„СЛЕДВАЩИТЕ ТРИ ДНИ” (THE NEXT THREE DAYS)

"Следващите три дни"

Филмът, за който ще стане дума, е сравняван предварително от някои критици с шедьоврите на идола Стив Макуин. Но дали „Следващите три дни” наистина имат нещо общо с култов хит като „Булит” например, и доколко играта на Ръсел Кроу напомня за старата школа на една отдавна утвърдена холивудска икона ще можем да усетим едва на премиерата, която ще се състои на 19 ноември 2010.

Маркетинговата кампания и дистрибуторът Lions Gate  се стараят с всички сили да ни уверят в това. Дори използват плакати наподобяващи стилистиката на онези години с колажите и атмосферата, която, макар и тромаво, се опитва да напомни за една позабравена „класа”. Но, между нас казано, за постигането на това не е достатъчна само една „плаваща” глава на неясен фон.

От първите трейлъри стана ясно, че сюжетът не смайва с оригиналност. Нещо повече, филмът се оказва римейк на френския „Бедната тя”. Историята естествено е същата: съпругата на героя на Ръсел Кроу (Елизабет Банкс) е несправедливо обвинена в убийство и брутално арестувана пред очите на останалите членове на семейството. Осъдена е да излежава стандартна присъда за отнемане на човешки живот, но нервите и не издържат и тя твърдо е решена да се самоубие. Отчаяният съпруг решава да действа с всякакви средства срещу системата вкарала несправедливо жена му зад решетките, като е принуден от обсотоятелствата в рамките само на три дни да организира бягството и от затвора.

За целта започват всички, характерни за жанра приготовления и раждането на поредния страхотен план, който ще надхитри и пазачите и полицията. Както обикновено той е съставен от супер интелигентен и мотивиран аматьор, който светкавично навлиза в нещата, съветван на моменти от топ професионалисти в „бранша” (Лиъм Нийсън). Дори не е нужно да споменаваме, че подобна схема на сценария обикновено жестоко се разминава с реалността и повечето пъти си остава за сметка на „художествената правда”. И въпреки умелото фабулиране, на зрителя му е трудно да повярва как главния герой, който при покупката на оръжието задава смешния за всеки пълнолетен американец въпрос: „Къде се слагат патроните?”, може в следващите минути да се превърне в хладнокръвен специалист по отвличания?! Но благодарение на пъргавата камера, ръководена от продуцента - режисьор Пол Хагис действието се носи шеметно към момента на развръзката. По холивудски, е обърнато прекомерно внимание на детайлите и зрелищните ефекти за сметка на пластичността на образите и драматизма, които присъстват в оригиналната лента.

Безспорно „Следващите три дни” ще намери своето място сред многобройните кинопродукции, експлоатиращи един от любимите на американската публика сценарии, където героят сам се изправя срещу мощната, поддържаща държавния апарат репресивна система,  за да защити своя крехък и уязвим, заплашен от унищожение свят. Поредният еднотипен бунт на „малкия човек”, колкото и да е смешен и нереалистичен, отново ще предизвика умилението и съпричастността на много американски зрители, които безпогрешно ще припознаят себе си в образа на главния герой. И то не за друго, а за да изпитат (за кой ли път?) познатата наслада от последния захаросан катарзис, забъркан и поднесен от маркетинговите специалисти по многократно изпитания стандарт на световно известната холивудска сладкарница.

Жоро Нончев

САРА ДЖЕСИКА ПАРКЪР: НЯМА ДА СЕ ИЗВИНЯВАМ, ЧЕ СЪМ БИЛА МОРАЛИСТКА

Сара Джесика Паркър съжалява, че е криела истинския си характер в миналото

Сара Джесика Паркър

САРА ДЖЕСИКА ПАРКЪР, на 45 години е известна най-вече с ролята си на писателката Кари Брадшоу в „Сексът и града” – телевизионните серии и филмите.Тя се омъжи за актьора Матю Бродерик през 1997. Имат син Джеймз и две близначки: седемнадесетгодишните Мериън и Табита, износени от друга майка. Сара разказва чистосърдечно, че е била моралистка през целия си живот и как съжалява, че се е опитвала да скрие това като тийнейджър:

"Бих желала да не бях се срамувала толкова, че съм моралистка. по природа. Това не направи живота ми по-лек. Сега не ме интересува какво мислят за мен. Но когато си на 18  искаш да си част от тълпата купонджии.

