Преди два месеца си купих от Лондон красива гръцка статуетка от мрамор, представляваща според археолозите Нарцис. Знаех, че Зигмунд Фройд навършва седемдесет години - роден е на 6 май 1856 - и я изпратих с поздравително писмо на „откривателя на нарцисизма”.
Този добре подбран подарък ми осигури покана от бащата на психоанализата. Ще се върна сега към него, като, разбира се, възпроизведа най-важното.
В първия момент Фройд ми се стори малко притеснен и меланхоличен.
- Юбилеите са нещо като панихиди и много ми напомнят смъртта.
Бях впечатлен от формата на устните му: плътни и чувствени като на сатир, които на практика обясняваха теорията за либидото.
Посрещна ме радостен и сърдечно ми благодари за „Нарцис”.
- Вашето посещение е много приятно за мен. Вие не сте нито болен, нито колега, нито ученик, нито роднина! Аз съм непрекъснато сред истерици и ненормални, които постоянно ми говорят едни и същи неща; сред лекари, които са или глупави папагали, или амбициозни кариеристи. А с вас ще мога да говоря спокойно. Знаете ли, аз, който уча другите как спокойно и свободно, без никакви задръжки да споделят онова, което е вътре в тях, не мога да разкрия пред никого душата си. Написах малка автобиография, но повече с пропагандна цел и ако някога съм правил признание, било е съвсем епизодично. Мисля, че никой не би могъл да открие тайната на моето творчество. Вие имате ли някаква представа от психоанализата?
Отговорих, че съм чел някои английски преводи и че само за да се запозная с него, съм пристигнал във Виена.
 |
| Бащата на психоанализата |
- Всички мислят - продължи той, - че държа на научния характер на моето творчество и моята главна цел е лечението на душевните болести. Аз съм учен по принуда, а не по призвание. Всъщност аз съм артист. Моят любим герой още от детството е Гьоте. Исках да стана поет и цял живот съм мечтал да напиша роман. Моите учители ме насочиха към литературата. Но ако знаете при какви условия се е развивала литературата в Австрия през последните двадесет и пет години, сигурно бихте разбрали моето голямо разочарование. Освен това и семейството ми беше бедно. Бях и евреин, което от своя страна ме поставяше на едно по-ниско стъпало в тази антисемитска монархия.
Изгнанието и мизерният край на Хайне ме обезсърчиха. Под влияние на Гьоте избрах естествените науки. Но моят темперамент си остана романтичен: през 1884, за да видя за няколко дни моята годеница, която беше далеч от Виена, съчиних набързо една статия за кокаина, която ми донесе малко пари и известност.Така започнах.
През 1885/1886 живях в Париж; през 1889 - за известно време - бях в Нанси. Престоят във Франция се оказа решаващ за мен не толкова чрез наученото от Шарко или Бенхайм, колкото от френския литературен живот, тъй богат и интересен по това време. В Париж, като истински романтик, аз прекарвах цели часове в Нотр Дам, а вечер посещавах кафенетата на Латинския квартал и четях всички нашумели книги.
Литературата кипеше от непрекъснати битки. Символизмът издигаше флаг срещу натурализма. Влиянието на Флобер и Зола се изместваше от Маларме и Верлен. Бях още в Париж, когато излезе от печат „Жади и Ноже” на Верлен и „Илюминации” на Рембо. Споменавам всичко това, разбира се, не, защото искам да демонстрирам, че литературните школи - романтизъм, символизъм и натурализъм - са в основата на моите опуси...
Литератор по инстинкт и медик по неволя, аз реших да трансформирам един от клоновете на медицината - психиатрията, в литературата. Считам се за поет и романист под образа на учен.
Психоанализата не е нещо друго, освен транспониране на едно литературно призвание в областта на психологията и патологията. Гьоте ме вдъхнови за първото ми откритие. Знаете, че е написал „Вертер”, за да се освободи от една болка, водеща го към самоубийство. Литературата му е послужила за катарзис, за освобождаване. Какъв е моят метод при лечение на истерията?
