиран от черни камериерки, обслужващи бели семейства. Основа на сюжета са поредицата събития в заспалия самодоволен сън южен град Джексън (Мисисипи), през далечната за много от съвременните зрители и читатели 1960 г. И ако една бяла жена успява да убеди черните домашни прислужнички да разкажат житейските си истории...

"Помощ"

Мнозинството от американските филмови критици умишлено неглижират основното послание на филма – унищожаването на последните форми на робството, борбата за равни граждански права, човешката мъка, наслоявана от поколения в съзнанието на цветнокожите жени и мъже, като приоритетно обръщат внимание повече на комедийния елемент в коментарите си.

И това не е случайно.

Претенциите на САЩ като „защитници” на човешките права днес са известни и ясни за всеки здравомислещ жител на планетата. За тяхната „хуманна” дейност сигурно си спомнят с умиление и наследниците на малкото останали представители на завареното от безскрупулните завоеватели местно индианско население. Има десетки доказателства за това, че още преди създаването на „свободната” държава и години, а и след това велико за човечеството събитие, как то е подложено на изтребление и ужасяващ геноцид, сравним единствено с Холокоста.

Историята не е забравила и че в южната част на континента, особено по бреговете на Мисисипи, робството винаги е процъфтявало. Местните фамилии широко са използвали робския труд в стопанствата и домакинствата си, а търговията с черни несретници носела огромни печалби. 

За първи път американските писателки Хариет Бичър Стоу и Маргрет Мичел се осмеляват да бръкнат в раната и да разкрият част от истинските обстоятелства и проблеми на това неравностойно съжителство между бели и черни. В „Чичо Томовата колиба” първата рисува жестоката картина на издевателства, мъчения, безнаказани убийства, насилствено отнемане на деца от родителите им – истинската и грозна физиономия на робството в най-отвратителния му вариант, докато втората, в „Отнесени от вихъра”, до известна степен, идеализира връзката между господари и роби, свикнали с времето на една странна симбиоза, регулираща отношенията им.

А истината, както винаги, е някъде по средата. Затова в  „Южнячки”  още една жена-писателка – героинята на Ема Стоун – се опитва да разкрие същността на проблема на страниците на бъдещата си книга чрез думите на самите потърпевши.

Истинското заглавие на филма е „Помощта”. Не ни стана ясно защо е променено в България на „Южнячки”. Между нас казано, и двете не говорят нищо на българския зрител. Затова трябва още в началото на коментара  да уточним, че словосъчетанието „цветна помощ” (coloured help) е нарицателно, използвано почти до края на 60-те в южните щати за „домашна помощница”, в комплект с доуточнението „цветна” (от друга раса).

Често сме чували тезата, че преди ерата на гражданските права, Югът наистина е бил по-расистки от Севера, но в същото това време и по-просветен. Дори в най-порочните времена, когато напрежението стига връхната си точка, визирам Джим Кроу, една своеобразна интимност си остава налице. Животът на бели и черни е преплетен още от дните на робството продължава до юридическия край на сегрегацията (последните години на 60-те). Повествованието рисува емоционално и живо огромното платно на човешки взаимоотношения и разголва истината много по-дълбоко от всеки холивудски филм на тая тема с изключение може би на класиката „Познай кой ще дойде на вечеря” с брилянтния Сидни Поатие в главната роля. Но тук присъства и новия аспект, според който разделянето на раси в американския Юг се оказва не само престъпление, но, преди всичко останало, и една велика илюзия.

Заговорничките

Още в самото начало на филмовия разказ тежката и масивна Ейбълийн Кларк (Виола Дейвис), чийто тих протест можете да видите само някъде дълбоко в нейните тъмни и тъжни очи, разказва, че тя е домашна прислужница, точно като майка си, и че нейната баба – робинята – също е била такава. Но вече е 1961-ва и прозаичния начин, по който тя представя тази информация е изумителен, защото ние наистина виждаме де факто една съвременна къща с роби?! И няма значение, че сега се използва друго нарицателно определение: „цветнокожа домашна помощница”. Смисълът му е идентичен с домашна... робиня. И след като споделя, че е отгледала 17 бели деца, думата „помощница” започва да ни изглежда още по-неадекватно. Тя е едновременно кухненски робот, чистачка, бавачка и нещо подобно на сурогатна майка.

Нейната история, както  и тази на най-добрата и приятелка Мини (Октавия Спенсър) са типични за семействата на средната класа от Дълбокия юг. И докато Ейбълийн е уравновесена, съобразителна, стъпила здраво на земята, приятелката и Мини е емоционална, борбена, презрително настроена към работодателите си. Филмът е брилянтен офорт на добрата природа, и надеждите на тези жени, както и на разбитите им мечти, прозиращи във всяка репликите.

Селия

Едно от скрупульозните удоволствия в гледането на лентата е, че това не са само карикатури. Всеки образ във филма прелива от жизненост и автентичност. Тези на белите домакини са типични, въпреки че се различават по особеностите на собствените си характери и това естествено ги прави още по-реалистични. И когато старата приятелка на Хили (негласната повелителка на компанията от празноглави съпруги) се завръща в града след завършването на образованието си, спокойната на пръв поглед повърхност на подмолни страсти започва да се вълнува.