Спомням си как веднъж бях поканена на  парти в една от последните ми тинейджърски години. Накарах баща ми да ме заведе с колата, но видях младежи, които пиеха бира навън. Аз помолих баща ми да ме закара право вкъщи.

Старомодно ли е това?

После изказах жалки оправдания защо не съм присъствала. На мен и досега ми е трудно да пия, да ходя на танци или на партита. Никога не съм пушила нещо друго освен цигари. Но трябваше да приема тази част на моя характер докато бях млада, а не да се чувствам виновна.

Никога не съм взимала наркотици през живота си и само веднъж,  за първи път станах свидетелка на подобно нещо на  парти и то съвсем наскоро. Сгреших, като влязох в тоалетната и видях някой, когото познавам да шмърка кокаин. Беше навил банкнота от един долар на фунийка като във филм за Белязания (Scarface – бел. ред.). Изпаднах в ужас, че полицията може да ни хване. Завъртях се на токовете си и излязох.

Вече не се извинявам за собствените си възгледи. Когато си млад имаш чувството,  че трябва задължително да си част от купона. За тези, които не се чувстват така  (и аз не се чувствах така, когато бях на 18): "Не се старайте да приспивате чувствата си!". Дори преди да започна да се снимам в „Сексът и града”, аз имах клауза „без голи снимки” в договора си. Оттогава и аз не чувствам никакво чувство на вина. Знам, че няма да мога да се чувствам комфортно с голотата. Бях ужасена как другите участници в кастинга могат да я възприемат и интерпретират наистина добре.

Не се правя на съдия. Просто така приемам тези неща. Не ми беше удобно с голите снимки, сцени със секс играчки или вулгарен език. Така и не направих такива. Странно е, че хората все още мислят, че са ме видели да правя или да казвам такива неща.

Спомням си преди няколко години, когато отидох да гледам една пиеса в Ню Йорк и след финала отидох зад кулисите да кажа „здравей” на един известен актьор, когото познавам добре. Той се пошегува: „Не можах да те позная облечена”. Дори той си мислеше, че ме е виждал без дрехи."

( Из интервю на Сали Брук за "Сън")

ДЖОРДЖ БУШ ДЖУНИЪР... ПРОПИСА

"Нашите врагове са иновативни и находчиви, каквито сме и ние. Те не престават да търсят нови начини за нанасяне на вреда на нашата държава и нашия народ, както и ние." (  Джордж Буш Джуниър, 5 август 2004)

"Ключови моменти"

Не, няма майтап! Доживяхме и този велик момент – изявата на Джордж Буш Джуниър като... писател?! Да. Правилно сте разбрали. Оказва се, че той можел и да пише. Топ-новината даде нов импулс на много зоолози по света, които се опитват по един или друг начин да накарат питомците си да говорят. Надежда има! И то не е само да произнасят предварително заучени фрази, но и да се изразяват графично.

Издадената наскоро „мемоарна” книга на бившия пишман-президент Decision Points (Ключови моменти), според издателя Краун Паблишинг, съдържа „зашеметяващи подробности, които не сте чували досега”, нови факти за президентските „решения в критични моменти”, новини от борда на Еърфорс 1, допълнителна информация за нападението на 11 септември, за войната с Ирак и прочие.

Така ли е наистина?

