ВЕЛИКИЯТ ГЕТСБИ - 2013

Ако някой се беше сетил да промени оригиналното заглавие от „Великият Гетсби” просто на „Гетсби” със сигурност щяха да бъдат избегнати неблагоприятните критики.

И така поредната трескава мечта на режисьора Баз Лърман се превърна в нещо доста по-различно, но в никакъв случай не заслужаващо епитета "велик" поради факта, че този филм пропадна в пукнатината между смелата адаптация и визуалния спектакъл. 

Филмовата трилогия "Бална зала", " Ромео + Жулиета" и "Мулен Руж" – всички те включващи аспектите на пърформанса – успяха съвсем заслужено да се превърнат във визуални калейдоскопи на кинетичната енергия, но не бихме могли да кажем същото и за "Гетсби". Той е бил и си остава нещо съвсем различно. Да не забравяме, че все пак става въпрос за един от бисерите на американската класическа новела и че повечето зрители са го учили още в училище. Сега всички те трябва да се преборят с тръпката, която са изпитали при четенето на книгата тогава, за да я възприемат адекватно и във визуалния й вариант, поднесен от Лърман чрез характерния за него съвременен синтез от театър, музика и танци. 

В общи линии сюжетът е един и същ: Ник (Тоби Магуайър) живее в измисления Уест Ег, Лонг Айлънд в непосредствена близост до мистериозния Джей Гетсби (Леонардо ди Каприо), който урежда пищни празненства всеки уикенд в огромното си имение. Втората братовчедка на Ник, Дейзи (Кери Мълиган), скучае отсреща в Ийст Ег, въпреки че е омъжена за богаташа Том Бюкенън (Джоуел Еджертън). Оказва се, че наследникът на едно от най-почтените „стари” състояния, плейбоят и спортист Том има сериозна закачка с Мъртъл Уилсън (Айсла Фишер), докато Гетсби обикаля все по-близо и по-близо до крайната си цел – възобновяването на връзката си с Дейзи, своята лелеяна, но отдавна изгубена любов...

Лурман е забъркал елементите на книгата по начин, който сигурно ще разгневи някои литературни корифеи и то още в самото начало, когато Ник се подвизава като като разказвач. Това, което Фицджералд е казал за парите е заменено с витиевати фрази, които се отнасят повече за славата. Част от цветния символизъм също е изчезнала, въпреки наличието на прословутата зелена светлина. Тя, слава богу, си е останала, въпреки прекалената доза блясък и пищно рококо.

Начинът наистина е малко по-различен от предходните драматични превъплъщения на Гетсби, защото Лърман хитро смесва съдбите на героите от романа с... действителната история на Ф. Скот Фицджералд, флирта му с Джиневра Кинг и бракът му със Зелда. Богатството на историческия контекст, предаден през очите на Фицджералд отчасти се деформира вследствия на грубия резултат от прякото адаптиране към екрана. Героинята на Кери Мълиган например е трудно да бъде усетена емоционално и някак си се чувства липсата на оригиналния разказ-перспектива. Във филма Дейзи от време на време казва нещо на Гетсби, зад което прозира авторството на Зелда Фицджералд или Джиневра Кинг, написано или изказано години преди публикуването на "Великият Гетсби". Това в никакъв случай не води до пародия, но в същото това време, когато ни помага да усетим по-добре някои по-малко дефинирани характерни моменти, разваля до известна степен впечатлението ни от цялостната картина и накъсва ненужно повествованието.

Има един момент във филма, където Гетсби се мъчи помощта на Ник и армия градинари да привлече Дейзи на чай в скромната му вила. След сантиментално звучащия римейк на "Луди от любов" (1920), в една стая пълна с перфектно изглеждащи цветя Магуайър и Ди Каприо импровизират диалог с който показват колко нервен е Гетсби и ние можем да го свържем с героя много по-добре отколкото във версията с Робърт Редфорд. Има обаче нещо недоизказано в героите за епохата на онази Америка въпреки прекрасната игра на Ди Каприо и Кери Мълиган, която ни кара да не мразим Дейзи, а това си е комплимент от най-висш порядък.

Тази версия на "Великият Гетсби" наистина заслужава да се види и заради перфектния Джоел Еджертън. Вие наистина ще почувствате и ще се отвратите от егоизма, безскрупулността и склонността  към откровен расизъм на неговия герой. Това е един Еджертън, който няма много да се отклони от образа на своя герой от романа, но и ще остане може би и най-добрият в тази адаптация. 

Лърман е направил и смели решения в посока на дизайна, но поради сковаващата рамка на литературната база той не достига кинетичните показатели на предишните си произведения, съдържащи вихрени танци, Шекспир, поп-музика и висока мелодрама. Трудно е да се направи нещо повече в жанра на „великия американски роман” освен... роман. Въпреки това  Лърман заслужава нашите адмирации защото все пак се опитва да излезе от руслото, за а преплува срещу течението, давайки своя скромен принос за съвременното кино.

Жоро Нончев