МОЯТА СЕДМИЦА С МЕРИЛИН

Постер на продукцията

Моята седмица с Мерилин очевидно иска да изследва и двата основни пласта на вече познатия мит за Мерилин Монро. Но „повърхностно” погледнато  ние виждаме само един малко по-нюансиран портрет на размирната звезда, показващ я в немалко лични моменти на слабост, а преобладаващата част от лентата свидетелства в комичен аспект колко дразнеща е могла да бъде тя особено към партниращите и колеги-звезди.


Сценарият е създаден въз основа мемоарите на Колин Кларк – млад мъж, който работи за нея на снимачната площадка на Принцът и шоу-гърлата (The Prince and the Show Girl). Затова и „ключът” към филма е единствено гледната точка на младия мъж, естествено влюбен и обсебен от чара на звездата, който има шанса да прекара цяла седмица със своя идол. 


С поредица от силни изпълнения зад гърба си, Мишел Уилямс върши страхотна работа и тук, извайвайки пластично на централния образ, но на фона на нейния несъмнен индивидуален успех Моята седмица с Мерилин ми изглежда почти толкова плитък и пухкав колкото е и стария филм с участието на истинската Мерилин. Е, новият, разбира се, е достатъчно забавен, но представлява една голяма, за съжаление, пропусната възможност за нещо много по-стойностно.

Капризната Мерилин се
 разхожда по лондонските 
улици

През 1956 г., прясно омъжена за Артър Милър най-известната жена на планетата, Мерилин Монро (Мишел Уилямс), пътува до Англия, за да изиграе звезда в лека комедия с участието на Лорънс Оливие (Кенет Брана), лъвът на Шекспировите постановки, който е и режисьор на продукцията. 
Колин Кларк (Еди Редмейн), едва наскоро завършил Оксфорд, е счупил краката си в желание да намери каквато и да е работа в офиса на Оливие, само и само да му бъде възложено да придружава Монро време на нейния престой в Англия. Задачата му, освен всичко друго, е да осъществява връзката между нея и колегата - звезда и режисьор, който почти веднага започва да я ненавижда.
Появилата се на снимачната площадка Монро, е точно такава, каквато си я знаем предимно от слуховете – ирационална, несигурна, неспособна да се яви навреме в уречения час. Но всеки път, когато Оливие заплашва да я „издуха” от снимачната площадка и да я уволни тя пуска в действие чара си. В началото на филма я виждаме да изпълнява „Heat Wave” под страстни лилави светлини и ние, подобно на всеки един от участващите в Принца и шоу-гърлата тръпнем от нетърпение да видим нейното изпълнение отново.

Изкусителната Мишел Уилямс в ролята
 на Монро

Колин Кларк, от друга страна, ще приеме с удоволствие всичко, което тя му предлага, и Редмейн прекарва голяма част от филма, взирайки се в Уилямс като влюбено паленце. Така той не проумява никога, че моментното увлечение на Монро към него не е истинска любов, а само един, характерен за нея, маниакално-депресивен начин да изрази благодарността си към този, който я желае. И знаейки, че филмът е базиран само на личните спомени на Кларк по време, когато и двамата са били абсолютно сами ни е малко трудно да не бъдем скептични към сцени, където тя го кани в леглото си и признава, той единствен е човекът, който я познава напълно или приласкава кльощавата му физика с поканата да се къпят голи в езерото, появявайки се пред него с влажно тяло, цялото покрито с капки – нещо като древногръцка богиня и пин-ъп гърл в една опаковка.



Историята показва, че това не ще да е било някаква голяма романтика за времето си, но Кларк и филмът изглежда не са съгласни. Те ни принуждават да вярваме на глуповатото му влюбване, без да бъде направена необходимата стъпка назад, за да видим Монро в състоянието на манипулативна депресия, в каквато се е намирала всъщност. Актьорите са напълно наясно с това и за пред хората си дават вид, че изпълняват остри и нюансирани роли, което за щастие се превръща в спасителен пояс за филма изцяло.

Главната героиня на филма е, разбира се, Мишел Уилямс, която със силната си експресивност, с тяло, което не престава да танцува и да се поклаща сякаш наново създава Мерилин пред очите ви, разкривайки несигурността и талантите и, без изобщо да се „хваща” за съществуващите до този момент митове. Нейните сцени с Редмейн пращят от сексуално желание благодарение на неговото чудесно и сдържано изпълнение, но ми е далеч по-забавно да я гледам как се репчи на Брана, който играе самовлюбения и надут Оливие. Усеща се комичния ефект, но без необходимата доза пластичност, която би разкрила повече характера му. Обяснявам си го с твърде голямата почит, която изпитва Брана спрямо своя герой.


Джулия Ормонд, Ема Уотсон – от Хари Потър, – Джудит  Денч, Доминик Купър и Дагри Скот наистина оформят симпатичен кастинг, но никой от тях не си дава много зор освен с мързеливо дозираната си игра, допринасяща все пак за приятното „полиране” на филма и забавната му енергия.


В желанието си да изпрати публиката си щастлива след края на прожекцията, вместо да продължи да „копае” в очарователния образ на водещата лейди, режисьорът Саймън Къртис избягва със завидна ловкост двата най-тъмни момента в разказа (кризите на Мерилин, в компанията на своя треньор са особено воайорски и сърцераздирателни) и дори насилва обстоятелствата към един принудително хепиенд, който ще ви позволи да забравите за миг как трагично всъщност завършва животът на Монро. 

Уилямс, обаче, няма да ви позволи да го забравите и това е, което извисява играта и високо над филма и околната и среда. И без нея може би щяхме да сме доволни от Седмица с Мерилин, но  вероятно като още едно тривиално допълнение към колекцията на вече съществуващата мерилинофилия. Хубавото крайна сметка е, че Уилямс ни кара да желаем от  филма повече. Може би един ден някой друг ще направи отличен филм, който да е на нивото на нейното сегашно изпълнение, но междувременно Моята седмица с Мерилин  си остава не само приемлив, но  и трудно забравим заместител.

Кейти Рич (Синемабленд)

Официален сайт на продукцията