Самата Скийтър Фелън отдавна е израснала над тези отношения, но още не е сигурна кой път да хване. Започва като завеждаща колонката с писма на местния вестник и веднага разбира, че тъй като си няма понятие от къщна работа, това не е по силите и. Обръща се за помощ към Ебълийн, когато изведнъж и идва идеята да напише книга с оригинални интервюта, взети от домашните помощници на Джексън. Мечтае разкаже, от тяхна гледна точка, интересни подробности за южняшкия начин на живот. Това е едно доста опасно начинание както за пишещия, така и за интервюирания, тъй като все още са в сила сегрегационните норми и закони и  Клу-Клукс-Клан е нащрек, защото в същото това размирно време се водят и борбите за граждански права, начело от Мартин Лутър Кинг.

Образът създаден от Стоун е прекрасен и чарът му е в привидната и неориентираност. Някъде дълбоко в наивният и поглед се крие лекия комичен ефект, тъй като външно самата тя желае по нищо да не се различава от своите приятелки от училище. Тя се откроява не само с таланта си, но и „споява” отделните части на филма по един безупречен начин.

Филмът притежава и сочна, хумористична страна. Превръща се във и весело отмъщение, когато Мини поднася „специалния” си десерт на бившата си работодателка. В подобни моменти унижението е превъзмогнато по най-естествен начин. И няма значение, че „Южнячки” е написан и режисиран от Тат Тейлър, който не е професионалист. Наистина сцените на моменти изглеждат като пришити, но може би в това е чарът му. А номинацията за Оскар плюс наградата на Академията за най-добра поддържаща роля, връчена на  Октавия Спенсър би трябвало също да провокира вниманието ви. Гледайте го. Заслужава си.

Жоро Нончев


Официален сайт

НЕЗАБРАВИМИТЕ ДЕТСКИ ИЛЮСТРАЦИИ НА ЛИБИКО МАРАЙЯ

Оригинална снимка на
 художника

Великият италиански художник-илюстратор Либико Марайя се ражда на 15 април 1912 година. Той е петото поред дете в семейството на Франческо Марайя, а името му явно е производно от политическите възгледи на баща му тъй като е имал късмета да се е роди точно по време на войната между Италия и Либия.

Още в ранното си детство Либико се опитвал да рисува, като експериментирал със скици на пощенски картички, предназначени за Червения кръст и ранените войници. През 1926 година той постъпва в Школата за изкуства в Лугано, Швейцария, където семейството му е било принудено да имигрира. В Лугано, в периода между 1932 – 1934 година, Марайя се занимава с оформлението на манифести, пощенски картички, афиши, рекламни обяви, а също така декорира и аранжира витрини за магазини.

Фамозната закуска с Шапкаря и
 Мартенския заек

През 1936 година се завръща в Италия, където прави първите от поредицата удивителни илюстрации за детски книжки. Не след дълго Марайя се мести в Милано, където продължава да се занимава с рекламна графика, пробвайки се същевременно и в сценографията. Придобитият в световната модна столица опит ще си остане много важен за него, особено когато през 1941 го поканват да участва в създаването на първия италиански пълнометражен филм „Розата на Багдад”. Неслучайно Марайя е назначен като главен художник-постановчик на тази революционна за италианското кино продукция. В тази работа окончателно се формира стилът на художника, съединяващ фантастиката в изобразявания от него свят в едно с реалистическия динамизъм.

През 1961 година Марайя е победител в много престижния конкурс на Италианските пощи със скицата на нова уникална мемориална марка, посветена на 19-то столетие от създаването на фидиевския „Юноша”. В същата година той получава и международно признание като илюстратор. По това време на работния му плот се появяват скиците за „Том Сойер”, „Принцът и просякът” на Марк Твен, „Приключенията на Оливър Туист” на Чарлс Дикенс, „Малкият лорд” и „Тайнствената градина” на Ф. Бернет, „Сребърните кънки” на М. Додж, „Момчетата от улица Пал” на П. Молнар, „Малките жени” на М. Аскот и др.

През шестдесетте години илюстрира множество произведения, сред които са: „Приключенията на Гъливер” на Джонатан Суифт, „80 дни около света” на позабравения днес Жул Верн, „Музикални приказки-балети”, „Приключенията на Синдбад”, вълшебните европейски приказки и, разбира се, прекрасния свят на Андерсен.

С огромен успех преминава неговата голяма лична изложба през 1981, а градската управа на Лугано предоставя специално помещение за музей, където завинаги да бъдат изложени оригиналите на неговите безсмъртни илюстрации. Сам създава костюмите и сценографията за балета „Пинокио”.

Незабравимата Алиса
на Либико Марайа

Марайя напуска завинаги реалния свят на 30 декември 1983 след като е удовлетворена последната му молба да се докосне до молив и хартия. С несигурна, за първи и последен път в живота си, ръка той се опитва да напише нещо върху белия лист, което за съжаление било невъзможно да бъде разчетено.

Либико Марайя, подобно на останалите добри илюстратори, освен призвание притежава и тази рядка способност да се придържа стриктно към писменото повествование, въоръжен с професионализма на уникален разказвач чрез изображения. Без видимо усилие той работи „успоредно” на текста, изразителен в автономията си, като не се отклонява и на йота от сюжетната линия на повествованието.

Това силно състояние на дълбоко проникване, „четене” и „критика” на текста, преди създаването на визуалния образ,  се усеща особено осезателно в последните му произведения.

