„СЛЪНЦЕТО Е БОГ” - УИЛЯМ ТЪРНЪР

Автопортрет 1799Уилям Търнър

Джоузеф Малорд Уилям Търнър (1775-1851) е английски романтичен пейзажист, акварелист и автор на картини, чийто стил може да се каже, че е поставил основите на импресионизма. Въпреки че Търнър е смятан за противоречива фигура за своето време, днес той е считан за художник, който издига пейзажната живопис до такова ниво, че да може тя спокойно да съперничи на историческата.

Търнър е роден в Мейдън Лейн, Ковънт Гардън, Лондон, Англия. Баща му, Уилям Гай Търнър, е бил бръснар и перукер. Майка му, Мери Маршал с времето става все по-нестабилна психически. Може би това отчасти се дължи на ранната смърт на по-малката сестра на Търнър, Хелън през 1786. Майката умира през 1804 г., след като е била в психиатрия през 1799.

Вероятно поради тези семейни проблеми, невръстният Търнър е изпратен да живее с чичо си (от страна на майка си) в Брентфорд през 1785 г., който тогава е бил малък град на запад от Лондон, на брега на река Темза. Там той за пръв път изразява интерес към живописта. Година по-късно отива да се учи в Маргейт. По това време той вече е създал доста рисунки, които баща му с гордост излага на своята витрина.

Младият Търнър учи в школата на Кралската академия на изкуствата през 1789 г, когато е бил само на 14 години, и е приет в академията година по-късно. Сър Джошуа Рейнолдс, председател на Кралската академия по това време е председател на академичното тяло, което го одобрява.

Отначало Търнър показва силен интерес към архитектурата, но е бил посъветван да се придържа към рисуването от именития архитект Томас Хардуик (младши).

Акварел на Търнър е бил приет за Лятната изложба на 1790, след проучване само от една година. Той показва първата си маслена живопис през 1796 г., Рибари на море и след това излага свои произведения в Академията почти всяка година до края на живота си .

Въпреки че е известен предимно с маслата си, Търнър е също един от най-великите майстори на британската акварелна пейзажна живопис. Още по-известен е и като „художникът на светлината”. Една от най-известните му картини с маслени бои е Сражението на Темерер, рисувано през 1838 г., която може да се види и днес в Националната художествена галерия в Лондон.

Търнър пътува много из Европа, като започва с Франция и Швейцария през 1802 г., и остава да учи в Лувър през същата година. Посещава няколко пъти Венеция. В Лайм Реджис, в Дорсет, Англия, той рисува една бурна сцена (сега в музея на Синсинати Арт).

Важна подкрепа за него е приятелството му с Уолтър Рамзден Фоукс от Фарнли Хол, близо до Отли в Йоркшир, който станал близък приятел на художника. Двадесет и две годишният Търнър за първи път посещава Отли през 1797, когато му е поръчано да нарисува серия от акварели на района. Той бил толкова привлечен от Отли и околното пространство, че отново се връща там от време на време. Говорело се, че платното, Ханибал преминава Алпите е вдъхновено от една буря именно над Шевин Отли, видяна от Търнър по време на престоя му във Фарнли Хол.

Търнър също е чест гост на Джордж О’Брайън Уиндам, трети граф Егремонт в Петуърт Хаус в Западен Съсекс и рисува сцени от къщата и самата провинция Съсекс, включително и канала Чичестър, финансиран от Егремонт. Прави впечатление, че Петуърт Хаус присъства в доста негови картини.

С годините, Търнър става по-ексцентричен. Има само няколко близки приятели с изключение на баща си, който е живее с него в продължение на тридесет години и в крайна сметка работи като негов асистент в студиото му. Смъртта на баща му през 1829 г. има огромен ефект върху него. След това трагично за художника събитие той е е става обект на временни пристъпи на депресия. Никога не се е женил, въпреки че има две дъщери от Сара Денби, едната родена през 1801 г., а другата през 1811.

Умира в дома на любовницата си София Каролин Бут в Чейн Уок, Челси на 19 декември, 1851. Говори се, че последните му думи били: „Слънцето е Бог...” преди да склопи очи завинаги. По негова молба бил погребан в катедралата Сейнт Пол, където останките му лежат до тези на сър Джошуа Рейнолдс. Последната му изложба в Кралската академия е била през 1850 година.

Архитектът Филип Хардуик (1792-1870), който е бил приятел на Търнър и също син на учителя на художника, Томас Хардуик, бил един от лицата, уреждащи погребението. Той пише на тези, които познавали лично Търнър в момента на неговата смърт: „С прискърбие трябва да ви информирам, че ние го загубихме”.

Талантът на Търнър бил признат още в началото на кариерата му. Финансовата независимост позволявала да търси иновации; зрелите му работи се характеризират с хроматична палитра и прилага широко атмосферни разливания на боята. Според Дейвид Пайпър „Илюстрирана история на изкуството” по-късните му произведения са били определяни като „фантастически пъзели.” Въпреки това, Търнър е всепризнат художествен гений: „Отмерено и точно определяне на настроенията на природата” – това са словата на влиятелния английски изкуствовед Джон Ръскин, дефиниращи Търнър като живописец.

Подходящи обекти за въображението си Търнър намира в темите засягащи потънали кораби, пожари, естествени катастрофи и природни явления, като слънчевата светлина, буря, дъжд и мъгла. Очарован е и от мощта на морето.

В по-късните си години, когато използва предимно масло се обръща към пресъздаването на почти чистата светлина чрез използване на блестящ цвят. Интензивността на цвета и интереса към мимолетната светлина не само поставя работата на Търнър в авангарда на английската живопис, но по-късно, упражнява солидно влияние и върху импресионистите, особено върху Клод Моне, който внимателно изследвал неговите техники.

През 2005 г. картината на Търнър Сражаващия се Темерер бе определена за „най-великата картина” създавана някога във Великобритания след обществено допитване, организирано от Би Би Си.

Сражаващия се Темерер 

През април 2006 г., Кристис в Ню Йорк продадоха на търг Giudecca, La Donna Della Salute и San Giorgio, картини от венецианския му период, изложени в Кралската академия през 1841 г., за 35,8 милиона щатски долара, поставяйки нов рекорд в продажбите на негово творчество .

Търнър оставя едно малко състояние, с което се е надявал да бъдат подпомагани закъсали художници. Но част от парите отива в Кралската академия на изкуствата, която не и досега не го използва за тази цел, въпреки че от време на време награждава студенти с така наречения Търнъров медал.

Собствената си колекция от готови картини той завещава на британските народи, като силно се е надявал, че ще бъде построена специална галерия, за да ги приюти. Това не се случва, защото чиновниците не са могли да се споразумеят за мястото?!

Вместо това двадесет и две години след смъртта му, британският парламент гласува закон, с който позволява произведенията му да бъдат давани на заем на музеи извън Лондон, и така започва един процес на разпиляване на картините, които Търнър държал задължително да присъстват в една експозиция. През 1910 г. основната част от наследството му, което включвало недовършени картини и рисунки, е подслонено в специално крило, посветено на художника в галерията Тейт.

Първият американец купил картина на Търнър бил Джеймз Ленъкс от Ню Йорк.

През 1974 г. музеят Търнър е основан в САЩ от Дъглас Монтроуз Граем, за да приюти колекцията му от картини на художника.

A престижната годишна награда за изкуство, Търнър, създадена през 1984 г., става все по-спорна, тъй като напоследък подпомага развитието на творчество, която няма видима връзка с това на художника.