НАГРАДИ ОСКАР - 2011

...И победителите са:

Най-добър филм – „Речта на краля”

Най-добър актьор във водеща роля – Колин Фърт в „Речта на краля”

Най-добра актриса – Натали Портман в „Черен лебед”

Най-добър актьор в поддържаща роля – Крисчън Бейл в „Боецът”

Най-добра актриса в поддържаща роля – Мелиса Лео в „Боецът”

Най-добър режисьор – Том Хупър за „Речта на краля”

Най-добър чуждоезичен филм – „В по-добър свят“ /Дания/

Най-добър адаптиран сценарий – „Социалната мрежа” (Арън Соркин)

Най-добър оригинален сценарий – Дейвид Зайдлер за „Речта на краля”

Анимация – „Играта на играчките 3″

Сценография – „Алиса в страната на чудесата”

Операторско майсторство – „Генезис”

Оригинална музика – Трент Резнър и Атикус Рос за „Социалната мрежа“

Звуков мишунг – „Генезис”

Монтаж на звукови ефекти – „Генезис”

Песен към филм – „We Belong Together“ от „Играта на играчките 3″ (Ранди Нюман)

Костюми – „Алиса в страната на чудесата”

Пълнометражен документален филм – „Вътрешна афера”

Късометражен документален филм – „Никога вече непознати”

Монтаж – „Социалната мрежа“

Грим – „Човекът-вълк“

Късометражен анимационен филм – „Загубеното нещо”

Късометражен игрален филм – „Богът на любовта”

Визуални ефекти – „Генезис”

ЛЕДЕНИЯТ ДВОРЕЦ - Френсис Скот К. Фицджералд

ЛЕДЕНИЯТ ДВОРЕЦ
Френсис Скот К. Фицджералд

©Превод от английски: Жоро Нончев

© Библиотека “Аспекти” 

Jimi Hendrix - Hey Joe - 1969 Woodstock 40th Anniversary concert by trib...

ДЖИМИ ХЕНДРИКС – КИТАРИСТ №1 ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА

                                       (според авторитетната класация на  Rolling Stone)

Име:  Джони Алън Хендрикс (преименуван на Джеймз Маршал Хендрикс)

Роден на: 27 ноември 1942,Сиатъл (Вашингтон, САЩ)

Умира на 18 септември, 1970 (27-годишен) в Кенсингтън (Лондон, Великобритания)

Жанрове:    хард рок, блус рок, есид рок, фънк рок, 

Професия:  музикант, композитор, продуцент

Инструменти: китара, вокал, бас, ударни, клавирни, перкусия

Дейност:    1963–1970

Лейбъли:    RSVP, Track, Barclay, Polydor, Reprise, Capitol, MCA

Общи проекти с: Little Richard, The Isley Brothers, The Blue Flames, The Jimi Hendrix Experience, Gypsy Sun and Rainbows и Band of Gypsys

Основни инструменти: Fender Stratocaster, Gibson Flying V 

Мъчно ми е за хора, които съдят за Джими Хендрикс само върху основата на записите и филмите му, защото и от плът той също беше толкова необикновен. Той притежаваше нещо от способностите на алхимик и когато беше на сцената той се променяше, физически се променяше. Ставаше невероятно грациозен и красив. Това чувстваха не само за хората, които употребяваха ЛСД, въпреки че несъмнено и това се случваше. Но той имаше силата почти да ви отрезви дори ако сте по средата на „киселинното пътешествие”. Бе по-голям и от ЛСД.

Когато свиреше беше шибано висок, но също така и невероятно лиричен виртуоз. Той съумя да изгради моста между автентичната блус-китара – това, което Ерик Клептън години и години се блъскаше да изгради – и модерният саунд. Сякаш звукът на Сид Барет се срещаше с този на Таузънд – стената на виещият китарен саунд, която Ю Ту популяризираха. Той съчета брилянтно и двете. И това бе подкрепено от една визуална магия, която не би достигнала до вас, ако слушате само музиката. Той правеше ей така, когато искаше да изсвири акорд и после замахваше с лявата си ръка във въздуха, описвайки дъга, с която почти ви отнасяше от идеята, че има китарист пред вас и че самата музика струи от върховете на пръстите му. Сега, като чуят това хората ще кажат: „Ясно, ти очевидно си бил под влиянието на наркотици”. Но аз не бях. Дори не бях пиян. Мога само да си спомня, че бях като отнесен и че виденията, които той твореше и провокираше бяха естествено-психоделични по тона си, защото ние бяхме заобиколени от психоделични графики. Всички изображения около нас по онова време притежаваха подобна звукоподражателност с привкус на ЛСД. Осветлението в повечето клубове бе психоделично и сладникаво-сантиментално.