Създаване на плашило
(Либико Марайа)

Чрез илюстрирането на всепризнатите шедьоври на литературата за деца и юноши, художникът разкрива таланта си, като създава декоративни сцени с рядка живописна красота и сякаш „нахлува” в страниците с големите си фигури и хармоничното оцветяване на жизнената среда, предаваща на очарования зрител чувството на лесно разпознаваема официална и личност-но неповторима елегантност. Тази негова вродена склонност към театралния език, е поставена на изпитание още в първите години на кариерата му, когато той има възможност да експериментира в театъра, а по-късно и във филма, донесъл му такъв голям успех – „ Розата на Багдад”. Това е и един фундаментален опит в кариерата му: да работи с екипа на IMA, режисиран от Антонио Джино Доменгини, довел до създаването на чудесната приказка, вдъхновена от сантименталния ориентализъм на  „Хиляда и една нощ”, станала твърде бързо конкуренция на другите грандиозни американски мюзикъли, продукции на Уолт Дисни. „Розата на Багдад” става толкова известна, колкото  „Снежанка и седемте джуджета”.

МАЧУ ПИКЧУ

Легендарният Мачу Пикчу

На около 7000 метра над морското равнище, сгушен на малък хълм между живописни върхове от внушителната планинска верига на Андите, легендарният град на инките се извисява над долината Урубамба, разположена в долу в ниското. Построеното тук от инките може да се причисли към така наречените от историците "изгубени градове", непознати сравнително до неотдавна.

Археолозите предполагат, че приблизително 1200 души са живели в района,  макар и мнозина да теоретизират,  че най-вероятно това е било място, където владетелите на инките са се оттеглили впоследствие. Доказателство за това и днес е естествената му изолация му от останалата част на Перу. 

Разделените на три вида постройки – селски, градски и религиозни са подредени по такъв начин, че функцията им да отговаря на формата на заобикалящата ги среда. Терасирането в земеделския район и водопроводите се възползват от наклона на естествените склонове. Артефактите сочат, че сградите в по-ниските места били обитавани от земеделските производители, учителите, и друг помощен персонал, докато най-важните религиозни райони се намирали на билото на хълма с изглед към долината Урубамба хиляди метри по-надолу. Там била настанена и управляващата върхушка със слугите си.

Туристите, а в самото начало и първите изследователи, усещат идентични, емоции, докато се изкачват по старата Пътека на инките. Мнозина определят чувствата си по време на изкачването като истинска магия. Един поглед от височината на погребалната каменна хижа надолу към, полетата,  терасите,  баните сякаш ви отвежда в един друг свят, в друго време. Пред очите ви се разкрива един уникален зелен рай, който е задължително да се види от всеки имал възможност да посети Перу.

Историята на Мачу Пикчу е сложна и завладяваща. И ако някога тръгнете към „изгубения” град на инките, няма да е лошо да се поинтересувате малко повече от неговата история. Това място е не само впечатляващ остатък от цивилизацията на инките, но също така и един от най-важните археологически обекти в света. Ще се изненадате, ако разберете колко много пътници планират извършването на пешеходния преход, за да достигнат изгубения град, но колко малко от тях знаят всъщност какво ги очаква там горе.

Невероятно е че Мачу Пикчу, построен през 1400, остава дълги години неизвестен за останалия свят. Никой не е и чувал за него до 1911. Тогава един американски професор на име Хирам Бингам успява да се добере до мястото, въпреки факта, че инките винаги упорито са пазели тайната за местонахождението на тайнствения си град, който, между другото, се намира на близо 8000 метра над морското равнище. След откриването на му огромното богатство от информация за историята на Мачу Пикчу е разкрита за света.135 скелета са били намерени на самото място, от които повече от 100 са били на жени. Това кара археолозите да спекулират известно време с факта, че Мачу Пикчу е бил храм или светилище за висши свещеници и жени, които са били посочени като „девственици на Слънцето”, макар че най-новите изследвания е убеждават мнозина, че градът е построен като лична собственост на Пачути – един от императорите на инките, управлявал от 1438 до 1471-1472.

Съществуват немалко интригуващи аспекти свързани с историята на Мачу Пикчу. Един от най-интересните е относително краткия период на използването му. Оказва се, че този сложен и красив комплекс наистина е построен по време на господството на империята на инките, но е бил ползван едва за по-малко от 100 години (около времето на испанското завоевание на Перу). В началото на шестнадесети век, Мачу Пикчу е бил изоставен.   След преоткриването му, той е обявен за световно наследство под егидата на ЮНЕСКО (1983 г.). Интересен факт е, че върволицата от посетители никога не е спирала още преди това, защото емблематичните върхове на Мачу Пикчу, след откриването му от Бингъм, веднага намират своето достойно място сред най-важните археологически обекти в света.

Легендарният град е помогнал на историците да научат много повече за цивилизацията на инките. Археолозите са разделили всички секции на обекта в три основни категории: религиозни, селскостопански и градски. Ако наемете гид по време на пътуването си до Мачу Пикчу, вие винаги ще знаете какво точно търсите. По-големият комплекс от сгради включва Великия централен храм, известен с уникалната си каменна зидария. Наблизо е Храмът на Слънцето, където може да се намери най-добрата и запазена каменна структура на целия археологически обект. Когато посетите Мачу Пикчу, бъдете готови да се изкачите на различните нива, които ще разкрият пред очите ви поразителни гледки към панорамата на величествената долина.

Сравнително малко хора знаят, че испанските завоеватели всъщност никога не успяват да открият Мачу Пикчу, въпреки огромното си желание да го ограбят. Този факт изиграва ключова роля в запазването на историческите доказателства и подробности, свързани с високата цивилизация на инките. И докато испанците, отговорни за унищожаването на много други селища и храмове на инките, никога не са могли да намерят това най-свещено за местните хора място, по прищявка на съдбата, то дълги години си остава в тайна.