Насърчавам пациента да разкаже всичко, което би могло да го освободи от това натрапчиво чувство. Не прави нищо по-различно от онова, което ни учи Гьоте! Споделянето е освобождаване и дори начин на лечение. Католиците са знаели добре това. Виктор Юго ме научи, че поетът е и свещеник, който може да изповядва. Така започнах...
Скоро забелязах, че изповедите на моите болни са един ценен извор за човешката природа. Постъпвах като Емил Зола. Той също събираше документален материал за своите романи, а аз го трупах за себе си. Декадентската поезия насочи вниманието ми към общите неща между съня и творчеството, върху важността на езика на символите. Психоанализата се роди не, както се твърди, от внушенията на Ницше и Шопенхауер, а от транспонирането на някои литературни школи в науката.
Ще се изразя по-ясно. Романтизмът, наследил традициите на средновековната поезия и прокламирал първенството на страстта, ми подсказа идеята да превърна сексуалността в център на човешкия живот. Под влияние на натуралистите аз погледнах любовта по-малко сантиментално, по-малко мистично.
Натуралистите, и особено Зола, ме научиха да гледам спокойно най-отблъскващите неща в живота: чувствеността и нагона, скрити под добрите маниери. Накратко казано - да виждам животинското у човека. Откривайки тези срамни тайни, които ние съзнателно или подсъзнателно крием, аз следвах примера на Зола...
Символизмът ме научи на две неща: стойността на сънищата, асимилирана в поезията, и мястото, което заемат в изкуството, т.е. в един вече реализиран сън - символа и алюзията. Тогава започнах своята голяма книга за интерпретацията на сънищата като израз на подсъзнателното - същото подсъзнателно, което е и извор на вдъхновение. И както бях научил от символистите, че всеки поет трябва да има свой език, и аз на свой ред си създадох речник на сънищата...
За да допълня картината на моите литературни извори, бих добавил, че класическото образование, което получих (бях сред първите ученици в класа), ми подсказа мита за Едип и за Нарцис, това ме научи (заедно с философията на Платон), че вдъхновението, или по-точно изригването на подсъзнателното, е в основата на духовния живот и накрая - че всеки сън си има своя скрит смисъл...
Както казах: цялата ми култура е литературна - гъмжи от цитати на Гьоте, Грилпарцер, Хайне и други поети. Моят дух клони към философското есе, към парадоксалното и драматичното, което няма нищо общо с педантизма и студенината на учения. Ето и още едно доказателство: във всички страни, където прониква психоанализата, тя беше по-добре разбрана и оценена от артистите и творците, отколкото от медиците. Моите книги са по-близки до фантастичните романи, отколкото до трактатите по патология. Студиите ми върху ежедневния живот са чисто и просто литература. В „Тотем и табу” направих опит да напиша роман - разполагам с прекрасен материал, който би ощастливил стотина белетристи. Но се страхувам, че съм закъснял. Несъмнено всеки голям учен има немалко фантазии, които подхранват неговата интуиция. Но досега нито един не се е осмелил като мен да смесва литературата с науката. В психоанализата могат да се открият резюмирани и преведени на научен жаргон трите най-важни литературни школи на XIX век. Хайне, Зола и Маларме се срещат у мен под сянката на стария Гьоте. Никой не забеляза тази тайна и аз не бих я споделил с никого, ако не ви беше хрумнала прекрасната идея да ми подарите тази фигура на Нарцис.
В следващия момент разговорът промени темата си. Заговорихме за Америка, за Херман Кайзерлинг, за нравите на виенчани.
Накрая Фройд ме помоли да запазя неговата тайна.
- Не сте писател или вестникар, затова ви имам доверие.
Уверих го в моята дискретност, но...
Превод от италиански:
©Огнян Стамболиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар