"Маймуната не се интересува от Браунови частици, златни звезди, олимпийски медали или докторати по философия. За човека тези неща са по-ценни от цял един кораб, натоварен с банани. Това ни прави доста тъпи по маймунските стандарти."

Чарлз Уайтхед

вторник, 31 май 2011 г.

ПАЛАВАТА УЧИТЕЛКА (BAD TEACHER)

Камерън Диас отново сваля Джъстин Тимбърлейк. 
Този път заради парите му?!

Палавата учителка
Мнозина вероятно си спомнят първият трейлър на филма, излязъл онлайн със задължителната червена лента, още в началото, на който безгрижно преживящата хамбургери Камерън Диас, спонтанно изтърси като първа реплика благото пожелание „Fuck my ass!”. От рекламния материал, с който разполагаме, разбираме, че това не е случайно, защото по нататък тя продължава да прави неща, които направо биха взривили пуританските мозъци на слабоволевите онанисти, формулиращи странните правила на съвременната киноцензура и двойствения псевдоморал на кинофабриката Холивуд.

Създадена сякаш от общите фантазии на най-съкровените пубертетни мечти на пъпчивите си питомци, героинята на Диас се вихри на училищна територия, пушейки трева, жизнерадостно псува пред учениците и дава личен пример за трудова дисциплина, като работи доброволно в импровизираната училищна автомивка, облечена в доста оскъдно облекло, по-подходящо за софтпорно комикс, отколкото за съвременен американски преподавател. Как да не му се прииска на човек да учи отново и то непременно в USA, където всичко е позволено, макар и само на кино? Кой не би искал да участва в купон с подпийнала и надрусана преподавателка, с атрибутите на палав секс символ?



Сценарият на Джим Ступницки и Лий Айсенберг в никакъв случай не може да се нарече шедьовър. Това с пълна сила важи и за цялото творчество на двойката видяло бял свят до днес. Самият режисьор Джейк Каздан също остава някак си „недооценен” досега, вероятно заради анемичните си филмчета като Ориндж Каунти, Телевизионна постановка и т.н. Може би историята на устатата учителка, излизаща на екран на 17 юни 2011 е добър шанс за всички тях.


Сегел и Диас в сцена от филма

Изнервената Елизабет (героинята на Диас)  има една единствена мечта в живота си: час по скоро да се омъжи за Mr. Right и да зареже завинаги отегчителната работа в школото. Подобна „кристална” мечта, лелеяна още в безгрижното детство, не съвсем непозната на доста опитни съвременни девойки, както и на жени в леко напреднала възраст с немалък стаж на любовния фронт. Бракът им с подходяща чекова книжка се е превърнал едновременно и в смисъл на живота, и панацея за всички нерешени проблеми. Тъй като разбираме естеството на неизбежната колизия на тези крехки същества, попаднали от света на мечтите в безпощадната мелница, наречена живот, не можем да не изразим своето искрено съчувствие към епичната им борба за достигане на заветната цел. В тази светлина нейните реакции започват да ни се струват едва ли не „нормални” още в мига, когато научаваме, че наперената даскалица съвсем наскоро е била зарязана от годеника си – повече от сериозна причина да го удари през просото. Както се казва –  клин клин избива.

Корицата за MAXIM
Мутиралата в супер мъжемелачка препо-давателкаq която естествено прави всичко възможно да привлече вниманието на новия си богат и добре изглеждащ колега в лицето на бившето си гадже в реалния живот от недалечното си минало – инфантилния секс символ Джъстин Тимбърлейк, като е принудена да се бори за неговото благоволение с енергичната си съперница Ейми (Люси Пънч) и същевременно да отбива опитите за ухажване от страна на циничния учител по физкултура (Джейсън Сегел). Така развитието на интригите и лукавите схеми, сътворени от скандалната Елизабет постепенно ще „образоват” не само учениците, но и техните преподаватели, които не са и сънували и в най-развинтените си фантазии подобни отношения...

Камерън Диас има доказан опит в комедиите, където обикновено се подвизава в ролята на гореща мацка, караща мъжете да губят ума и дума, държейки се като неопитни пубертети в нейно присъствие (Маската). На 38 тя все още има какво да покаже, макар и не съвсем без сериозната помощ на съвременните мощни фотообработващи програми. Самата тя до такава степен се е вживяла в образа, че не пропуска и най-малка възможност да направи реклама на филма, като не престава да прави, меко казано, странни коментари в последните си интервюта като това в шоуто на Джими Кимел, напълно в стила на Лошата учителка. На въпроса на водещия от АВС обича ли мръсни филми Диас отговаря буквално:

- Имаш предвид порнографски филми? Да, аз обичам порно. Обичам дискретността на малките хотели...

Мнението и за мъжете:

- Аз обичам мъжете повече от всичко. Искам те да са щастливи и да имат жени, притежаващи истински характер, в живота си. Но момчетата се нуждаят от жени, които да ги предизвикват и да не им позволяват лайнарщини. Жените – обратно: не трябва да се превръщат в откачени кучки, когато гаджетата им казват нещо, което ги плаши.

Какво мисли за брака и за това, че той умира като институция:

- Съгласна съм. Мисля, че трябва да си създадем наши собствени правила. Не мисля, че трябва да изживеем живота си, съобразявайки се със стари традиции, които вече не подхождат на нашия свят.

Какво прави една жена „гореща”?

- Жените, които знаят кои са и са уверени в себе си са най-секси. Не намирам, че жените, които просят хорското одобрение могат да бъдат такива. Имам предвид, че е лесно да съблазняваш, но да си истински привлекателна, за да завладяваш и да бъдеш секси трябва да ти идва отвътре.

Какво е да си облечена като секси учителка?

- Това се случва за първи път в списание (сесия на MAXIM)! Аз мисля, че „секси учителката” е една от първите фантазии с костюми за повечето момчета.

Е, възбуди ли ви Лошата учителка?

Жоро Нончев


петък, 27 май 2011 г.

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА (THE TREE OF LIFE)




Днес, на 27 май 2011 се очаква световната премиера на шестата професионална изява на Терънс Малик, ухажван от медиите режисьор на класически филми като Лошите земи, Райските дни и Тънка червена линия. Верен на себе си и собственото си светоусещане в Дървото на живота той разказва историята на едно обикновено американско семейство от Средния запад.

Оригиналният плакат на 
Дървото на живота


Импресионистичната лента проследява живота на най-възрастния син Джак (Шон Пен) от пълното с илюзии и мечти детство до зрелите му години в едно непознато за него общество – това на модерния съвременен свят. Новата среда генерира множество въпроси, на които той се опитва да намери отговори. В един момент се оказва, че най-сериозните от тях са тези, които са свързани със смисъла на живота, неизбежно поставящи под въпрос съществуването на вярата. Въображението на режисьора ни води през сблъсъци с бруталната природа до елегантните духовни форми не на само на собствения ни жизнен път като индивиди и семейства, но и на живота въобще. 
Филмът определено е философски, наситен с идилични преживявания и моменти подобни на тези, които повечето от нас са скътали в съзнанието си за цял живот. Освен носталгията по отминалото детство филмът разкрива и характерните за времето семейни отношения. Типичната патриархалност, която звучи доста архаично в наши дни, е изведена на преден план. Съответно и доминиращата роля на бащата (Брад Пит) е силно акцентирана. Чувството за неудовлетвореност и неопределена вина кара героя на Шон Пен перманентно да се чувства несигурен като изгубена душа в многообразието съвременния свят, търсещ непрестанно помирение с баща си както и отговорите на зададените от самия него философски въпроси...


Джак (Шон Пен)
Не можем да отминем безстрастно и факта, че след приключването на фестивала в Кан именно този филм отнесе вкъщи Златна палма, присъдена му от журито в нощта на изненадите, оглавявано не от кой да е, а от самия Робърт де Ниро. Но дори това да не се беше случило филмът на Малик с участието на звезди като Брад Пит и Шон Пен съвсем естествено провокира любопитството на зрителя подобно на  необичайния мозаечен плакат, интерпретиращ разнообразни фрагменти от живота на героите включващи даже и един истински... динозавър, въпреки че явно става въпрос за история доста по-различна от Джурасик парк. Несъмнено интересът към Дървото на живота бе допълнително засилен и от оскъдните сведения и новини, съпътстващи създаването му в една среда на изкуствено предизвикана „секретност”. Дано да си е заслужавало!

Петър Чернев

петък, 20 май 2011 г.

ИСТОРИЯТА НА УКИЙО-Е ИЛИ КАРТИНИТЕ НА ПЛАВАЩИЯ СВЯТ- ІІ част

Неслучайно ранния 18 век е определян като важен период за развитието на гравьорството. Качеството на хартията се повишавало, формите и размерите на гравюрите започнали да варират и най-накрая се появяват първите полихромни отпечатъци. Предвестник е уруши-е, лакираната гравюра, където определени черни части от рисунката се правят блестящи чрез смесването на гравьорско мастило с лепило.

Но най-новото и впечатляващо в техниката, разбира се, е използването на цвета. Традиционно най-луксозните издания са били богато оцветявани открай време, но... на ръка. Чак в средата на 18 век Окомура Масанобу – издател и художник – експериментира, създавайки абуна-е или „червени рисунки”, в които включва до три цвята. Характерното за тези цветове е, че все още те не са затворени в контура на дизайна.

Първата изцяло полихроматична гравюра, наречена нишики-е или „брокатна рисунка” се появява в Япония някъде около 1769. Художник от Едо на име Сузуки Харинобу публикува серии от гравюри, в които цветовете са или затворени от контура или самите те формират силни разграничения. Тези гравюри са имали незабавен успех и Харинобу до самата си смърт – 6 години по-късно, на 46 –  си останал най-популярния художник в Едо. По това време създава множество гравюри на ефирни, почти еднакво изглеждащи млади мъже и жени, позиращи с изключителна грация.

Как се правят гравюрите от дървени блокчета

Процесът на традиционно отпечатване на укийо-е зависел от трима различни специалисти: художникът, който рисувал и определял цветовата комбинация за всяка от дървените матрици, издателят, финансиращ проекта, и резбар, който изрязвал гравюрите в еднакви по формат блокчета от черешово или крушово дърво.
Най-общо казано процесът стартирал с дървена матрица, върху която се нанасяло черното мастило и преминавал през още няколко последователни цветни форми, докато най-накрая се получавал финалния отпечатък.

Художниците на укийо-е от периода Едо първо скицирали така наречените ханшита-е (предрисунки) съобразно идеята на издателя, който финансирал изданието. Така скицираната основна рисунка била с точно същия размер като на крайния отпечатък. Върху нея художникът полагал тънък лист от здрава хартия наречена миногами и копирал контурите на скицата с черно мастило. След това материалите били предавани на цензор, който бил или представител на основния дилър или правителствен чиновник. Ако демонстрираният по този начин проект бил одобрен, резбарят приготвял блокчетата по модела на художника, а после печатарите отпечатвали и гравюрите.

Съвременен японски майстор практикуващ древното изкуство

Ханшита-е била ориентирана с лицевата си част надолу върху изсушен блок от черешово дърво с праволинейна текстура, която била внимателно резбована така, че линиите на контура да останат чисто изрязани и изпъкнали. Трудните места били оформяни с малки ножове, докато големите пространства, които трябвало да останат празни, били обработвани с кръгли и квадратни длета. Техниката за бързо отпечатване била развита от издателя Емийя. Неговата гравюра съчетавала в себе си използването на няколко блокчета. За центриране на изображението и за да стане всичко точно, той първи използвал насочващите маркери, наречени кенто, които били изрязвани за улеснение в дървото. Те присъствали във всички останали блокчета: маркер в десния ъгъл и прав маркер в линия с долното рамо. Тази нова технология вече осигурявала перфектната синхронизация на всеки отпечатък.

Европейска туристка използва баррен, за да  
извади принт под вещото  ръководство
 на японски майстор

Самите образи били получавани чрез внимателно търкане на леко навлажнена хартия, поставена върху обмазаното с мастило блокче посредством кръгово оформен ракел, наричан баррен, направен от външната част на бамбук. Печатарят притискал този инструмент, като го насочвал със зигзагообразни и кръгови движения. Броят на отпечатъците зависел и грубо варирал от качеството и стила на гравюрата. Тираж между 200 и 300 бройки бил нормален, защото след това блокчето се раздувало от поетата вода. Прието било един хубав тираж от 200-300 гравюри да отнема около две седмици за изпълнение, но по-ниските стандарти, както и по-малкото цветове, са могли да намалят това време драстично. Още след първия отпечатък блокчетата започвали да показват признаци на износеност. Тя се забелязвала първо при фините линии като тези на косата и други подобни детайли. Използваните пигменти били производни най-вече от зеленчуци и оригинални минерали. По-плътните анилинови нюанси, внесени през 19 век от Европа, първоначално са шокирали японците, но впоследствие почти всички свикнали с новото качество. Използваната предимно за целта хартия варира в съставките си и се нарича хошо. Специфичната медия се получава само от фибрите на черничевата кора. Меката текстура позволява добро проникване на пигмента и е достатъчно здрава, за да издържи търкането с баррен-а.