Той беше прашен – навсякъде по себе си имаше прах и паяжини. Бе съвсем обикновено изглеждащ пич със стара военна куртка, която на всичко отгоре бе порядъчно мръсна. Изглеждаше така, сякаш няколко нощи бе спал в нея, по време на бягство. Всъщност, когато се отправяше към сцената никой не го забелязваше. Но когато слизаше от нея аз го виждах как приближава до някои от най-съблазнителните жени на света. Хендрикс само трябваше да щракне с пръсти и те щяха да го последват навсякъде. На сцената изглеждаше много добре, много еротично. За зрителя той беше еротичен. Както Мик Джагър е еротичен. Това не означава „Е, добре искам да вкарам този пич в кенефа и да го изчукам”. Това беше една висша форма на еротизъм, почти духовна по своето качество. Това беше желанието да го притежаваш, да бъдеш част от него, да знаеш как го прави, какво прави, защото той беше толкова силно въздействащ. Джони Ротън правеше така, Кърт Кобейн също. Като зрител вие винаги сте мечтали да сте част от групата на Джони Ротън, както и от тази на Кърт Кобейн.

Той беше срамежлив и някак си сладък. Изглеждаше прецакан и неуверен. Ако вие сте били толкова щастливи, колкото бях аз, и бяхте прекарали няколко часа с него след ангажимент, щяхте да видите как се променя колоритното му и енергично лице. Имаше и нещо тъжно в това да го наблюдаваш. Хедонизмът бе част от него. В края на живота му изглеждаше, че той се забавлява. Може би малко прекалено. Това се случваше на доста хора, но беше тъжно да наблюдаваш как се случва и на него.

Не изпитвах никаква завист към Джими. Никога не съм имал чувството, че някога бих могъл дори да се доближа да него. Спомням си как чувствах определено съжаление към Ерик, който всъщност си мислеше, че ще бъде е в състояние да съперничи на Джими. Съжалих го още веднъж тогава, когато бе принуден да си мисли, че се нуждае от това, защото аз смятах Ерик за чудесен и така. Възможно е тук да правя предположения, каквито не бива, но е истина. Веднъж – мисля, че това беше по време на един ангажимент на Джими, който свиреше в Скоч ъф Сейнт Джеймз (в Лондон) – Ерик и аз се усетихме, че се... държим за ръце. Знаете ли... това, което наблюдавахме бе толкова дълбоко и яко.

Третият от четирите пъти, когато съм го виждал беше на концерта му с Ху в Севил Тиътър. Този беше и първия път, когато го видях да пали китарата си. Не се получи много успешно. Изля запалителна течност върху нея и я подпали. На следващия ден трябваше да свири на китара, която беше леко обгорена. Фактически аз си спомням как го дразнех, казвайки: „Това не беше достатъчно добре. Нуждаеш се от истински огнемет, защото тя трябва да бъде абсолютно унищожена. Започнахме спор как да унищожиш твоята китара, така че ако ще го правиш, по-добре да го направиш както трябва. Трябва да начупиш всяко малко парче от китарата така, че да не може да бъде възстановена отново. Само това ще бъде правилното унищожение на китарата ти.” Той ме гледаше така, сякаш бях шибан луд.

Опитвам се да разбера как неговото влияние ме смъкна на нулата. Фактически аз се чувствах като обран. Чувствах, че Ху, които в някои аспекти бяха малка и глупавичка групичка, представляват инсталация на моята школа за изкуство. Те представляваха конструкция на идеи и образи плюс няколко яки поп-парчета. Част от музиката бе добра, но много от това, което Ху правеше беше гротесково, или ние си бяхме запазили правото да го наричаме така, ако аудиторията се разсмиваше. Ху винаги щеше да изглежда така (не както ние бихме желали и харесвали), но наистина това всъщност нямаше значение. Знаете как беше: разбиете си китарата, заминавате и това представлява „освобождаване от боклука”?! Но... както и да е. Това беше началото на пънк съзнанието. А Джими си пристигна с точната музика.