В статията си от 12 ноември 2010 в Хафингтън Поуст журналистът Райън Грим е уверено пише, че въпросната книга си е откровен плагиат. По думите му Буш чисто и просто е използвал стари анекдоти и случки, отдавна разказани от негови подчинени и сътрудници, статии от вестници, документални книги, отразяващи периода на неговото „успешно” президентско управление. Всички тези „изрезки” според автора на статията не хвърлят светлина върху начина, как той е взимал „важните решения”, а свидетелства  по-скоро за един безпределен мързел, породен от естественото желание някой друг да му свърши работата.

Самият Буш, за да предотврати подобни съмнения неколкократно утвърждава в текста, че книгата е негова собствена рожба, шегувайки се, че критиците, които подозират, че той не може да чете, най-накрая ще бъдат оборени. Райън добавя, че освен да чете Буш явно може да се оправя и с Гугъл или поне помощниците му Питър Раф и Кристофър Мишел могат, и това личи от работата им. Естествено всичките, събрани от подчинените му ghost-writers материали са с уредени авторски права.

Към критиците изненадващо се присъедини и бившият канцлер Герхард Щрьодер, който направо обвини 43-тия американски президент в лъжа, визирайки нескопосните му писания за войната в Ирак и причините за отказа на Германия на участва в поредната далавера на семейство Буш.

Тук можем да добавим и пасажите, в които Буш води разказа от първо лице, описвайки подробности от събития и случки, за които документално е доказано, че той лично не е... присъствал.

Според собствените думи на новоизлюпения „мемоарист” Маргарет Татчър си съставяла мнение за човека през първите 10 секунди на срещата и рядко го променяла. Ако е имал себе си предвид, то и десет секунди за видялата толкова много политически идиоти желязна лейди са били предостатъчно време.

Изложените в медиите факти ни най-малко не пречат на успешните продажби на книгата – 220 000 продадени копия до този момент. Явно тиражът от 1.5 екземпляра ще се окаже недостатъчен за голямото количество промити американски мозъци. Чест прави на автора, че не е забравил и тази част от своите сънародници, които също като него имат сериозни проблеми с четенето на английски език. Очаква се вероятно издание набрано на брайлова азбука, а в НАСА да не се помайват, а да подготвят кодовете за изпращането на шедьовъра в космическото пространство при останалите върховни постижения на човечеството! Никой не трябва да остава ощетен откъм ценната информация за президентските тайни. Засега хвала на издателството Рандом Хаус, което прозорливо записа аудио вариант на бъдещия бестселър, излязъл паралелно на пазара.

Щастливият автор

Обикновено човек си купува мемоарна книга с желанието да се запознае обстойно с определена личност да усети атмосферата, личните размисли и преживявания на автора. В случая тези, които ще платят осемнайсетте долара, за да прочетат съкровените мисли на Джордж Буш Младши определено ще останат излъгани, защото такива просто липсват. А откъде и да дойдат? Отново май е време да си припомним копирайта на един канадски университет, използващ снимка на глуповато усмихващия бивш президент на САЩ:

 „Не трябва да сте завършили непременно Харвард, за да си останете неграмотен. Заповядайте и при нас!”

Очакваме с нетърпение и някоя наша нагла политическа тиква от времето на продължаващия до ден днешен мазохизъм, възвеличаван като „преход”, да се престраши и по примера на Джордж Буш Младши да напише книга. Хем има кой да свърши работата. Безработни ghost writers в България с лопата да ги ринеш. Дерзайте и... обадете се първо на мен!

Петер Шварцен

ПОРЕДНИЯТ ПОДНЕБЕСЕН АД ИЛИ КАК ДА СЕ БОРИМ С ИЗВЪНЗЕМНИТЕ (SKYLINE)

Не поглеждайте нагоре!