Резбарите на цветовите блокчета получавали мостри, всяка на отделно блокче, като изрязвали всичко излишно, освен местата, които били определени за полагане на съответния цвят. На мастиленото блокче всички контури били изпъкнали и само индивидуалните цветове били вдлъбнати. Отново, както на мастиленото блокче, се изрязвали насочващи маркери. За нашите припрени съвременници би било полезно да разберат, че всеки резбар чиракувал най-малко десет години, и то само при един майстор, преди да му бъде разрешено да отвори собствено ателие. Вероятно след изтичането на този срок се смятало, че е научил занаята. Майсторът, от своя страна, разпределял работата между чираците си съобразно отделните им нива на сръчност, като извличал за себе си съответните дивиденти.

След като напускали ръцете на резбарите мастиленото блокче и цветните му „събратя” били предавани на печатарите, които приготвяли листовете хартия за отпечатъците, като ги нарязвали на определени размери чрез комбинация наречена доза, а преди използването им ги овлажнявали. Мястото за печатане било покрито с мокра тъкан, за да предотврати евентуалното плъзгане на блокчетата. Първо мастиленото блокче, очертаващо контура, се поставяло на стенда и се обмазвало с черно мастило. След това върху него се поставяло парчето хартия, определено за отпечатъка, като внимателно се подравнявали водещите маркери. После печатарят притискал листа и го търкал със своя баррен. Когато мастилените контури били отпечатани мастиленото блокче се махало от стенда и цветовите блокчета в подобен последователен ред оформяли крайното изображение. Този отпечатък играел ролята на спесимен, на мостра, направена по инструкциите на художника, засягащи нюансите на цветовете, както и потъмняването и просветляването на отделни участъци в рисунката. След това започвало същинското печатане. Одобрената продукция заминавала на търг.

Имало е абсолютно разграничаване между печатарите на цветни и мастилени отпечатъци. Така че продукцията на полихромните гравюри естествено е била бизнес на печатарите на цветни отпечатъци. Майсторът-печатар, както и майсторът-резбар, разделяли работата между чираците си според техните възможности и умения. Интересно е да се отбележи, че по време на периода Едо художниците никога не са си позволявали волността да снабдяват печатарите с дадена цветова мостра, направена от самите тях, без да се съобразят със сложните им комплексни изисквания за цвета.

Жоро Нончев

понеделник, 16 май 2011 г.

КАРИБСКИ ПИРАТИ 4 – В НЕПОЗНАТИ ВОДИ

Черната брада

Премиерата на четвъртата част от сагата Карибски пирати е вече факт. Тя се състоя на 14, този месец в Кан и присъстващите щастливци, надянали вълшебните очила на носовете си, имаха удоволствието не само да я гледат в модерния напоследък 3D формат, но и да се срещнат на живо освен с режисьора Роб Маршал  и с някои от главните герои на новата лента. Както можеше да се очаква, интересът към "В непознати води" след старателно напомпваното напрежение от безброй пиарски акции, спекулации, кастинги и догадки, породени от сравнително дългото очакване, най-накрая успя да фокусира върху себе си вниманието на зрителите и на критиците, присъстващи на фестивала.


Новият сценарий на Тед Елиът и Тери Росио се придържа стриктно към действащата формула на романтично представените образи и задължителния за повечето съвременни филми фантастичен и магически елемент. Съвсем свободно той е развит на основата на романа On Stranger Tides от Тим Пауърс. Така цялата история се превръща в особен вид приказка, в която са включени емблематични исторически фигури на реално съществували пирати, измислени изцяло персонажи и още маса елементи от суеверията на моряшкия фолклор, древногръцките легенди и други предания. Този миш-маш е забъркан със свойствената за американските филмови гении небрежност към фактическия материал и елементарната логика, но тъй като в случая наистина става въпрос за приказка можем да кажем, че нещата са по-приемливи.

Джони Деп отново се впуска по опасните
 течения на сагата
Свързващо звено на целият този буламач отново е противоречивата личност на капитан Джак Спароу, а и цялата продукция, като по правило, разчита най-много на него. Симпатичният кривогледко на Джони Деп е безспорно добро попадение и представлява чудесно изваян кинематографичен характер. Според думите на екцентричния актьор пред група журналисти в Кан се оказва, че той черпел вдъхновение за ролята предимно от Марлон Брандо и... Бъкс Бъни.

Все пак образът на чаровния пиратски капитан е вече доста поизхабен и явно затова създателите на филма са побързали да включат и нови персонажи като Черната брада (Иън Макшейн) и загадъчната пиратка Анджелика (Пенелопе Круз) с които го свързват любопитни моменти от миналото, както и една истинска русалка в лицето на красавицата Сирена (Астрид Берже-Фризби). Старите муцуни в лицето на отмъстителния капитан Барбоса и Йосами Гибс също са намерили място в последната продукция на Джери Брукхаймер. Цялата разнородна компания е устремена към новата си фантастична цел – откриването на Фонтана на живота – митичния извор на вечната младост.

Джак и Анджелика по следите на приключението
Още в началото на зрителите е подхвърлена основната интрига чрез появата на капитан Барбоса (Джофри Ръш) - нает от английския крал - да открие споменатият по-горе водоизточник, който с уникалните си свойства би могъл завинаги да лиши от работа лакомите пластични хирурзи. Самият търсач не проявява никакъв интерес към обекта на търсенето, защото негова основна цел си остава възвръщането на скандалния пиратски кораб (Перлата), попаднал в ръцете на Черната брада. Учудващо е, че зловещият образ на легендарния пират е изграден толкова плоско. Въпреки богатия исторически материал и бекграунд на реално съществувалия морски разбойник изглежда сякаш ролята не дава големи възможности на Иън Макшейн за някаква що-годе добра изява освен дежурното демонизиране на героя и несръчните намъквания във флирта между Джак и Анджелика, където последната се явява негова дъщеря?!.