Той направи електрическата китара красива. Тя винаги е била опасна, винаги е била в състояние да провокира гняв. Ако вие се върнете в началото ще видите как Джон Ли Хукър тика микрофон в китарата си през 1940. Това кара неговата китара да звучи яростно, стремително и опасно. Китаристите, които работят през 50-те и ранните рок музиканти – Джеймз Бъртън, който работи с Рики Нелсън и Евърли Брадърс, Стийв Кропър с Букър Ти – тези повлияни от Нашвил китаристи – са имали стоманен, подобен на сгъваем нож саунд, наистина нещо като острие в сравнение с красивия звук на шестструнната акустична китара, звучаща в бекграунда. В онези велики ранни песни на Елвис, когато слушате как самия той свири на китара в парчета като Hound Dog,  вие ще чуете как „влиза” електрическата китара, а това не е никак приятен звук. Това бе присъщо на ранните блус-китаристи. Те – Мъди Уотърс, Бъди Ги, Албърт Кинг – го правеха, за да наранят ушите ви. Джими го правеше красиво и го правеше ОК, за да стане красиво.

Питър Таузънд

АКО АКУЛИТЕ БЯХА ХОРА

– Ако акулите бяха хора – малкото момиченце на хазяйката запита г-н К.  – щяха ли да бъдат по-добри към малките рибки?

– Разбира се, – отговори той. – Ако акулите бяха хора те щяха да направят огромни кутии в океана за малките рибки с всички видове храна в тях, и растителна, и животинска. Те щяха да се грижат в кутиите винаги да има прясна вода и основно да се спазват всички видове санитарни изисквания. Ако например някоя малка рибка си нарани перчицата тя веднага щеше да бъде превързана, за да не умре и така да се превърне в загуба за акулите още преди да и е дошло времето. А за да не изпадат малките рибки в меланхолия щяха да се уреждат от време на време водни фестивали в дълбоката вода, защото е известно, че веселите рибки са по-вкусни, отколкото тъжните.

Щеше да има разбира се и училища в големите кутии. В тези училища малките рибки щяха да се учат как да плуват право в челюстите на акулите. Те щяха да имат нужда да разбират от география, например, за да могат сами да намират големите акули, които щяха се излежават някъде нехайно. Главен предмет щеше да бъде, разбира се, моралното обучение на малките рибки. Те щяха да бъдат възпитавани, че най-важното и най-хубавото нещо на света е малките рибки да пожертват себе си с радост и че те всички трябва да вярват на акулите, особено когато последните им говорят, че се грижат за красивото им бъдеще. Малките рибки щяха да бъдат научени, че бъдещето им ще е осигурено само ако съблюдават абсолютно подчинение. Малките рибки ще трябва да се пазят основно от всякакви материалистични, егоистични и марксистки тенденции и ако някоя се поддаде на такива увлечения, те ще трябва да я докладват на акулите веднага.

Ако акулите бяха хора те щяха, разбира се, да обявяват войни едни на други с цел да завоюват чуждите кутии за риба и още малки рибки. Войните естествено щяха да се водят от техните малки рибки. Те щяха да учат собствените си малки рибки, че има огромна разлика между тях и малките рибки, принадлежащи на другите акули. „Малките рибки, – щяха да говорят те – са добре известни като неми, но те са мълчаливи на различни езици и уви те не могат да се разбират едни с други. Всяка малка рибка, която убие двойка други рибки на война с рибките на врага – мълчащи на техния си език – ще получи малък медал от водорасли, който ще бъде забоден на нея и ще и бъде присвоено званието „герой.”

Ако акулите бяха хора щяха да имат, разбира се, и изкуство. Щяха да създават прекрасни картини, на които зъбите на акулите щяха да бъдат изобразявани във великолепни цветове, а техните челюсти – като истински градини на удоволствието, в които може чудесно да се полудува. Театрите на дъното на морето щяха да показват героичните малки рибки, плуващи ентусиазирано в челюстите на акулите и музиката щеше да бъде толкова прекрасна, че под звуците на нейния акомпанимент, воден от оркестъра, потокът от малки рибки сънливо щеше да се отправя към акулските челюсти, приспиван от най-благи мисли.

