РЕАЛИСТИЧНОСТТА В СЪВРЕМЕННОТО ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО ІІ

2 - Хиперреализмът  

В края на първата част споменахме, че много от съвременните фотореалистични произведения се определят напоследък от специалистите като хиперреализъм. Новата авангардна школа в изобразителното изкуство се оформя по естествен път като едно своеобразно продължение на фотореализма. И това не е случайно. Двата стила са свързани с пъпната връв на една ярко изразена наследственост и безспорно използват еднакви методи в процеса на творчество. Затова и най-краткото определение дефинира хиперреализма като „жанр на живописта и скулптурата, приличащ на съвременна снимка с висока резолюция”. И все пак е любопитно да проследим как терминът продължава да се прилага свободно по отношение на новия стил, появил се почти едновременно в Съединените щати и Европа в зората на последния милениум. Оказва се, че въпреки безспорната му популярност не всеки е наясно с истинската му етимология...

Принципно за негов „кръстник” и до днес се счита брюкселския търговец на картини Изи Брашо. Той първи въвежда в експлоатация френската дума hyperrealisme. Използва я твърде находчиво в каталога си, за да озаглави една от първите типични експозиции на фотореалисти. Събитието има огромен успех и привлича вниманието на брюкселската публика още през далечната 1973 година. Историческата за Европа авангардна изложба, състояла се в частната галерия на Брашо е доминирана от такива „колоси” в жанра като познатите американци Ралф Гоуингс, Чък Клоуз, Дон Еди, Робърт Бехтле и Ричард Маклийн, обединени на този конкретен форум със стойностните и водещи европейски автори  –  Гноли, Рихтер, Клафек и Делкол. От този момент нататък, макар и това да важи предимно за Европа, терминът хиперреализъм започва да се прилага съвсем свободно, за да характеризира новите творци, облъчени неспасяемо от слънцето на фотореализма.

Няма спор, че настъпващия в началото на 21 век хиперреализъм изповядва естетическите принципи на предходния фотореализъм. Американският художник Денис Питърсън и отцепилата се впоследствие група негови съмишленици сами се определят като хиперреалисти и така оформят новия клон на фотореализма. Един от известните критици Греъм Томпсън ни обяснява значението на новата терминология, като пише буквално следното:

Автор: Рон Мюек

"Една демонстрация на начина, по който фотографията бе присъединена към света на изкуството е успехът на фотореалистите, рисували живопис през късните години на 1960 и началото на 1970. Тя се нарича още суперреализъм или хиперреализъм, и художници като Ричард Естес, Денис Питърсън, Одри Флак, и Чък Клоуз често работят със снимки, за да създадат картина, която да изглежда като фотография."

Трябва непременно да споменем, че хиперреализмът се различава от буквалното и прозаично отношение към сюжета от страна на авторите на традиционни фотореалистични картини в края на 20 век. Наистина хиперреалистите – художници и скулптори също използват фотографиите като компетентен източник на данни, но те създават едно много по-детайлно, по-дефинирано изображение. Използвайки тази философия в подхода си, те са много по-прецизни, по-подробни и освен това в произведенията им витае една допълнителна атмосфера, усещана от зрителя като нов, особен вид емоционален разказ. Никога не трябва да забравяме, че фотореалистичният стил все пак е роден от поп-арта. Това закономерно го кара много често да поставя ударенията си върху по-злободневни, шаблонни и понякога доста скучни сюжети и изображения. И докато неговите представители се придържат стриктно към чистата имитация на фотографираните обекти и обикновено са склонни да се абстрахират от възможностите за разширяване влиянието на образа, както и от претоварването му с излишни според тях конотации, хиперреалистите не пропускат да обърнат внимание на човешките чувства. Също така, те се опитват да определят политическите стойности, да „разказват” неща, които невинаги присъстват визуално във фотографията, ползвана като основен източник за информация. Според усещането си и собствената си фантазия те понякога чувствително променят оригиналната композиция и сценография. 

Автор: 
Берт Монрой

И въпреки че хиперреализмът е фотографски по същество, той не се задоволява само с елементарна „регистрация” на видяното през визьора. Хиперреалистите често фокусират обекта комплексно, използвайки един по-мек, рисуващ „обектив”. Така те успяват да предадат осезаемата му жизненост и да засилят чувството за реално присъствие. Подобни обекти и сцени в техните картини и скулптури са педантично детайлизирани. Това е абсолютно необходимо, за да се създаде една допълнително „усилена” илюзорна реалност, която не се усеща достатъчно на оригиналната снимка. Но от друга страна това не значи, че те са сюрреалистични, тъй като въпросната илюзия представлява ултраубедително описание на една естествена, макар и симулирана реалност. В нея всички текстури, повърхности, светлинни ефекти, сенки пр. изглеждат дори по-ясни и по-различими, отколкото можем да ги видим в изображенията на контролния фотографски материал. 