В течение на вековете, много голяма част от него се покрива с растителност. И въпреки че  местните хора са знаели за него, градът не бил открит за останалата част на света, както споменахме, чак до 1911, когато едно 11-годишно момче е завежда професор Бингам на точното място. Бингам нарича книгата си за руините „Изгубеният град на инките” и превръща историята му в завладяващо четиво, което горещо препоръчваме на всеки желаещ да се запознае с тази древна цивилизация преди евентуалното си пътуване до Перу.

ЕДИ МЪРФИ В РОЛЯ НА БЪРБОРКО - "ХИЛЯДА ДУМИ"

Силно се надяваме се следващата комедия на Еди Мърфи да се окаже много по-смешна от "Кинти в небето" (Tower Heist.), където забавният и на моменти суховат хумор на филма, режисиран от Брет Ратнър, изглеждаше доста постничък на фона на внушителното количество обещания и изсипаните купища предварителни анонси. Сякаш "Хиляда думи" изглежда изцяло фокусиран върху добрия стар Мърфи, неговите невероятни комедийни възможности, плюс достоен сценарий, отразяващ неговия характер.

"Хиляда думи" поставя Мърфи отново под ръководството на режисьора Браян Робинс ("Норбит", "Дейв"). Този път историята проследява героя на Мърфи Джак Маккол, литературен агент, който би трябвало да знае някои неща за стойността на думите. Ако ли не, той изглежда е на път да ги научи в най-скоро време, когато намира живота си буквално вързан за вълшебното дърво Бодхи, израснало като по чудо в задния му двор. С всяка дума, която той казва, по едно листо пада от дървото. И за свой ужас, той съвсем скоро научава, че когато падне последният лист дървото ще умре, а заедно с него и той самият.

От видяното в трейлъра и рекламните клипове виждаме, че тази неприятност му се случва само защото някога е изрекъл лъжа пред неподходящ човек. Те ни дават и индикация за това какъв човек е бил Джак Маккол преди да разбере в един хубав момент, че животът му се оказва преплетен с този на дървото. Сюжет, напомнящ до голяма степен великолепния разказ на безсмъртния О'Хенри "Последният лист", но с малко по-различна интерпретация, адаптиран за нуждите на киното.

Възпроизвеждането говора на бързо приказващ човек не е съвсем непозната територия за Мърфи. Този вид хумор ни връща към дните на старите му ленти. Въпреки че тук изглежда много по-малко разводнен.

Особено е смешен, когато говори на жена си за къщата, в която живеят. Тя се опитва да го убеди, че трябва да се преместят, но изглежда, че той е не желае да положи усилия, за да постигне подобни промени в жизненото им статукво.

Предвид показаното в двата клипа и трейлъра, цялата история се върти около възможността героят на Мърфи да получи ценен, жизнен урок за стойността и смисъла на произнесените от него думи. Но на фона на този философски микс филмът изглежда като извинение за продължителността на мимиките в ролята на Мърфи, чрез които той се опитва да се каже неща, без да използва убийствените за героя му, в прекия смисъл, думи. Има и няколко добри попадения в актьорския състав като Алисън Джаней, Кларк Дюк, и Джак Макбрайър.

"Хиляда думи" ще има малко предимство пред "Приятели с деца" и с датата на премиерата си – 9 март, което би трябвало да даде на комедията една по-голяма част от баницата, разпределяна между конкуренцията в този сегмент.


Официален сайт 

Оригиналият постер на "Хиляда думи"

СВЕЖО НАУЧНО ОТКРИТИЕ ИЛИ НА КОГО ДА ВЯРВАМЕ

Опа-а-а, още един мит падна! Модерната теза на талантливия професор Пламен Цветков разкри потресаващата истина не само за Баташкото, но и за нищожното количество останали кланета след Априлското въстание.

Според специалиста, в Батак не е имало военно участие на етнически турци (разбирай селджуци), т. е. клането е било на верска основа между българи-мюсюлмани и българи-християни?!

Едните явно не са харесвали господа на другите и по такъв един брутален начин си уредили взаимоотношенията. Може би са си връщали за кръстоносните походи срещу сарацините? Кой знае?

Голяма работа, че го отнесли и сума ти жени и деца. Важното е, че етническите турци са си гледали отстрани (сеира?), присъствали са наистина, но не са се намесвали в спора.

Нека да развием тезата на високоуважавания професор, като кажем, че тъй като България въобще не е съществувала тогава като нация, логично е да не е имало и българи. Просто едни поданици на турската империя са си изглаждали взаимоотношенията с други такива. Гяурска му работа!

Каква варварщина! Майната му и на онзи лъжец Макгахан. И това ми било европеец. Язък за му за мастилото.

Жоро Нончев

Прочетете още от уникалните аргументи на професора на: http://www.dw.de/dw/article/0,,15781481,00.html

и истинското описание на зверствата от Захари Стоянов тук:

"...Съмнало по едно време, захванал се достопамятният за батачени ден — 3 май; слънцето огряло по обикновено и осветило с първите си лучи ужасната картина, която то не видяло вечерта, когато се закривало зад високите доспатски върхове. Тая ужасна картина произвела двояко впечатление на едни и същи зрители, на едни и същи хора, с еднакви образи и чувства. На останалите живи батачени тя замразила кръвта в жилите, когато тия съгледали от черковата натъркаляните по двора свои съселяни, които спали преспокойно, които не мислили вече за нищо. Тия потреперали втори път, въобразили си, че същата участ ще да постигне и тях, и много пресипнали гласове изпомежду им изревали отчаяно, когато познали кой своята рожба, кой жена си и майка си, коя мъжа си и своя стар баща. Малко по-надалеч стоели наредени чалмоносните зверове, подпрени на пушките си. Тия се любували на картината, кикотили се безобразно, подигравали се с положението на издъхналите вече трупове.