В зловещото начало на „Небесна линия” (Skyline) на пръв поглед сякаш са спазени основните принципи на sci-fi трилърите: странни светлини се появяват през нощта над Лос Анджелис (може би, за да се вижда по-добре студената синя светлина), а спящите до този момент мирно похъркващи американски граждани излизат привлечени от тях като пеперудки от петромаксов фенер и гинат на поразия. С други думи: поредната извънземна сила иска да погълне нашия свят и още в самото начало на лентата, се развихря яко, за да не остане и помен от човешката раса. „Светът вече не е същият! – както бе казала една наша разлигавена репортерка по повод един друг подобен, но пък съвсем реалистичен хепънинг, изненадал „експертите” от Пентагона и населението на Ню-Йорк посред бял ден. Но това е друга тема...

Да се върнем към фикцията. Нападението е жестоко и огромните чудовища не спират да убиват и засмукват гражданите с такава скорост, че ако не бъдат спрени, жертвите им ще са на привършване буквално след няколко минути. Нещастните хорица тичат насам-натам, приклякват, над тях хвърчат шрапнели, пипала, хеликоптери и изтребители се разбиват в опасна близост. С една дума: кошмар и гениални компютърни шашми. Няма нито една секунда, през която пришълците да не убиват някой или разрушават нещо по най-зрелищен начин. Ако в това се състои главното достойнство на филма, ОК, екипът си е свършил блестящо работата... Но, неее! Започват диалози. От скапани по-скапани. Уж да те въведат във фабулата, а ти просто се чувстваш преебан и искаш да напуснеш киносалона, но ти е жал за цената на вече платения билет. Драматични умения у Ерик Балфур и Доналд Фейсън? Хайде де! Просто е чудно защо бюджетните пари са изразходвани толкова неразумно. Явно големи  суми са заделяни само за визуални ефекти и технически джаджи, вместо за талантлив актьорски състав или свестен режисьор например.

Според американския критик Мак Роудън типичните герои от жанра са налице. Оформен е „класическият” и винаги победоносен при подобни нападения героичен екип. Странна на пръв поглед тайфа от побойници, учени и една гореща мацка готови на всичко, за да спрат завоевателите и да спасят човечеството от робство и неминуема гибел. Затова не е ли по-добре предварително да се наместим удобно на стола в очакване на ужасното клане. Кой ще оцелее ли? Я да не разваляме ефекта на „загадъчната” тайна, но предварително искаме да ви кажем, че ако сте дашна бяла курва, мускулест негър (пардон! ) – афроамериканец, мазен адвокат или лигльо, сори, вие сте обречен на особено болезнена смърт! В качеството на допълнителен саркастичен бонус Роудън разкрива и 5-те най-необходими универсални средства без които в случай на подобна високотехнологична извънземна атака, оцеляването ви би било невъзможно:

1- Вярно куче. То навреме ще надушва извънземните и ще ви спести куп неприятни изненади.

2- Нестандартно оръжие – прах против молци, пяна за бръснене или нещо друго, което в един момент ще се окаже смъртоносно за пришълците.

3- Правилно отношение към проблема и точно оценяване на ситуацията. Запомнете: песимистите и хленчещите идиоти умират първи!

4- Стари карти и чертежи на напуснати сгради (не подценявайте смърдящите канализационни шахти и тунели), които винаги се оказват под ръка и вършат чудесна работа.

5- Някой, когото да спасявате (невръстно дете, несръчна красавица). Най-добре и двете!

От наша страна ще добавим пропуснатата, но от първостепенна важност последна точка:

6- Да сте стопроцентов американец (може и евреин), най-добре и двете. Представителите на другите нации нямат нито интелекта, нито моралното право да се нагърбят с толкова отговорна задача.

Екипът, осъществил този геймърски шедьовър е воден от братята Строс, познати с вълнуващи и, пращящи от драматизъм заглавия като на Пришълецът срещу Хищника (Alien vs. Predator), няколко късометражни филма и този още топъл хит. Ще се насладите на актьорското „майсторство” освен на споменатите Ерик Балфур и Доналд Фейсън, също така и на останалите холивудски клишета като Скоти Томпсън, Давид Зайас, Британи Даниел, Кристъл Рийд, Нийл Хопкинс, Джей-Пол Бомер.