За сведение на феновете трябва да добавим, че тук отсъстват Уил Търнър и Елизабет Суон – героите на Орландо Блум и Кийра Найтли от предишните части на сагата. Уил е заменен от Филип – мисионер, пленен от Черната брада (в ролята имаме свежо попълнение в лицето на Сам Маклафлин), който иска да използва Сирена в своите планове да постигне вечен живот. И за разлика от изградените схващания в съвременната попкултура за русалките като добронамерени създания, базирани на филми като Малката русалка и Плясък, тук по-скоро имаме едно приближаване към древния мит за коварните морски красавици, съблазняващи и завличащи моряците в морските бездни. Това не е просто невинно момиченце с люспеста опашка, а странна смесица между животно, риба и жена!
Русалката и мисионерът - интригата на новата сюжетна линия

Общо взето – нищо ново под слънцето! Остава да добавим удоволствието от модерния 3D формат, но той, както и перфектната компютърна обработка и ефекти, в никакъв случай не могат да компенсират слабия сюжет с предварително предсказан край. Да не споменаваме и неприятния факт, че по-голямата част от кадрите, именно заради новия формат, са ненужно потъмнени от задължителните 3D очила и това дразнещо си личи, особено в нощните сцени. Дори самият Джак Спароу сякаш изглежда леко поизморен от многобройните бягства и приключения и може би вече му е време да излезе в пенсия. Вероятно и затова лентата е с по-къс метраж от останалите части на сагата.


Но да не избързваме с оценките на този безспорно интригуващ всички възрасти филм с  очевидна световна популярност. Нека бъдем по-снизходителни и да не забравяме, че става въпрос предимно за забавление. Да се надяваме, че и новите приключения на Джак Спароу няма да ни оставят да скучаем и да съжаляваме за закупените скъпи билети. Отговорът ще дойде след 20.05.2011, когато филмът ще започне очакваното си турне по световните кинотеатри. За наша радост няма да пропусне и България. Почти не остана време!

Жоро Нончев






Оригиналните постери на продукцията:











петък, 13 май 2011 г.

СРЕЩА С ЛЕНИН - интервю на Джовани Папини


Мумията на вожда на 
съветския пролетариат
Мъчих се цял месец, но накрая успях. Пристигнах в Русия само, за да се запозная с този легендарен мъж, и не и исках да се върна в Италия, преди да съм го видял и чул отблизо. Бях убеден, че той е сред малцината на този свят, които заслужават да бъдат видени и чути. Разбира се, за да стигна до него, трябваше да похарча цяло състояние - почти двадесет хиляди долара - подаръци за съпругите на комисарите, бакшиши за безброй чиновници и дарения за няколко сиропиталища за „деца на революцията”. Не съжалявам сега за тези пари...


Казаха ми, че Владимир Илич е доста болен и уморен и че не е в състояние да приеме никого, освен своите приближени. Вече не живеел в Москва, а в някакво село, в околностите на столицата, в бивше господарско имение.

В петък вечерта, когато всички формалности и пречки отпаднаха, телефонът извести, че ще мога да бъда приет в неделя. Бяха съобщили на Ленин, че съм помогнал финансово на НЕП-а, и той благоволи да ме види.

Прие ме неговата съпруга - дребна, пълна, мълчалива и доста грозна жена, която ме погледна, както болничните сестри гледат всеки нежелан посетител на тяхна територия.

Заварих Ленин на малък балкон, седнал до голяма маса, покрита с листове, изпъстрени с рисунки. Приличаше на осъден, на когото остава твърде малко живот, комуто са разрешили да си губи времето и дори да се занимава с глупости. Лицето му приличаше на бучка старо сирене - на пръв поглед твърдо, а всъщност полуразвалено и трошливо. Неприятните му устни стискаха два реда едри и жълти зъби. Продълговатият му череп беше съвсем оплешивял. Хищните му азиатски очи се криеха под набръчкани като стар пергамент клепачи. Въртеше някакъв сребърен молив между пръстите си: ръцете му бяха едри и груби - лапи на мужик, но веднага се виждаше, че са ръце на човек, близо до смъртта. Никога няма да забравя ушите му, напомнящи излъскана слонова кост, които потрепваха от напрежението му да улови всяка дума...

Първите три минути от нашия разговор бяха доста тежки. Ленин се опитваше да ме прецени, макар да си придаваше определено разсеян, незаинтересован вид. А аз, уморен и малко притеснен, нямах смелостта да му задам въпросите, заради които всъщност бях дошъл чак до тук, в Съветска Русия, тази полудива, полуазиатска страна.

И все пак, избрах нещо - в смисъл, че е направил много за „Нова Русия”. Тогава полумъртвото лице се оживи, по-точно се изкриви в саркастична усмивка:

- Всичко беше направено - възкликна Ленин - да, всичко беше направено, преди да дойдем ние! Чужденците и глупаците вярват, че сме постигнали нещо ново. Велика заблуда! Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора - без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки? Ние сменихме само класата - базата на нашата власт. Старият режим се държеше на 60 000 помешчици и около 40 000 чиновници - общо около 100 000, докато сега са близо 2 000 000 пролетарии и комунисти. В този смисъл това е прогрес, да, голям прогрес, защото привилегированите се много повече. Но все пак, деветдесет на сто от населението, дори повече, не получи нищо съществено от тази промяна.

- Тогава какво ще кажете за Маркс, за неговите идеи за прогреса?