— Машалла бе, Хасан Пехливан! Аз не мислех, че сте знаели да жънете дотолкова бързо гяурски глави — кривял си устата един одрипан читак, голите плещи на когото се покривали вече от една българска аба.

Той бил на стража през нощта и като съмнало, дошел да се поомаже с нещо от плячка.

— Дясната ми ръка има да ме боли цяла неделя — говорело друго едно белобрадо почти страшилище, едното око на когото приличало на мастилница, защото го нямало на своето място.

— Виждате ли там оня стар пергишин, с отсеченото рамо, който е паднал по коленете си — говорела друга една краста с маймунска физиономия, като сочела на един убит старец, паднал до стената. — Докато му отрежа врата, ножът ми заприлича на сърп — прибавил той.

— Свински врат — потвърдили няколко гласа.

—Я погледнете, аркадашлар, каква хубава черноока гяурка сме направили зян тая нощ по невнимание! — говорел друг един башибозук, като подигал с края на пушката си полите на една седемнайсетгодишна мома, на която хубавата главица била разсечена на две половини и изтеклият мозък из черепа се виждал размесен с дългите й коси.

— Язък — избърборили няколко чалми, като че разговорът ставал не за заклана мома, а за стъпкванието или изпасванието на един карък чесън от добитъка.

Така хладнокръвно, така спокойно се разговаряли шеговито героите на Барутанлията, пред очите на които лежали избити стотини жертви! Имало мнозина измежду тия последните още живи, но смъртоносно ранени, които се молели умилително главорезите да ги добият, за да не се мъчат, но тия последните ги оставили нарочно да се мъчат.

Не останали за дълго време башибозуците така хладнокръвно, така бездеятелно. Тия знаели, че имат още много работа — черковата стояла непокътната; но поспрели се малко, кажи го, за почивка от нощните действия, кажи го, да се порадват на делата си при огряванието на слънцето, па добър е аллахът, милостив е падишахът, техен е денят, жертвата ги чака в клетката, птица да бъде — не ще може да избегне.

Неприятелите от най-напред се струпали около черковната врата, която била затворена вече. Тия насилили да я отворят или строшат, но било невъзможно. Било невъзможно само това, но за башибозуците, които имали напредя си само една черковица, имало други стотини възможности. Тия се покатерили по зидовете на храма и над главите на запрените жертви не закъсняло да се покажат масурите на няколко пушки, пъхнати през прозорците. Огънят пламнал, куршумите запищели, като изнизвали по пет души от един път, и жертвите клюмнали глави на гърдите си, но дълго време стоели на крака, като статуи, защото притиснатото множество ги поддържало помежду си, да не паднат на земята. Задушената атмосфера в тясната черковииа станала още по-нетърпима от изверженията на пушките. Молбите за пощада цепили въздуха отчаяно.

— Предайте се, ще останете живи — отговорили няколко гласа от душманите.

Падналият в морето се хваща и за змията, говори нашата пословица. Полуубитото население не че повярвало в неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало, друго спасение, като виждало, че и в черковата ще да бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човеческо сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостява, като види с очите си положението на затворените, удушените и отъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствующите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук.

Щом се подали тия последните на вратата с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; тия прекрачили налягалите при вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така в черковната ограда кланието се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са бивали закалвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите. Мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.

На 4 май Батак бил посетен от нови гости. Тия гости били хищните белоглави орли, които не закъснели да се подадат като кораби иззад доспатските върхове. Свивали те криле, подигали гордо глави, вземали погрешно друго направление, но след малко пак се връщали, надничали отвисоко над бившия Батак, кацали някои от тях по отдалечените върхове, чакали да извършат своето, щом настане благоприятен за това случай. Тоя същия ден Барутанлията издал заповед да се спре кланието привременно —или за почивка на героите си, или за собствени свои удоволствия, да помъчи нравствено останалите живи жертви, или пък е поискал да знае мнението на татарпазарджишките бейове, защото подир малко той изпратил арнаутина Селима с писмо до Али бея в Т. Пазарджик, в което му явявал вкратце разпорежданията си в Батак за запазване на тишината. В това свое писмо той питал бея как трябва да постъпи с останалите живи батачени.

В тая официална почивка или амнистия деятелните башибозуци пак си намерили работа. Тия изкарали от черковата останалите живи жени и моми, които повели из селото и с всевъзможни мъки принуждавали ги да им изказват своите скрити покъщнини и други вещи като пари, нанизи, бакър, дрехи и пр. Въобще тоя ден чалмалиите били по-милозливи, защото кланието било заместено с обезчестявание и грабителство.

Преминал се така и тоя ден. Рано сутринта на 5 май пратеникът на Барутанлията в Т. Пазарджик се завърнал. Пред кого той се е явил в последния тоя град и какъв отговор е донесъл на Барутанлията, ние не знаем нищо положително, па нямаме и нужда да правим предположения и виводи, да нагатваме съдържанието на тоя отговор, защото предшествующите и последующите събития са сами по себе си факти и следствия, и причини. Щом пристигнал реченият своего рода пратеник, Барутанлията издава втора заповед да излязат всички живи батачени навън пред черковата, мъже и жени, че щяло да се състави уж списък на избитите, на мъжете и на останалите вдовици. Жените били отделени настрана, за да не препятствуват на правилното проверявание. Пред вид на тая мярка всеки от батачени бил уверен вече наздраво, че е избягнал смъртта, всеки от тия злощастници припкал с наведена глава и бързал да се намери на означеното място, за да му се запише името, защото, който не се съобразял с тая заповед, щял да отговаря с главата си. В късо време пред черковата стояло мало и голямо, никой не смеел да си подигне главата и погледне в лицето тиранина от страх да не би да се раззвери пак неговата дива натура, да не би да лъсне пак неизтритият още ятаган от алената кръв.