Премиерната дата 12 ноември 2010 година, определена от дистрибутора (Universal Studios) наближава. Приятно гледане!

Жоро Нончев

МАХХІ – ПОБЕДИТЕЛ

Център за съвременно изкуство (Рим)

Центърът за съвременно изкуство в Рим е победител в категорията култура в рамките на фестивала на WAF 2010. Той е един от последните  примери за съвременна урбанистична концепция и печеливша стратегия.

Необикновената сграда на МАХХІ е нещо като допълнителна „втора кожа” на самото място. На моменти се вписва в околната обстановка, на моменти акцентира с нужната масивност. Тя има определено градски характер и се намира на пътя свързващ реката с Виа Гуидо Рени. Векторът точно дефинира пътя към главния вход на зданието. Чрез смесването на движението в урбанистичния контекст билдингът е синхронизиран с града, препокривайки се в отворените пространства и пътеки. Като допълнение към това циркулиращо сътрудничество архитектурните елементи са съчетани геометрически с тези на градската мрежа.

С други думи решението предлага не просто сграда, а цял един свят, в който да се потопите. В него е улеснена и навигацията, на базата на основни вектори, обема на човекопотоците (не само в ключовите точки). Но най-показателно за характера на Центъра като цяло е порьозното и силно въздействащо вътрешно пространство. Външните и вътрешни циркулационни посоки се вписват в общото отклонение на геометрията, а вертикалните и наклонени елементи се срещат в района на критичните точки на сливанията.

Задължителната симбиоза между архитектурата и изкуството винаги е давала предимство на последното. Свидетели сме как почти навсякъде галериите обикновено са оформени от постни архитектурни идеи за сметка на изложените арт експонати. Тенденцията е винаги да се подчертае значението на последните, като обектът доминира спрямо пространството. По същество всичко това е правилно, а моделът –  работещ безотказно. Но силата на конкретния проект на ZAHA HADID (Лондон) е, че се опитва да излезе от рамките на тази обусловена от многогодишната практика взаимозависимост като се опита да „раздвижи” границите между пространство и обект, да ги направи органични. В крайна сметка осъществената идея за „плаващо” пространство от лондонския екип наистина се оказа печеливша и успя да впечатли журито на фестивала.

(По материали от чуждия печат)

УНИКАЛНИЯТ ХЕЛИКС БРИДЖ

Заслужена награда в категорията транспорт на WAF 2010 бе присъдена на осъществения в Сингапур проект на КОКС РАЙНЕР - АРХИТЕКТИ от Брисбейн, Австралия. Мостът е уникален по своята структура и форма тъй като е проектиран да отговаря на определени нестандартни условия. Построен е на широкото място между река Сингапур и Марина Бей – обширно вътрешно пристанище, където сега е съсредоточена по-голямата част от града.

Идеята е породена от желанието с плавна дъга да се извие моста така, че да слезе удобно до нивото на алеите за разходка намиращи се от двете му страни. Тази арка има и допълнителна задача да отдалечи моста на пешеходците от този за транспортните средства, който също е проектиран от споменатия австралийски екип. Така връзката между двата моста остава само в средната им част.

Елегантната тръбна конструкция на Хеликс Бридж

Изискванията към моста Хеликс включвали вградени навеси и козирки като защита от тропическия климат. Желанието да се използва тръбна кръстосана конструкция, която позволява на покривните сегменти и платното да се интегрират произлиза именно от това изискване. Екипът е открил, че двойната спирална конструкция ще намали пет пъти количеството на употребената стомана в сравнение с конвенционалните ферми и трегери. Изпълнителите на проекта споделят, че били развълнувани преди всичко от перспективата чрез тази конструкция да представят Сингапур като „зелен” и „пешеходен” град.

