(според авторитетната класация на Rolling Stone)
Име: Джони Алън Хендрикс (преименуван на Джеймз Маршал Хендрикс)
Роден на: 27 ноември 1942,Сиатъл (Вашингтон, САЩ)
Умира на 18 септември, 1970 (27-годишен) в Кенсингтън (Лондон, Великобритания)
Жанрове: хард рок, блус рок, есид рок, фънк рок,
Професия: музикант, композитор, продуцент
Инструменти: китара, вокал, бас, ударни, клавирни, перкусия
Дейност: 1963–1970
Лейбъли: RSVP, Track, Barclay, Polydor, Reprise, Capitol, MCA
Общи проекти с: Little Richard, The Isley Brothers, The Blue Flames, The Jimi Hendrix Experience, Gypsy Sun and Rainbows и Band of Gypsys
Основни инструменти: Fender Stratocaster, Gibson Flying V
Мъчно ми е за хора, които съдят за Джими Хендрикс само върху основата на записите и филмите му, защото и от плът той също беше толкова необикновен. Той притежаваше нещо от способностите на алхимик и когато беше на сцената той се променяше, физически се променяше. Ставаше невероятно грациозен и красив. Това чувстваха не само за хората, които употребяваха ЛСД, въпреки че несъмнено и това се случваше. Но той имаше силата почти да ви отрезви дори ако сте по средата на „киселинното пътешествие”. Бе по-голям и от ЛСД.
Когато свиреше беше шибано висок, но също така и невероятно лиричен виртуоз. Той съумя да изгради моста между автентичната блус-китара – това, което Ерик Клептън години и години се блъскаше да изгради – и модерният саунд. Сякаш звукът на Сид Барет се срещаше с този на Таузънд – стената на виещият китарен саунд, която Ю Ту популяризираха. Той съчета брилянтно и двете. И това бе подкрепено от една визуална магия, която не би достигнала до вас, ако слушате само музиката. Той правеше ей така, когато искаше да изсвири акорд и после замахваше с лявата си ръка във въздуха, описвайки дъга, с която почти ви отнасяше от идеята, че има китарист пред вас и че самата музика струи от върховете на пръстите му. Сега, като чуят това хората ще кажат: „Ясно, ти очевидно си бил под влиянието на наркотици”. Но аз не бях. Дори не бях пиян. Мога само да си спомня, че бях като отнесен и че виденията, които той твореше и провокираше бяха естествено-психоделични по тона си, защото ние бяхме заобиколени от психоделични графики. Всички изображения около нас по онова време притежаваха подобна звукоподражателност с привкус на ЛСД. Осветлението в повечето клубове бе психоделично и сладникаво-сантиментално.
Той беше прашен – навсякъде по себе си имаше прах и паяжини. Бе съвсем обикновено изглеждащ пич със стара военна куртка, която на всичко отгоре бе порядъчно мръсна. Изглеждаше така, сякаш няколко нощи бе спал в нея, по време на бягство. Всъщност, когато се отправяше към сцената никой не го забелязваше. Но когато слизаше от нея аз го виждах как приближава до някои от най-съблазнителните жени на света. Хендрикс само трябваше да щракне с пръсти и те щяха да го последват навсякъде. На сцената изглеждаше много добре, много еротично. За зрителя той беше еротичен. Както Мик Джагър е еротичен. Това не означава „Е, добре искам да вкарам този пич в кенефа и да го изчукам”. Това беше една висша форма на еротизъм, почти духовна по своето качество. Това беше желанието да го притежаваш, да бъдеш част от него, да знаеш как го прави, какво прави, защото той беше толкова силно въздействащ. Джони Ротън правеше така, Кърт Кобейн също. Като зрител вие винаги сте мечтали да сте част от групата на Джони Ротън, както и от тази на Кърт Кобейн.