Ленин ме погледна доста учуден:

- Вие сте учен мъж и европеец и аз мога да ви кажа сега всичко направо. Остана ми малко време, така че мога да си го позволя. Нали сам Маркс ни учеше, че теориите имат само фиктивна стойност, че са инструмент. Той беше един обикновен, дребен буржоа, при това евреин, възседнал английската статистика, таен почитател на индустриалната революция. Липсваха му твърде много неща. Мозъкът му се бе промил от бирата и хегелианството, но понякога неговият приятел Енгелс го инжектираше с гениални идеи, освен, че го издържаше през целия му живот, защото Маркс всъщност живя като паразит. Руската революция е всъщност пълно опровержение на пророчествата на Маркс. Комунизмът възтържествува в страна, където почти нямаше буржоазия и истински развит капитализъм...
Хората, господин Папини, са всъщност страхливи животни, които се нуждаят от управлението на силни господари без скрупули. Всичко друго е празни приказки, литература, философия. И след като повечето са престъпници, държавата лесно може да се превърне в затвор, каторга. Старата каторга от царско време е всъщност последната дума на истинската вътрешна политика. Ако се замислите, ще разберете, че животът в затвора е подходящ за повечето от хората на този свят. Само когато не са свободни, каквито всъщност са повечето хора, те могат да живеят спокойно, без да вършат престъпления. тогава и за властта ще е по- добре. В затвора човек живее много по-добре и по-спокойно, няма никакви мисли и грижи, тялото си почива, духът също. Знае, че има осигурена храна, и подслон дори ако не работи и е болен. Докато свободните хора трябва да мислят за насъщния всеки божи ден. Мисля, че за нашата Русия е много по-добре да бъде свободна страна... Свободата и демокрацията са за висококултурните, развитите страни... Не мислите, че казвам всичко това от егоизъм. В система като нашата най-зле са пазителите на реда и управляващите!

Ленин замълча и започна да попълва с цветен молив рисунка, която, доколкото разбрах, изобразяваше висока кула с много прозорци.

- А селяните, господин Улянов?

- Ще бъда откровен и ще ви призная, че мразя селяните - отговори Владимир Илич с нескрито отвращение. - Мразя руския мужик, идеализиран от този глупав западняк Тургенев и от лицемерния сатир граф Толстой. Селяните са точно това, което презирам най-много: миналото, вярата, ересите, християнската църква, религиозните обреди, ръчния труд, газената лампа! Принуден съм да ги толерирам сега, да ги култивирам, но признавам: мразя ги! Бих искал изобщо да ги няма, да изчезнат като класа! До последния! За мен един електротехник струва колкото хиляда мужици! А знаете, че електрификацията е основата на прогреса! Нашият лозунг е: „Съветска власт плюс електрификация!” Мисля, че ще дойде времето, в което ще започнем да се храним с продукти, произведени по химически път в нашите лаборатории, и тогава селяните като класа ще станат напълно излишни. Мужиците ще се превърнат в работници, а селото постепенно ще замре и изчезне...
Помислете си, господине, болшевизмът е всъщност тройна война: на неграмотните варвари срещу корумпираните интелектуалци, на Изтока срещу Запада, на града срещу селото. В тази война отделният индивид ще бъде ликвидиран, защото отделната личност всъщност няма особена стойност...
Не, не мислете, че съм толкова жесток. Екзекуциите ме отвращават. Но съм принуден от обстоятелствата да ги разрешавам. Странно е да разполагаш със съдбите на хората. Аз съм нещо като местен полубог в една държава между Изтока и Запада. Но все пак мога да си позволя някои капризи. Жертвоприношенията, които знаем от езическите времена, са имали своя висок смисъл. Били са и залог за успеха на празника... А сега, вместо химна на вярващите, аз чувам виковете на затворниците и на осъдените на смърт. И ви уверявам, господине, че те звучат като ода, възвестяваща бъдещото ни блаженство...

Стори ми се, че Ленин изведнъж се затвори в себе си, за да чуе още веднъж тази музика, достъпна само за неговия слух...

 След малко се появи другарката Крупская и ме предупреди, че съпругът и е уморен и много болен.

Изхарчих двадесет хиляди долара, за да видя жив този легендарен мъж, и мисля, че не сгреших...


Превод от италиански: 
©Огнян Стамболиев

вторник, 10 май 2011 г.

СРЕЩА СЪС ЗИГМУНД ФРОЙД - интервю на Джовани Папини


Преди два месеца си купих от Лондон красива гръцка статуетка от мрамор, представляваща според археолозите Нарцис. Знаех, че Зигмунд Фройд навършва седемдесет години - роден е на 6 май 1856 - и я изпратих с поздравително писмо на „откривателя на нарцисизма”.

Този добре подбран подарък ми осигури покана от бащата на психоанализата. Ще се върна сега към него, като, разбира се, възпроизведа най-важното.

В първия момент Фройд ми се стори малко притеснен и меланхоличен.

- Юбилеите са нещо като панихиди и много ми напомнят смъртта.

Бях впечатлен от формата на устните му: плътни и чувствени като на сатир, които на практика обясняваха теорията за либидото.

Посрещна ме радостен и сърдечно ми благодари за „Нарцис”.

- Вашето посещение е много приятно за мен. Вие не сте нито болен, нито колега, нито ученик, нито роднина! Аз съм непрекъснато сред истерици и ненормални, които постоянно ми говорят едни и същи неща; сред лекари, които са или глупави папагали, или амбициозни кариеристи. А с вас ще мога да говоря спокойно. Знаете ли, аз, който уча другите как спокойно и свободно, без никакви задръжки да споделят онова, което е вътре в тях, не мога да разкрия пред никого душата си. Написах малка автобиография, но повече с пропагандна цел и ако някога съм правил признание, било е съвсем епизодично. Мисля, че никой не би могъл да открие тайната на моето творчество. Вие имате ли някаква представа от психоанализата?

Отговорих, че съм чел някои английски преводи и че само за да се запозная с него, съм пристигнал във Виена.

Бащата на психоанализата
- Всички мислят - продължи той, - че държа на научния характер на моето творчество и моята главна цел е лечението на душевните болести. Аз съм учен по принуда, а не по призвание. Всъщност аз съм артист. Моят любим герой още от детството е Гьоте. Исках да стана поет и цял живот съм мечтал да напиша роман. Моите учители ме насочиха към литературата. Но ако знаете при какви условия се е развивала литературата в Австрия през последните двадесет и пет години, сигурно бихте разбрали моето голямо разочарование. Освен това и семейството ми беше бедно. Бях и евреин, което от своя страна ме поставяше на едно по-ниско стъпало в тази антисемитска монархия.

Изгнанието и мизерният край на Хайне ме обезсърчиха. Под влияние на Гьоте избрах естествените науки. Но моят темперамент си остана романтичен: през 1884, за да видя за няколко дни моята годеница, която беше далеч от Виена, съчиних набързо една статия за кокаина, която ми донесе малко пари и известност.Така започнах.