При избирането му в съревнование с други 36 дизайнерски проекта градските власти решават, мостът да бъде изграден изцяло от неръждаема стомана. Това решение позволява тръбите, подпорите, и връзките да бъдат прецизно изработени, а многопрофилните свързващи елементи да изглеждат естествено, в органично единство с цялата конструкция. Всички детайли и общата спираловидна форма на моста го карат да прилича на ДНК молекула с подразбираното от тази визия логично внушение за „нов живот” и „издръжливост”.


(По материали от чуждия печат)

ДЖЕЙМЗ БОНД СЕ ЗАВРЪЩА

Подобно на екшън героите си холивудските филмови компании явно също „умират трудно”. Как иначе можем да си обясним факта, че 23-тият филм за супершпионина Джеймз Бонд е отново на дневен ред и плановете за реализацията му вече са стартирали като крайният срок е определен за ноември 2012 година?

Компанията, която се е заела с осъществяването на въпросния релийз е (дръжте се сега!) фалиралата според всички информационни агенции МГМ?!

Интересното е, че ръководителите на банкрутиралият колос не, само че не се притесняват от дълговете си, които според слуховете достигат до 3,7 милиарда долара, но  са направили и изявление, според което смятат да произвеждат по един филм за митичния агент на всеки две години?!

За постигането на целта МГМ е предоставила половината права за филма на неизвестен засега партньор, като се надява да си ги възвърне напълно в бъдеще и отново да стане собственик на всичко засягащо по един или друг начин лицензирания с код 007, недосегаем като самата нея агент.

Директорът Сам Мендес, който напусна като плъх малко преди очаквания крах, кораба на компанията е казал, че е се завръща в борда на директорите. Единствено засега не е сигурно дали звездата Даниел Крейг ще може да поеме ангажимента. По принцип той е съгласен, но му предстоят снимки в трилогията „Момичето с драконовата татуировка”, а има голяма вероятност двете продукции да са по едно и също време, което естествено ще го принуди да избира.

(По материали от чуждия печат)

СВЕТОВЕН ФЕСТИВАЛ НА АРХИТЕКТУРАТА – WAF 2010

Набира скорост поредния архитектурен форум със световно значение в столицата на Каталуния. От 3 до 5 ноември 2010 в Барселона си дават среща едни от най-големите имена в света на съвременната архитектура и пространствения дизайн.

Програмата на фестивала е изключително богата и въпреки краткия период участниците и гостите ще имат възможност да посетят множество събития, презентации, да сверят часовниците си и да научат от първа ръка кои ще бъдат тазгодишните победители, излъчени от авторитетното жури в различните дисциплини.Сред лекторите на семинарите тази година ще бъдат Арата Изозаки, Хосеп Асебило, Пол Бейкър,  Андрю Грант, Катрин Густафсон, Пол Флауърс, Блеър Хътън,  Джеймз Остин, Филип Бърнстейн и др.

В няколко поредни публикации ще ви информираме по-подробно за по-интересните проекти, презентации и семинари. И, разбира се, ще публикуваме допълнителна информация за някои от победителите и печелившите проекти.

(По материали от чуждия печат)

РУСКО ИЗКУСТВО ОТ 20 ВЕК – АУКЦИОН НА „СОТБИС”

На 4 ноември в Ню Йорк ще се състои аукцион на внимателно подбрани творби  от изтъкнати руски художници на миналия век. За първи път се предлагат на пазара картини на Александър Кравченко, Александър Яковлев, Борис Григориев, Мария Василиева, Константин Коровин, Николай Рьорих, Давид Бурлюк и Юрий Пименов. Включени са и група от изящни произведения на Константин Юон, Константин Горбатов, Константин Сомов, Сергей Судейкин и Александър Беноа. Преобладаващата част са тях от колекцията на Гордън П. Гети, а картините на Павел Челичев  –  от Рут Форд и Чарлз Хенри Форд.