Той беше срамежлив и някак си сладък. Изглеждаше прецакан и неуверен. Ако вие сте били толкова щастливи, колкото бях аз, и бяхте прекарали няколко часа с него след ангажимент, щяхте да видите как се променя колоритното му и енергично лице. Имаше и нещо тъжно в това да го наблюдаваш. Хедонизмът бе част от него. В края на живота му изглеждаше, че той се забавлява. Може би малко прекалено. Това се случваше на доста хора, но беше тъжно да наблюдаваш как се случва и на него.
Не изпитвах никаква завист към Джими. Никога не съм имал чувството, че някога бих могъл дори да се доближа да него. Спомням си как чувствах определено съжаление към Ерик, който всъщност си мислеше, че ще бъде е в състояние да съперничи на Джими. Съжалих го още веднъж тогава, когато бе принуден да си мисли, че се нуждае от това, защото аз смятах Ерик за чудесен и така. Възможно е тук да правя предположения, каквито не бива, но е истина. Веднъж – мисля, че това беше по време на един ангажимент на Джими, който свиреше в Скоч ъф Сейнт Джеймз (в Лондон) – Ерик и аз се усетихме, че се... държим за ръце. Знаете ли... това, което наблюдавахме бе толкова дълбоко и яко.
Третият от четирите пъти, когато съм го виждал беше на концерта му с Ху в Севил Тиътър. Този беше и първия път, когато го видях да пали китарата си. Не се получи много успешно. Изля запалителна течност върху нея и я подпали. На следващия ден трябваше да свири на китара, която беше леко обгорена. Фактически аз си спомням как го дразнех, казвайки: „Това не беше достатъчно добре. Нуждаеш се от истински огнемет, защото тя трябва да бъде абсолютно унищожена. Започнахме спор как да унищожиш твоята китара, така че ако ще го правиш, по-добре да го направиш както трябва. Трябва да начупиш всяко малко парче от китарата така, че да не може да бъде възстановена отново. Само това ще бъде правилното унищожение на китарата ти.” Той ме гледаше така, сякаш бях шибан луд.
Опитвам се да разбера как неговото влияние ме смъкна на нулата. Фактически аз се чувствах като обран. Чувствах, че Ху, които в някои аспекти бяха малка и глупавичка групичка, представляват инсталация на моята школа за изкуство. Те представляваха конструкция на идеи и образи плюс няколко яки поп-парчета. Част от музиката бе добра, но много от това, което Ху правеше беше гротесково, или ние си бяхме запазили правото да го наричаме така, ако аудиторията се разсмиваше. Ху винаги щеше да изглежда така (не както ние бихме желали и харесвали), но наистина това всъщност нямаше значение. Знаете как беше: разбиете си китарата, заминавате и това представлява „освобождаване от боклука”?! Но... както и да е. Това беше началото на пънк съзнанието. А Джими си пристигна с точната музика.
Той направи електрическата китара красива. Тя винаги е била опасна, винаги е била в състояние да провокира гняв. Ако вие се върнете в началото ще видите как Джон Ли Хукър тика микрофон в китарата си през 1940. Това кара неговата китара да звучи яростно, стремително и опасно. Китаристите, които работят през 50-те и ранните рок музиканти – Джеймз Бъртън, който работи с Рики Нелсън и Евърли Брадърс, Стийв Кропър с Букър Ти – тези повлияни от Нашвил китаристи – са имали стоманен, подобен на сгъваем нож саунд, наистина нещо като острие в сравнение с красивия звук на шестструнната акустична китара, звучаща в бекграунда. В онези велики ранни песни на Елвис, когато слушате как самия той свири на китара в парчета като Hound Dog, вие ще чуете как „влиза” електрическата китара, а това не е никак приятен звук. Това бе присъщо на ранните блус-китаристи. Те – Мъди Уотърс, Бъди Ги, Албърт Кинг – го правеха, за да наранят ушите ви. Джими го правеше красиво и го правеше ОК, за да стане красиво.
Питър Таузънд
Няма коментари:
Публикуване на коментар