В това време кръвопиецът Барутанлия се явил тържествено на мястото, гдето били събрани нещастниците, възседнал на кон и заобиколен от по-главните главорези. Погледнал той кръвнишки към беззащитните, разиграл напредя им своя ат, за да покаже на полуубитите своето могъщество, махнал с ръка да отстъпят жените още по-надалеч от мъжете, които възлизали на брой около триста души (мъжете), и издал трета заповед: „Теглете ятаганите!“...

Около хиляда ножа, издръпнати от своите капии, произвели грозен шум, лъснали тия във въздуха, нарочно намазани с масло, като ледена гора, и били пуснати в ход. Главорезите заобиколили от всяка страна тристата мъченици и налетели отгоре им като същински зверове. Тия, мъчениците, като познали вече своята горчива участ, поприбрали се безсъзнателно един до други; свили се тия накуп, като стадо пред силната вихрушка, изпищели болезнено, чули се няколко гласове изпомежду им, които приличали на молба, понавели си главите надолу, за да не гледат с очите си онова, що става зад гърба им, затреперали им коленете, прекръстили се няколко от тях, които помнели още себе си, и преклонили глава тихо и спокойно пред смъртта. Тоя ден кланието вървяло много по-правилно и определено, първо, защото се вършело деня, под открито небе, без никакви съпротивления от страна на жертвите, както ставало в черковата; и, второ, че то ставало под личното наблюдение на Барутанлияга, под негова непосредствена команда. Трясъкът на костите и звънтението на ятаганите се чували няколко крачки надалеч.

Когато нещастните жени, които стоели малко по-настрана, видели ужасната участ на своите съселяни, мъже, братя и бащи, на минутата още примрели на своето място. Тия изпищели от своя страна колкото им глас достига, обърнали се сгърбом и закрили си очите с ръце, да не гледат кръвопролитието, да не бъдат очевидци на сърцераздирателните мъки и охкания. Вероятно тия са се готвили вече да припаднат на колене пред кръвопиеца Барутанлия, за да измолят тристате души мъченици, но дивата тълпа не пощадила и тяхната женска неприкосновеност. И те били нападнати от башибозуците, както и мъжете, които почнали своята варварщина от най-напред с обезчестявание на моми и жени, по начин твърде възмутителен,.. Посред пладне, всред бял ден, белобрадат някой отвратителен кръвник стискал в окървавените си костеливи ръце дванадесетгодишно дете, което се хвърляло и пищяло като мряна риба; а сладострастната свиня го утешавала и смесвала своите лиги с бистрите сълзи на невинната душа... Утешавал го той дотогава, докато му трябвало, а после забивал ножа си или изпразвал кобура си в осквернените гърдички, от които бликвала алена кръв! По-нататък друг, по-милостив башибозук придумвал с гол ятаган в ръката млада мома да стане назлъм ханъма, която, като не склонявала, падала на земята разсечена на две половини. На друго място няколко души се карали живо около заробената девойка, която проливала сълзи в това време — кой да я вземе по-напред за удовлетворение на скотските си страсти — и като не можели да дойдат до никакво споразумение, работата се свършила с разиграванието на ятаганите, които разсичали невинната пленница! Въобще башибозуците са убивали всичките момичета и жени след обезчестяванието. Убивали са те така също и ония, които са водили из селото да им показват заровените си богатства. Най-хубавите момичета са били отведени от башибозуците по селата.

Тристата мъченици били довършени тоя ден до крак на дървения мост пред училището по начин твърде варварски, като последньо отмъщение. Най-напред им се отрязвали ръцете, ушите, носовете, раменете, а после са ги добивали."

Захари Стоянов ("Записки по българските въстания")

3-МАРТ - СИМВОЛ НА ДУХОВНОТО И НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

България
(худ. Н. Павлович)

Известни са тезите на Пламен Цветков за, според него, унизителния Сан Стефански договор, че това е просто един мирен договор между победила и победена, загниваща империя. Този историк омаловажава историческия факт, макар че за много детайли е прав - солдатите, доскорошни крепостни селяни наистина били смаяни от благосъстоянието на българите. 

Но също така е вярно, че без 3 март, този символ на духовното и национално Освобождение нямаше и не можеше да има нито 3-то Българско Царство, нито съвременна национална българска държава, нито българска национална култура, нито славни български военни победи и, за жалост, политически фиаско, нито превратности, възходи и падения, нито Съединение, нито ЕС! 

Нямаше да има история на България, ако не беше се случила, в крайна сметка Руско-турската война, нямаше да ни има или в най-добрия случай, щяхме да сме като кюрдите - народ без родина! 

Нашите възрожденци, нашите политици и държавници след Освобождението имаха във висша степен моралното право да изберат 3 март за националния празник на България.  

Да, знаем за болезнената русофобия на Захари Стоянов и Стефан Стамболов, навярно и те са имали своите основания. Русия провежда и някои вредни за България политики непосредствено след Освобождението. 

Известна е съпротивата на Русия по повод на Съединението. След това обаче веднага го признава, както през 1908 г признава обявяването на Царство България. 