"На бала" (1912), Борис Григориев,
 410 500 USD  

Този факт както и сравнително високите тръжни цени би могъл да предизвикат оправдано учудване в България, където сме свикнали с лека ръка да отхвърляме като ненужни не само отделни творци, но и цели епохи на творчески ентусиазъм. Тук няма да се спираме на причините и поводите предизвикващи подобен негативизъм. Ще се задоволим само безстрастно да подчертаем, че творецът като човешко същество е подчинен преди всичко на личната си съдба. Той, както всички останали жители на планетата, не може да избира нито епохата, нито месторождението си, нито властващата и обикновено доста войнствено настроена срещу всяко ново начало критика. Още повече, когато е принуден да спазва строго осакатяващите правила на смазващата комунистическа доктрина.

На пръв поглед това наистина е така. Но и самото изкуство е доста особена материя, наситена с множество парадокси. Как иначе можем да си обясним блестящите постижения на писатели като М. Булгаков, М. Зошченко, Илф и Петров, Шолохов, Замятин, Шукшин, Солженицин – творили по времето на същия този мракобеснически период?

И в крайна сметка талантът винаги успява да пробие и в най-враждебна среда. Геният си е гений и рано или късно това става ясно на всеки независимо от интригите и ограниченията, създавани от поредния Салиери, Победоносцев, Хитлер или Сталин. Достатъчно е да посочим като пример един Владимир Висоцки, пред огромния талант и гражданска съвест, на когото превъзнасяните петилетки наред продажни „бардове” на съветската власт Евтушенко и Вознесенски бяха и ще си останат хипофизни джуджета.

Руските живописци от миналия век, макар и индиректно, дават воля на съзнанието, на този дух, който не може да бъде затворен по никакъв начин. Въпреки тесните тематични граници, определяни от господстващата доктрина, доста от тях с изящна лекота успяват да избегнат ординерността на пролетарските лозунги, за да насочат вниманието на зрителя към красотата, към природата, към истинските човешки чувства и емоции. Тяхната интерпретация е гъвкава, пластична и въпреки очевидния реализъм в начина на рисуване в техните творби се долавя ирония, която на моменти преминава в откровена гротеска – обърнат огледален образ на казионните и овехтели от прекомерна употреба клишета.

"Празнуване на 1-ви
 май 1950" Ю. Пименов,
  1 538 500 USD

Самите художници са доста различни по силата на вътрешните си убеждения и натюрел. Някои от тях, като Юрий Пименов например споделят вярата си в господстващия политически строй, създавайки знакови творби, в които подчертават новите макар и преувеличено опоетизирани отношения между хората, авангардната роля на пролетариата, стремежа към „светлото бъдеще” и всички останали до болка познати мантри на съветската пропаганда. Самият Пименов е типичен представител на пролетарското изкуство. Той членува в обществото на „станковистите” и става един от неговите духовни водачи и учредители. Творби като „Инвалиди от войната” „Напред към тежката промишленост!” или „Войници преминават на страната на революцията”, са оценени благосклонно от властта и включени в експозицията на Третяковската художествена галерия. Платната му излъчват атмосфера на „класически” соцреализъм, чиито клишета биха могли да трогнат до сълзи с експресивността си все още живите ветерани, бригадири, „герои на труда” –  строители на огромните заводи и язовирни стени – символичните паметници на мегаломанската съветска индустрия.

"В града" (1922), Д. Бурлюк,
80 500 USD

Въпреки всичко, трябва да отбележим, че избраните от куратора имена се различават много не само поради своите биографии, но и по личния си мироглед и... философия. Определено можем да заявим, че най-интересните личности са живели по време и на двата исторически периода – преди и след кървавата „велика” Октомрийска революция. И докато творци като Пименов, повлияни от промените стават възторжени последователи на новите идеи има и такива, които ги приемат с известни резерви или отричат напълно. Сред тях са елегантният френски възпитаник и възторжен почитател на Моне петербургският бохем Борис Григориев, влюбеният в източната философия Николай Рьорих, „бащата на руския футуризъм”, набеденият за евреин чист украинец Давид Бурлюк, космополитният Павел Челичев – сътрудник на Баланчин и един от любимите портретисти на западния авангарден хомосексуален елит. Но всеки един от тях по-своему интерпретира този спорен период в творчество си и ще не ще си остава органически свързан с него. Визираме суровото време, когато дори тематичното бягство от  цензурата  е било практически невъзможно.