През 1885/1886 живях в Париж; през 1889 - за известно време - бях в Нанси. Престоят във Франция се оказа решаващ за мен не толкова чрез наученото от Шарко или Бенхайм, колкото от френския литературен живот, тъй богат и интересен по това време. В Париж, като истински романтик, аз прекарвах цели часове в Нотр Дам, а вечер посещавах кафенетата на Латинския квартал и четях всички нашумели книги.

Литературата кипеше от непрекъснати битки. Символизмът издигаше флаг срещу натурализма. Влиянието на Флобер и Зола се изместваше от Маларме и Верлен. Бях още в Париж, когато излезе от печат „Жади и Ноже” на Верлен и „Илюминации” на Рембо. Споменавам всичко това, разбира се, не, защото искам да демонстрирам, че литературните школи - романтизъм, символизъм и натурализъм - са в основата на моите опуси...

Литератор по инстинкт и медик по неволя, аз реших да трансформирам един от клоновете на медицината - психиатрията, в литературата. Считам се за поет и романист под образа на учен.

Психоанализата не е нещо друго, освен транспониране на едно литературно призвание в областта на психологията и патологията. Гьоте ме вдъхнови за първото ми откритие. Знаете, че е написал „Вертер”, за да се освободи от една болка, водеща го към самоубийство. Литературата му е послужила за катарзис, за освобождаване. Какъв е моят метод при лечение на истерията?

Насърчавам пациента да разкаже всичко, което би могло да го освободи от това натрапчиво чувство. Не прави нищо по-различно от онова, което ни учи Гьоте! Споделянето е освобождаване и дори начин на лечение. Католиците са знаели добре това. Виктор Юго ме научи, че поетът е и свещеник, който може да изповядва. Така започнах...

Скоро забелязах, че изповедите на моите болни са един ценен извор за човешката природа. Постъпвах като Емил Зола. Той също събираше документален материал за своите романи, а аз го трупах за себе си. Декадентската поезия насочи вниманието ми към общите неща между съня и творчеството, върху важността на езика на символите. Психоанализата се роди не, както се твърди, от внушенията на Ницше и Шопенхауер, а от транспонирането на някои литературни школи в науката.

Ще се изразя по-ясно. Романтизмът, наследил традициите на средновековната поезия и прокламирал първенството на страстта, ми подсказа идеята да превърна сексуалността в център на човешкия живот. Под влияние на натуралистите аз погледнах любовта по-малко сантиментално, по-малко мистично.

Натуралистите, и особено Зола, ме научиха да гледам спокойно най-отблъскващите неща в живота: чувствеността и нагона, скрити под добрите маниери. Накратко казано - да виждам животинското у човека. Откривайки тези срамни тайни, които ние съзнателно или подсъзнателно крием, аз следвах примера на Зола...

Символизмът ме научи на две неща: стойността на сънищата, асимилирана в поезията, и мястото, което заемат в изкуството, т.е. в един вече реализиран сън - символа и алюзията. Тогава започнах своята голяма книга за интерпретацията на сънищата като израз на подсъзнателното - същото подсъзнателно, което е и извор на вдъхновение. И както бях научил от символистите, че всеки поет трябва да има свой език, и аз на свой ред си създадох речник на сънищата...

За да допълня картината на моите литературни извори, бих добавил, че класическото образование, което получих (бях сред първите ученици в класа), ми подсказа мита за Едип и за Нарцис, това ме научи (заедно с философията на Платон), че вдъхновението, или по-точно изригването на подсъзнателното, е в основата на духовния живот и накрая - че всеки сън си има своя скрит смисъл...

Както казах: цялата ми култура е литературна - гъмжи от цитати на Гьоте, Грилпарцер, Хайне и други поети. Моят дух клони към философското есе, към парадоксалното и драматичното, което няма нищо общо с педантизма и студенината на учения. Ето и още едно доказателство: във всички страни, където прониква психоанализата, тя беше по-добре разбрана и оценена от артистите и творците, отколкото от медиците. Моите книги са по-близки до фантастичните романи, отколкото до трактатите по патология. Студиите ми върху ежедневния живот са чисто и просто литература. В „Тотем и табу” направих опит да напиша роман - разполагам с прекрасен материал, който би ощастливил стотина белетристи. Но се страхувам, че съм закъснял. Несъмнено всеки голям учен има немалко фантазии, които подхранват неговата интуиция. Но досега нито един не се е осмелил като мен да смесва литературата с науката. В психоанализата могат да се открият резюмирани и преведени на научен жаргон трите най-важни литературни школи на XIX век. Хайне, Зола и Маларме се срещат у мен под сянката на стария Гьоте. Никой не забеляза тази тайна и аз не бих я споделил с никого, ако не ви беше хрумнала прекрасната идея да ми подарите тази фигура на Нарцис.

В следващия момент разговорът промени темата си. Заговорихме за Америка, за Херман Кайзерлинг, за нравите на виенчани.

Накрая Фройд ме помоли да запазя неговата тайна.

- Не сте писател или вестникар, затова ви имам доверие.

Уверих го в моята дискретност, но...


Превод от италиански: 
©Огнян Стамболиев

вторник, 3 май 2011 г.

ИСТОРИЯТА НА УКИЙО-Е ИЛИ КАРТИНИТЕ НА ПЛАВАЩИЯ СВЯТ- І част

„Японецът рисува бързо, стремително, като мълния. Защото неговите нерви са по-чувствителни, а чувствата му по-опростени.” (Ван Гог)


Всеки от нас  вероятно  поне веднъж през живота си се е наслаждавал на чистите линии и майсторски синтезираните идеи на това уникално японско изкуство. Това е така, защото укийо-е отдавна е прекрачило границите на своята родина и образци от него присъстват в много световноизвестни частни и държавни колекции. Прекрасните гравюри продължават да вдъхновяват и радват очите както на обикновените хора, така и на голяма част от съвременните творци – художници и дизайнери.