Историческите факти обаче, са неотменими. Царска Русия на Николай Втори, царят Освободител на руския народ от крепостничеството, оправда прозвището си и с освобождаването на българския народ! 

За многая лета!

Димитър Хаджидимитров


Виж и: http://aszpecti.blogspot.com/2011/03/blog-post.html

"ХЮГО" НА СКОРСЕЗЕ ИЛИ "ТЪРЖЕСТВОТО НА ПИАРА"

Малко е трудно да повярваш, че режисьорът на "Опасни улици", "Шофьор на такси", "Разяреният бик", "Добри момчета", "Последното изкушение на Христос"– общо над 40 заглавия до този момент – може да създаде такъв очарователен филм, предназначен за типично детска аудитория. Казвам "детска" с известна уговорка, тъй като "Хюго" определено е с много по-широк спектър на въздействие. Това е сериозен, красив и мъдър разказ за абсурдността на живота и пронизващите съзнанието детски копнежи. Хубавото е, че тук никой не бива пребиван до смърт, не се трошат кости, не летят куршуми, а и производните на думичката fuck, липсват в лексиката на героите. С други думи: спокойно може да заведете детето си на кино. Единствената опасност е да му се приспи поради мудното на моменти развитие на сюжета, въпреки любимия детски формат – 3D и хари-потъровския привкус.

Филмовия сценарий е базиран на книгата "Откритието на Хюго Кабре" неслучайно. Със сигурност името на нейния автор –  Брайън Селзник е привлякло вниманието на Мартин Скорсезе. То е в пряка връзка с това на Дейвид О. Селзник, създател на легендарния "Отнесени от вихъра". Мистър Скорсезе несъмнено, подобно на създателите на "Артистът", изпитва носталгичен копнеж към старите филми, които не само популяризираха Холивуд и осмото изкуство, но притежаваха класа, стил, човешки чувства, способност да развият истински драматични характери и запомнящи се образи. Изглежда, че тази година ще мине под знака на реверансите към миналата слава на кинаджийската Мека.

Щастливият Скорсезе получава наградата си от Академията - Оскар 2012

Верността на  Скорсезе към оригиналната версия на  Селзник е почти съвършена, въпреки че  това категорично си негова собствена творческа работа. Грациозно адаптиран от Джон Логан, филмът разказва историята на самотния, меланхоличен сирак, Хюго (Аса Бътърфийлд), който изпитва силна привързаност към часовниковите механизми, монтирани на стара парижка гара. Привидно изоставен от своя чичо, който се занимава официално с поддръжката на им (Рей Уинстоун), Хюго живее сам, погребан дълбоко във вътрешността на сградата, в тъмен, прашен и таен апартамент, строен някога за работниците и служителите. Там, на фона на часовниците,  зъбните колела,  ремъчните шайби, бурканите и откраднатите играчки, той играе, спи и си мечтае поправи един ден деликатния механизъм на уникален автомат, подобен на робот, създаден навремето от мъртвият му баща – часовникар  и инженер (Джъд Лоу). Автоматът е всичко, което му е останало от едно щастливо минало.

Хюго ремонтира автомата с механични части  от играчки, които краде от детския магазин на гарата. През цялото време си мечтае на всяка цена да вдъхне живот на механичната фигура, която стои с писалка в ръка, замръзнала, но в готовност, очаквайки своето вдъхновение - ключът, който ще отвори сърцето й с форма ключалка. След няколко интересни премеждия, Хюго намира ключа по пътя на приключението, което включва собственика на магазина за играчки и неговата кръщелница, Изабел (Клоуи Грейс Морец). Самата тя – желано и обичано дете – успява да приласкае Хюго в живота си и така той открива, че магазинерът с бяла козя брадичка и тъжен разбиращ поглед всъщност е Жорж Мелиес, (трогателно изигран от Бен Кингсли).

Името не означава нищо за Хюго. Не може да означава много и за най-съвременните зрители, но това означава много за този конкретен филм и филмовата история въобще, защото в този момент магьосникът приема образа на реалния пионер на киното, истинския Жорж Мелиес (1861-1938), който е започнал своята историческа кариера, след една от първите публични прожекции в Париж на 28 декември, 1895. 

Дотогава, най-ранните движещи се картини са били гледани на кинетоскоп, уред с окуляр, подобен на шпионка за врата, позволяващ само на един зрител да наблюдава кратки филми. Изображението било не по-голямо от 4 см. Движещите се картини още не се превърнали в кино, каквото го познаваме днес, докато не се намесват и други „магьосници” – братята Огюст и Луи Люмиер. Именно те създават кинематографа, който прожектира на екран изображения, които много хора могат да гледат едновременно.

И докато французите братя Люмиер са заслепени с документалните си филми, които те наричат actualités, Мелиес очарова с неподправена фантазия във филми като "Пътешествие до Луната" (1902).

В този комичен 16-минутен фантастичен шедьовър, учени с бричове летят в ракета до Луната, където срещат на акробатични същества с нокти на омар, а действието се развива сред кълба дим и умни кинематични трикове, правени на ръка. В най-известното изображение на филма дори за първи път е показана тлъста сълза в окото на човек. Това е пророчески кадър и намек за самия Мелиес, който след излизането си от мода потъва в неизвестност, но се знае, че след време отваря магазин за играчки на гара Монпарнас в Париж?!