"Индийска приказка" (1920), А. Кравченко, 1482 500 USD 

За западните ценители и колекционери това е повече от достатъчно. Сега, когато символите на съветската епоха се превърнаха в безобидни сувенири, а произведенията на изящното изкуство от този период олицетворяват една вече затворена историческа страница се забелязва и нарастващ интерес към тях. Нещо като своеобразно намигване към изживялата себе си комунистическа екзотика. Особено чувство, което несъмнено гъделичка егото на щастливите притежатели на творби от времето на проваления политически експеримент. А и цените не спират да растат.

Жоро Нончев

„127 ЧАСА” – СЪВРЕМЕНЕН ХИМН НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА СМЕЛОСТ

Съвсем наскоро предстои премиерата на „127 часа” – новия филм на режисьора Дани Бойл, известен с реализирането на последната версия на „Влакът-беглец” и най-вече с „Помиярът-милионер”. Тъй като остават броени дни до 5 ноември, когато ще бъде официалното му представяне по световните кинотеатри бихме искали да ви запознаем малко по-подробно с новия продукт на Фокс.

Историята е базирана на истински случай – личната трагедия на катерача Ерън Ралстън, който затиснат от скала е принуден да отреже сам ръката си, за да остане жив. След чудото на оцеляването си той написва книгата Between a Rock and a Hard Place (Между скалите), където от първо лице описва истинските си преживявания и емоции. Книгата има огромен успех и той става желан гост във всяко американско ток-шоу.

За разлика от псевдо-риалити продукциите, които безнаказано шестват по телевизионните екрани, по време на трагичния си преход Ерън е заснел с личната си камера най-важните ключови моменти. Видео-дневникът с реалните кадри и до днес се съхранява в банков сейф и само роднини и най-близки приятели са имали привилегията да го гледат. Изключение е направено само за Бойл и Франко (изпълнителят на главната роля е Джеймз Франко), с уговорката те да пресъздадат видяното по най-реалистичен начин.  А това обстоятелство несъмнено е оказало огромна роля при написването на сценария от Бойл (в сътрудничество с  Бюфо).

Джеймз Франко  в главната роля

Сцена на събитията е изключително живописната местност в щата Юта с нейните огромни червеникаво-кафяви скали и каньони. Масивните геологични образувания, огрени от безмилостно изпепеляващото слънце се редуват с мрачни, навяващи клаустрофобия проходи. По подобен начин кадрите, отразяващи с изключителна сила простора и необятността на пейзажа индиректно ни насочват към лесно разбираема алюзия с личните преживявания на героя. С доказаното си умение да фабулира Бойл умело ни води напред, без да изпуска нито един миг от психологическото преобразяване на безгрижния веселяк, хванат в капана на безчувствената природа.

Според американския критик Оуън Глайберман най-голямото предизвикателство за създателите на филма било как да задържат вниманието на съвременния зрител през по-голямата част от времето, когато главния герой, блокиран физически не може да се... движи?

„Отговорът се крие в изключителната свобода при правенето на филми, притежавана от Дани Бойл. Същата тази свобода, която едновременно е тема и на филма. Ерън може да е прикован от скалата, но съзнанието му е отключено и когато най-накрая той се изправя срещу това, което трябва да направи, той не само отрязва затиснатата част, той отрязва и част от своето "аз", излишно претендираща за живот.

Бихме добавили, че освен химн на екзистенциалната смелост, на човешките способности „127 часа”  е и един своеобразен катарзис на свободното съзнание в момент на просветление. Катарзис, който еволюира до мощен импулс способен да накара и обикновения човек да преодолее скромните си възможности, за да извърши истински подвиг.


Петер Шварцен