"Татко Танги"
(Винсент Ван Гог)
Стилните японски рисунки придобиват своята световна известност през 19-ти век, но не всеки знае, че немалка „вина” за заслужената им популярност носят емблематичните личности на импресионизма. Изтъкнати творци като Моне, Мане и Реноар изказват своето нескрито възхищение от изящността и художественото майсторство и бохемската безгрижност на елегантните японски графики. Все пак най-запален, не само техен почитател, но и колекционер, си остава... Винсент Ван Гог. Стените на студиото му били покрити със стотици невероятно красиви отпечатъци на укийо-е, а фонът на известния му портрет „Татко Танги” също представлява колаж, сътворен на базата на оригинални японски гравюри. Всъщност може би най-точна и пестелива, без да губи не само смисъла си, но  дори и частица от своята експресивност до днес, си остава дефиницията на японския писател-романист Асай Риой, който през далечната 1661 пише в своя роман „Приказки за плаващия свят” (Укий-о моногатари) следните редове, синтезиращи есенцията на зараждащия се тогава, но вече доста популярен, бохемски начин на живот:


"Портрет на Асай Риой"
(худ. Кунийоши)
„Ние живеем само за момента, в който се възхищаваме на великолепието на луната, снега, цветовете на черешата и яворовите листа. Радваме се на деня, стоплен от виното, жените и поезията, без да позволяваме на нищетата, взираща се в лицето ни, да възстанови собствената ни уравновесеност. Плаващи без посока, освободени от грижи, като тиква носена надолу по течението на река, ние не позволяваме на себе си да загубим дори за миг куража си. Това всъщност наричаме „носещ се”, „плаващ” свят.

Това прекрасно и семпло определение, изразява не само смисъла, но и брилянтният, небрежно-елегантен артистизъм на гравюрите съчетали подчертано интимния характер на образите, изящно и старателно изрязани в многобройните дървени блокчета. Пощадено като по чудо от безжалостното време, без да загуби дори и частица от своето очарование и благодарение най-вече на гениалната си простота укийо-е продължава да оказва своето магическо въздействие  върху съзнанието и на съвременния зрител.



Исторически стилът се заражда и развива в Страната на изгряващото слънце някъде от средата на 17 век до средата на 19-ти. Произходът на укийо-е по своята същност и философия е будистки и буквално означава „тъжен свят”. Въпреки това към 17 век смисълът на понятието придобива ново звучене, като с годините се променя на „плаващ свят”. Новата семантика като събирателен образ обобщава в себе си мира на мимолетните удоволствия, на освобождаването от грижите и безпокойствата, характерни за всекидневното битие на хората. Отпечатъците на рисунките, които поръчват търговците, в по-голямата си част отразяват аспектите на едно безгрижно и определено хедонистично съществуване, което впоследствие всички започват да асоциират с укийо-е – „картините на плаващия свят”. Така че за да разберем по-добре „атмосферата” на гравюрите ще трябва да обърнем нужното внимание и на някои допълнителни, но необходими подробности, разкодиращи реалния облик на епохата. Направим ли това няма начин да не забележим, че характерните им аспекти органично са свързани със сюжетите, които художниците обожавали да изобразяват в изтънчените си рисунки. И тъй като богатата история на Япония сама „подсказвала” основните теми на импровизация те отдавали своето безрезервно предпочитание на театъра и пътуванията, като не забравяли да надникнат и през ключалката в дискретния свят на квартирите за удоволствия.

Чувствената и откровена еротика е в основата на сюжетите на толкова много
 укийо-е принтове до такава степен, че постепенно се оформя 
отделно течение на това изкуство под името шунга

През 16 век дълговременните войни на съперничество в Япония между феодалните господари наближават края си. Шогуните Токугава в продължение на близо 250 години съсредоточават в ръцете си цялата реална власт, предавана по наследство, и  никой даймио не смее да се опълчи срещу тях. Вследствие на принудителния многогодишен мир и обединението на страната традиционните изкуства преживяват своя логичен ренесанс. За първи път военната каста на самураите обръща внимание на украсата на своите замъци, които до този момент не са представлявали нищо повече от мрачни крепости, проектирани предимно да изпълняват основните си защитни функции. Но ето че сега, сякаш изведнъж художниците и скулпторите получават купища поръчки да декорират плъзгащите врати, таваните и дървените панели, докато също така богато заплатените тъкачи и шивачи започват да произвеждат все по-екстравагантни и красиви дрехи. Всяка форма на изкуството и занаятите придобива нова, осезаема виталност благодарение на разцъфналото желание на могъщите даймио и самураите да направят живота си по-изящен.

Големите търговски фамилии от градовете Киото и Сакай, чиито пари всъщност купуват новите модерни оръдия и муниции за армията, не закъсняват в желанието си да демонстрират повишеното ниво на собствения си стандарт. До този момент те винаги за заемали едно от ниските социални стъпала на обществената стълбица и никога не са имали претенции за съпричастност към аристократичните форми на изкуството или към какъвто и да е тип елитарна култура. Наистина статусът им не е променен, но ето, че  те сега се надпреварват да поръчват картини, изобразяващи красиви куртизанки, посещават новия театър, наречен кабуки и четат щедро рисувани на ръка популярни книги. Някои от тези книги са във формата на свитъци, а други – книговезвани. Изведнъж масовото търсене на илюстровани ръкописи нараства до такава степен, че ръчното производство се оказва безсилно да задоволи новите пазарни тенденции в тази ниша. Затова и появата на съдържащата качествени илюстрации модерна книга, напечатана посредством дървена матрица, било въпрос на сравнително кратко време.


Раждането на гравюрите от дърво

Изе Моногатари
Въпреки че техниката на печатане на изображения, изрязани в дървени блокчета била известна в Япония от векове и въпреки че китайските печатни произведения не са били нещо ново, а напротив – често срещано явление, първата илюстрирана японска книга излиза от печат едва през 1608 година. Тя била озаглавена Изе Моногатари (Приказки за Изе) – традиционен японски фолклор, придружен от новите оригинални гравюри, изпълнени в чистия стил на школата Тоса. Авторството на илюстрациите се приписва на Хонами Коецу, който сътворява и калиграфията, и цялостното оформление на изданието с отделни подвижни части на книжното тяло. Още с появата си на пазара то става реален пример и модел за комерсиална книга в новата урбанистична среда.

Първоначално илюстрациите в тези първи печатни книги били груби и напълно подчинени на текста. Но много скоро рисунките започват да доминират и да се превръщат в една едновременно финансово приемлива и популярна за населението форма на изкуство. Стига се до парадокса, че дори тези, които не могат да четат си купуват книги само заради илюстрациите. Но около 1660 година доста илюстратори вече работели по договори в японския най-важен град – Едо (Токио) и един от тях, Ишикава Моронобу успял да убеди своя издател да напечата илюстрации на отделни листове без текст. Те били продавани много добре и от този момент насетне гравюрите, както и илюстрованите книги, били широко предлагани публично. Моронобу не само подписвал всеки един отпечатък на собствените си гравюри, но по-важното в случая е, че неговият подпис провъзгласил на света, че се той взима съвсем насериозно като художник. Така той получил статута на ямато ешо – майстор на японска традиционна живопис.