Естествено, че щеше да има и религия, ако рибките бяха хора. Тя щеше да проповядва, че малките рибки единствено биха могли да водят праведен живот само в стомаха на акулите.

Освен това, ако акулите бяха хора малките рибки нямаше да са равнопоставени както е сега. На някои щяха да им бъдат дадени важни офиси и щяха да бъдат поставени над другите. На тези, които са малко по-големи дори щеше да им бъде разрешено да изяждат по-малките. Това като цяло щеше да бъде приемливо за акулите, тъй като по този начин самите те щяха по-често да получават по-големи късове храна. А колкото по-големи щяха да стават дребните рибки, заемайки постовете си, толкова по-добър ред щяха да осигуряват между малките рибки, тъй като те самите щяха да станат учители, офицери, архитекти на кутиите за рибки и т.н.

Накратко: морето щеше да започне да се цивилизова само ако акулите бяха хора.




Бертолд Брехт

АКО АКУЛИТЕ БЯХА ХОРА 

 Бертолд Брехт

© Библиотека “АСПЕКТИ” 

НЕПРЕКЛОННИТЕ (TRUE GRIT)

От векове историята и обществото подхранват идеята, че жените са по-слабият пол, както и мита че младите девойки са безпомощни, защото се нуждаят от силен мъж, за да ги защити от злото...

"Непреклонните" 
 1969

Позакъснялата „премиера” на филма, който се появи на екраните в САЩ като коледен подарък в навечерието на големия празник миналата година скоро ще стане факт и у нас. И за разлика от „Черен лебед”, който отмина нещастната ни държавичка като малка гара все пак ще имаме удоволствието на 25 февруари да се насладим на холивудския шедьовър „Непреклонните”, създаден от енигматичните братя Коен. Осмелявам се да употребя високопарното определение поради няколко причини. Първо уестърните на Холивуд по традиция са на най-високо ниво в жанра, второ присъствието на братята Коен е гаранция за нещо, понякога може би трудно за възприемане, но определено нестандартно, заслужаващо внимание и не на последно място заради истински драматичния сюжет, проверен във времето. Да не забравяме и че новата лента е все пак римейк на знаков уестърн от 1969, пресъздал оригиналната сурова атмосфера в романа на Чарлз Портис  с участието на легендата Джон Уейн. Това не ви ли звучи като нещо различно от поредната компютърна шашма, радваща единствено геймърското поколение с популярната напоследък плиткоумна визия и постни диалози?

Остава да прибавим и многозначителния факт, че с него бе открит 61-вият Берлински кинофестивал, както и присъдените му 10 номинации за Оскар, включително тези за най-добър филм, за най-добър режисьор и най-добър актьор  –  Джеф Бриджис, който, ако успее, ще повтори успеха на самия Уейн, получил единствения Оскар в кариерата си за същата роля в през 1970. Но дали ще съумее да заглуши речта на пелтечещия крал, или ще бъде в състояние да оскубе перушината на черния лебед ще научим скоро. В Холивуд нищо не се случва просто ей така. Дистрибутор са Paramount Pictures, а сред продуцентите е и името на Стивън Спийлбърг. Все пак печалбите в Северна Америка до момента са над 160 милиона долара, а предстои и премиерата в Европа, където създателите му се радват на същата, ако не и на по-голяма популярност. А в Академията освен от изкуство винаги са разбирали и от финанси...

Джеф Бриджис и Хайли Стейнфелд 

Да започнем с това, че братя Коен не са заложили на нова „парфюмирана” версия. Напротив. Очевидно е, че те се придържат основно към текста на Портис, който са изследвали задълбочено в желанието си да създадат едновременно класически и модерен уестърн. Няма да сбъркаме, ако кажем, че автентичността е основата, върху която те изграждат повече от успешно целият, повече от педантично пресъздаден безкомпромисен ретростил на любопитния сюжет. Суровата реалност на 1800 година, подкрепена от умишлено търсените езикови стилистични и лексикални особености на изказа се разгръща постепенно пред нас и ние сякаш се превръщаме в неотделима част от самата епоха. И въпреки че дори хора боравещи свободно с английския биха изпитали известно затруднение, този сравнително рядко употребяван творчески ефект е напълно оправдан, за да можем да се потопим напълно в атмосферата на Дивия запад заедно със задължителните за жанра панорамни снимки, оригинално облекло и характерно поведение на героите.