Началник гарата и злия доберман 

Самият филм функционира като добре смазана машина за забавление или вятърничава играчка. Серия от въздушни снимки ви потапят в хореографията на гаровата суматоха. Виждате надничащия зад голям стенен часовник Хюго, който наблюдава човешката комедия, разиграваща се пред очите му. Той регистрира сякаш през обектива на камера, героите, които играят поддържащи роли в спектакъла на живота, състоящ се от внезапни обрати, клоунада, мистерия, мелодрама и романтика. Тези герои включват заплашителния образ на началник гарата (Саша Барон Коен), приятелски настроената продавачка (Емили Мортимър), жената с дакела (Франсис де ла Тур), както и нейният ухажор (Ричард Грифитс). Вглеждайки се внимателно в тях Хюго сякаш се превръща в зрител и режисьор едновременно  .

Единствено в началото, нещата профучават около вас ужасно бързо, а вие имате чувството, че са ви взели на автостоп в ракета. Забързаната камера продължава да следва Хюго, когато той ускорява надолу към зали, стълби, улеи, стълбище и други помещения, кадри - напомнящи на дългата разходка на Хенри Хил в нощния клуб в филмовата класика на Скорсезе  –  "Добри момчета." Камерата продължава да се движи, докато Хюго, подгонен от началник на гарата и неговия доберман, спринтира с последни сили. Това наистина е Париж на модернистичното въображение, макар и в света на киното, където буталата се издигат и падат като тези в "Модерни времена", а анонимната личност, която вече е станала част от добре смазаната машина се е превърнала отдавна в едно подобие на Тенекиения човек, копнеещ за истинско сърце.

Скорсезе ни представя в наситената с динамика уводна част и един друг Хюго, който наблюдава тъжно света отстрани, от високия прозорец на гарата. Сцената е подобна на зашеметяващия кадър от собствения му филм "Кундун", когато младият и изолиран от света Далай Лама наблюдава живота в града. Тя предизвиква спомени, добре известни на Скорсезе. Той знае много добре какво е да бъдеш на астматично дете и да гледаш живота отстрани, от прозорците. Натрапваща се от само себе си е алюзията с Windows, които сложиха в рамката на компютърния монитор целия свят. Това е история, споделяна от всички деца, които започват живота си като наблюдатели и постепенно се превръщат  (ако всичко върви добре) в участници и главни действащи лица с собствената си житейска драма. "Хюго" е филм, създаден специално за тези изолирани невръстни „наблюдатели на живота”, които може би от чувство на самота, но с огромно желание изследват реалността чрез съвременните движещи се изображения. Филмът обръща изключително внимание и на спецификата, на феномена на кинематографското творческо въображение – не само това на Хюго, на Мелиес, на Скорсезе, а и  на нашето, разбира се.

И въпреки че "Хуго" е  разказ за историята на едно момче – един от тези сантиментални сираци, които зрителите така много симпатизират – най-затрогващите и прочувствени пасажи си остават тези, които са свързани с Мелиес. Старият режисьор ни напомня счупен часовников механизъм, който отчаяно се нуждае от поправка, подобно на очакващия възраждането си робот. Вълни от меланхолия заливат бреговете на визуалния разказ, запазвайки обаче захарния му сироп непокътнат – същото се отнася и до спазмите на широкоспектърната комедия, много сдържано интерпретирана от Саша Барон Коен. 

Има нещо трогателно и парадоксално във факта, че Мартин Скорсезе е създал филм за бащата на съвременното кино в ултрамодерният цифров формат. Но нека не забравяме, че и тези движещи се 3D картини принадлежат към една и съща земя на мечтите, която веднъж е била открита от Мелиес, останала дълги години в забвение и сега е преоткрита отново чрез любовта на публиката.

И въпреки че лентата получи пет Оскара (2012) нещата изглеждат доста... преекспонирани. Дори фамозното 3D не помага срещу скуката, която лъха на моменти, когато действието тече бавно и отегчително.

Това все пак би трябвало да е филм за деца, за бога!

Вярно е, че Скорсезе се опитва за първи път да пробие в този сегмент, но той не е вчерашен, а и тлъстият бюджет (180 000 000$) би трябвало да премахне всички пречки поне в кастинга. Не можеше ли да спре избора си на някое по-енергично дете, което да изиграе ролята си както трябва и наистина да „закове” вниманието на аудиторията? Има толкова скучни моменти, в които гледате с часове Аса и другите герои, без да се случва нищо, без диалог. А филмът е широко рекламиран като „семеен”. Медиите в захлас изреждат имената на прочутия режисьор, популярните актьори, наградите и техническите хватки. Сякаш известни режисьори или актьори никога преди не са давали калпава продукция!

И сега най-важният въпрос: „Можем ли да кажем, че „Хюго” е... шедьовър?”

Трудна работа. „Лорънс Арабски” е шедьовър, „Отнесени от вихъра” – също, „Доктор Живаго”, „Бен Хур”, но... „Хюго”? Едва ли. Не е от тази класа.

Кинематографията добра ли е?

Да, с тази пълна чанта пари можеш да си поръчаш най-новите графики, специални ефекти и останалата ала-бала.

Актьорската игра на изключително ниво ли е?

НЕ. Бен Кингсли е просто добър. Но няма нищо „велико”. За негова сметка играта на останалите актьори е истинско разочарование. Може да заспите за десетина минути и когато се събудите няма да не сте пропуснали нищо съществено.

На ниво остана май само маркетинга. А за съжаление той не е правопропорционален на художествените стойности. Все пак киното е изкуство, нали? Но най-вероятно там са потънали  половината от милионите на продукцията.

Е, никога не вярвайте на фалшиви претенции. Девет месеца медиите ни подготвяха за поредната „бомба” с марката на Скорсезе. Раждането явно е било болезнено. И с доста... „усложнения”.

Жоро Нончев


Официален сайт