Поява на 
илюстрованата
 книга
По същото това време, през 16 век трупа артисти, ръководени от жена, станали много популярни в Киото. В самото начало те специализирали в танци, изпълнявани от мъже маскирани като жени, както и от жени маскирани като мъже. За кратко време се нароили много подобни трупи, някои от които се състояли само от жени, които освен актьорското си майсторство, предлагали и някои други нежни „екстри” - допълнителни сексуални услуги срещу заплащане. Зачестилите „театрални” изпълнения в новата, макар и завоалирана форма, и свързаното с нея еротично, набиращо все по голяма популярност, амплоа на „актрисите” накарали властите, съблюдаващи стриктно обществения морал, съвсем скоро да ги забранят. Момичетата били заменени от момчета, чието изкуство също било поставено под възбрана поради... същата причина. Най-накрая само зрели мъже участвали в постановките и така успели да спасят, връщайки към живот едва проходилото ново театрално изкуство. Помогнал им преди всичко винаги актуалният репертоар, който обикновено пресъздавал едни от най-злободневните съвременни истории и клюки, епични битки или други наситени с драматизъм сюжети от японската история. Така постепенно били поставени основите на театъра кабуки, който с малки промени спокойно оцелява и в съвременната ни среда, като до ден днешен продължава да се радва на огромен зрителски интерес вече не само в Япония, но и в целия свят.

На съвременен жаргон „кабуки” означава „моден” и чрез тази връзка обикновено се обяснява етимологичния произход на понятието. Театърът бил не само модерен, но и много популярен отчасти поради немаловажния факт, че си оставал единственото публично забавление, разрешено за изисканите дами на императорския двор. В делнични дни забавляващите се жени и дъщери, предимно на търговците и богатите занаятчии, пълнили театъра. Но през малкото почивни дни той бил изключително посещаван само от благороднички. Някои от тях били истински щастливки и и успявали да организират нещата така че да се радват в подходяща, дискретна обстановка и така да се каже „на живо” на ласките на своите любовници-актьори, но повечето от тях трябвало да се задоволят само с отпечатаните портрети на своите фаворити. Издателите били наясно с това търсене и богато и пребогато заплащали на художниците, изобразяващи всеки детайл от живота на актьорите на театъра кабуки. Едни рисували почиващите зад кулисите актьори, други – заелите драматични пози герои на злободневните пиеси, а трети – как просто се разхождат. Пазарът предлагал освен единични и групови портрети. Така театърът се превърнал в неизчерпаем източник на образи и идеи за гравьорите, а принтовете довели до естествен рекламен бум, увеличавайки неимоверно популярността, както на актьорите, така и на пиесите.

Кабуки


Имало, разбира се, и много мъже запалени по театъра кабуки, както и много жени посветили едва ли не живота си на него. Но за мъжете имало и едно много по-важно място за забавление – бордеят. Занаятчиите и търговците вече имали достатъчно пари и време, за да прекарват голяма част от живота си с куртизанките и проститутките. Разширяващата се индустрия посрещала спокойно и техните нужди. През 1627 всички курви и публични домове в Едо били събрани на едно място наречено Йошивара и лицензирани за проституция със специален закон. Дори след катастрофалния пожар през 1657 година, който буквално разрушава Едо и довежда до принудително преустройство на градските планове, отново един район е бил отделен и определен само за проституция. Така новата Йошивара продължила изисканата си плътска търговия с чак до 1951 година.


Портрет на гейша от  Утамаро


По-изтънчените куртизанки имали и по-големи претенции към издателите. Въпреки че гравюрите на показна сексуална активностшунга (откровени порнографски рисунки – предвестници на радващите се на изключителен зрителски интерес в наше време подобни комикси и филми хентай) били най-популярни, куртизанките често били рисувани, демонстриращи екстравагантните си кимона и последните модни прически, подобни на съвременни фешън модели. Те също така се радвали и на изключително охолен начин на живот. Куртизанката постепенно се превръщала в звезда и нейният портрет, купуван не само от почитателите и, но от тези, които си мислели, че могат да си я позволят, увеличавали търсенето и доходите на публичния дом, чиято собственост била тя. Появили се гейшите, чиито особен статут доста се различавал от този на обикновените проститутки. Гейшата била образована, владеела до съвършенство шамисена или друг някой музикален инструмент, можела да поддържа изискан разговор, да съчинява хайку и неслучайно самите обожатели, които се домогвали до нейната благосклоннност се отнасяли с нея като към истинска дама. От стотиците принтове с подобни сюжети става ясно, че била обучена до съвършенство да забавлява обожателите и клиентите си и че за нея не съществували никакви тайни в любовните игри. Освен всичко това, за разлика от обикновените  жрици на любовта, гейшата имала право на избор – дали да влезе в сексуален контакт с даден мъж или не. Така завоюването на която и да е от прочутите куртизанки се превръщало в изключително романтично приключение за щастливеца, който бързо ставал обект на завист от страна на съперниците си и това допълнително гъделичкало егото му. Непременно трябва да добавим, че бавното развитие на флирта неминуемо изпразвало и кесията му, но не можело да бъде и иначе: всяка от гейшите била скъпоценна жива стока в обучението, на която били инвестирани немалко средства от страна на собствениците на публичния дом. И тогава, и сега това изтънчено изживяване на възможно най-висшата любовна наслада биха могли да си го позволят само най-богатите самураи или търговци.

След като веднъж Ишикава Моронобу подписал принтовете си, и по този начин се самопровъзгласил за майстор, другите художници бързо последвали неговия пример. В истински японски стил се развиват отношенията учител – ученик. Появили се различни гравьорски школи всяка от които имала предпочитания към определени теми и характерен стил. Те също били известни като фамилии, защото често ученикът се женел за момиче от семейството на майстора си и по този начин кръвната линия ставала една. В ранния 18 век фамилиите като тази на Ишикава (последователите на Моронобу), Ториите, които специализират в гравюри на актьори, и Кайгецудо – майсторски рисуващи жени в цял ръст – били изключително изтъкнати.

Жоро Нончев

(Следва)