Странната среща

Още в самото начало на филма четиринайсетгодишната Мати (Хайли Стейнфелд) научава, че баща и е убит, прострелян на улицата от пиян нехранимайко на име Том Чейни (Джош Бролин). Правосъдието е възпрепятствано и делото „затворено”, защото убиецът успява да се покрие и изчезне в дивите Индиански територии, но малкото момиченце не се предава и прави всичко възможно да улесни възмездието на всяка цена. Вместо да се примири и да потъне в скръб както би направила и по-възрастна жена на нейно място тя наема бившия US-маршал Ройбен „Петела” Когбърн (Джеф Бриджис) и се впуска по следите на убиеца. Но на какво са способни жените и дали всъщност те са „слабият пол” разказват следващите минути на лентата.

Често с осъзнаването на собствената безпомощност идва възраждането на вътрешната сила, която практически е безгранична. Силата на Мати Рос не е в нейната твърдоглавост, а в това, което е убедена, че трябва да направи на всяка цена. И докато присъединилият се към двойката преследвачи тексаски рейнджър Ле Бьоф (Мат Деймън) иска да отведе Чейни в своя щат, за да го изправи пред съда за убийството на тамошен сенатор, на Мати и е все едно дали ще бъде законно обесен или убит от собствената и ръка.

Както постепенно става ясно „Непреклонните” в никакъв случай не е филм за компромиса. Главно негово достойнство естественото внушение на един жив и неподправен реализъм. А в наше време това става все по-трудно. Съвременната публика е много по-различна и разкрепостена не само в начина си на мислене, но най-вече с манталитета си - коренно чужд на епохата и героите на тази завладяваща история. Представете си за момент как някой от „модерните” връстници на Мати, които не отиват пеша дори до любимия си Макдоналдс, преследва на кон убиеца на баща си през опасните, дори само с природата, си Индиански територии. Изглежда невероятно, но перфектната игра на Стейнфелд, както и уникалната режисура на опитните Коен изгражда изключителна правдоподобност на разказа дори за съвременната по-млада аудитория. С учудваща последователност, във всеки сблъсък с хора по-големи от нея Мати Рос демонстрира несвойствена за възрастта си амалгама от твърдост и човечност и така доминира над всеки, който дръзне да и се противопостави или попречи на плановете и. Безспорно тя си остава основната фигура в сценария и образите на всички останали, включително и героя на Бриджис само допълват косвено чертите на сладката малка твърдоглавка.

"Непреклонните" - 2010

Джоел и Етан Коен отново със сигурност са се забавлявали много по време на работата си и това личи както на екрана, така и в бликащия на моменти, характерен за тандема хумор. Учудващо, но във филма липсват особено жестоките сцени, с които сякаш свикнахме напоследък. Но изглежда всичко останало, заради което ходим да гледаме уестърни е налице.  Не са спестени характерните обвити в барутен дим епични двубои, трясъкът на изстрелите, остроумните диалози - т.е. всичко, което опитния в жанра режисьор не би пропуснал за нищо на света.

На този несъмнено положителен фон единствените отрицателни отзиви за филма сред американските критици, освен тези за неравностойната игра на Мат Деймън, засягат не друго, а... продължителността на самата лента. Според тях филмът е доста „бързичък” и 110 минути не са достатъчни на зрителя да се наслади на атмосферата, въздействието на героите и техните премеждия. Бролин и Пепър също са чудесни в ролите си, но за съжаление се явяват само за броени минути на екрана. И докато пестеливия метраж сякаш се оказва плюс в предишните филми на двойката режисьори, сега те оставят феновете си в очакване на още нещо недовидяно и недоизказано.

Какво пък? В заключение можем да кажем, че това е един наистина много добър филм. Може би не най-добрият на звездните братя, но несъмнено ще остане като един от незабравимите.

Жоро Нончев