Формулираната есенция на хиперреализма присъства във философията на Жан Бодрияр и е пестеливо синтезирана в следния цитат: „симулация на нещо, което никога не е съществувало”. Така чрез убедителна илюзия хиперреалистите създават фалшива реалност, която се основава на удивително сполучливата симулация на последната чрез... цифровата фотография. Ура за Фотошоп! Тунингованите образи, така наречените „рендери”, намериха широко приложение във всички области видове и подвидове на съвременния графичен дизайн и вече могат да се срещнат  навсякъде. Подобно на тях хиперреалистичните картини и скулптури те са краен резултат на изключително качествени изображения с висока резолюция, произведени от цифрови фотоапарати, наблюдавани на модерни ЛСД монитори. Тъй както фотореализмът е използвал навремето аналоговата фотография като пример за подражание, хиперреализмът на свой ред борави с последните постижения на дигиталната медия, за да създаде нови усещания за реалност. Затова съвременните хиперреалистични картини и скулптури, предизвикват у зрителя преди всичко илюзията и чувството за манипулирани снимки с висока резолюция.

Автор: Рон Мюек

Хиперреалистите (художници и скулптори) започват свободно да използват някои механични или софтуерни средства, а често пъти и двете), за да прехвърлят изображения на платното или да моделират необходимата форма или матрица. Широко се използват предварителни чертежи и макети, проектиране на образа чрез диапозитиви или проектори, различни медии, милиметрово оразмеряване. Всичко това се прави в името на прецизността. Скулптурите пък използват материали като полиестер или силикон, прилаган директно върху човешкото тяло за вземане на точен отпечатък, позволяващ изработването на шаблон. Трябва да признаем, че ултрамодерният стил изисква много високо ниво на техническа виртуозност, храброст и умение да се симулира фалшива реалност. Като такъв, хиперреализмът е принуден да се съобразява с типично фотографски технически ограничения като дълбочина на полето, перспектива, оптична деформация, хроматични аберации, обхват, острота на фокуса и т.н. Аномалиите в някои цифрови изображения, прекалено видимата пикселизация, подчертаването по всякакъв начин цифровия им произход умишлено е извадена на преден план в произведенията на някои художници, като Чък Клоуз, Денис Питърсън, Берт Монрой и Алисия Сейнт Роуз. 

Автор: Рон Мюек

Жанрът използва пълната гама от арсенала на изобразителното изкуство като портрети, натюрморти, селски, градски пейзажи и сцени, излъчващи своето закодирано послание. Последните хиперреалистични произведения са много по-буквални от фотореализма, когато става дума за точния изобразителен детайл, с преднамерено използван акцент върху социалните, културни и политически теми. Това е в рязък контраст и с новия по-конкурентен фотореализъм, който и до днес продължава да избягва присъствието на каквито и да било фотографски аномалии. Използвайки прецизността на фотографските изображения хиперреалистите едновременно симулират и доказват своите визуализации на света, който ни заобикаля. А в желанието си да получат оптично убедителни илюзии на реалността, те често пъти използват социален или културен контекст. Техните разкази-изображения изваждат на показ отрицателната същност на тоталитарните режими, военните правителства на Третият свят, сцени на наследена и концентрирана омраза и нетърпимост. Денис Питърсън, Готфрид Хелнвейн и Латиф Мулан изобразяват в работата си политическите и културни отклонения на обществото – неговия упадък. Работата на Питърсън фокусира вниманието на публиката върху проблема с диаспорите, геноцида и бежанците. Хелнвейн от своя страна разработва неконвенционален разказ – съсредоточен върху миналото, настоящето и бъдещето, на психическите отклонения свързани с Холокоста. Мулан пък критикува обществото заради очевидното незачитане на безпомощните, на нуждаещите се и на слабите.Провокативните теми включват загадъчни изображения на видовете геноцид и техните трагични последици, получени вследствие на идеологическите безумия. Тематично тези агресивно противопоставящи се на все по-загниващата хуманност артисти водят своя разказ визуално, чрез картините си, които играят ролята на феноменален медиум. Произведенията им са исторически коментар на заобикалящата ни световна гротеска, демонстрираща умишлено неглижиране на човешките същества и на хуманните взаимоотношения между тях.

Автор: Берт Монрой

Хиперреалистичните картини и скулптури все повече ни изненадват с допълнителна материална здравина и физическо присъствие, постигнато най-вече чрез финото осветление и ефектите на сянката. Фигури, форми и области, намиращи се най-близо до предния план на изображението, визуално изглеждат извън най-близката плоскост на платното, а скулптурите учудват с невижданата до този момент детайлност, каквато не можем да наблюдаваме дори в самата природа. Това се обяснява с обстоятелството, че подобни произведения са обикновено от десет до двадесет пъти по-големи от референтния оригинал, а въпреки това успяват да запазят изключително високата си резолюция, цвят, точност и детайлност. Много от картините са изпълнени с аерограф, в тях се използвани акрилни влакна, масла или комбинация от двете. Впечатляващите реалистични скулптури на Рон Мюек например са мащабирани в много по-голям или по-малък размер от оригиналните модели и завършени с невероятно убедителен детайл. Използвани са полиестерни смоли и множество форми. Цифровите изображения на Берт Монрой изглеждат като действителни картини взети от снимки, но пък са изцяло създадени на компютър.

Жоро Нончев