РЕАЛИСТИЧНОСТТА В СЪВРЕМЕННОТО ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО І

1 - Фотореализмът

Въпреки че този материал определено е ориентиран към съвременното изкуство смятаме, че като подходящ щрих към темата, освен всичко останало, идеално ще се впише и прочутият анекдот за съперничеството между двама от най-изтъкнатите древногръцки художници – Зевксис от Хераклея и Парасий от Ефес, които още преди много векове са се опитали да сравняват уникалните си таланти на живописци в импровизирано "състезание".

Легендата описва картината на Зевксис като толкова реалистична, че птиците не спирали да кацат по нея, опитвайки се да кълват от зърната на изобразеното свежо грозде. Горд от ефекта, той помолил Парасий на свой ред да махне платното, закриващо неговата работа. Оказало се, че самото платно било сюжет на картината нарисувана майсторски от именития му съперник. Тогава, очарован от видяното Зевксис удивено успял само да промълви: „Наистина аз измамих птиците, но Парасий измами мен – опитния художник”...

Въпросният анекдот директно ни напомня за исконното желание на артиста точно да наподоби в работата си заобикалящата го реална среда. Несъмнено това винаги е било не само водещо, но и провокиращо предизвикателство за творците още в зората на „великото начало”, на вътрешната им потребност да създават образи. То присъства още в първите скални рисунки, намерени по скалите във френските пещери, преоткриваме го в маниеризма на бароковите майстори и, разбира се, можем да го срещнем на различни места в съвременния паноптикум от стилове, характерен преди всичко с жанровото си многообразие.

"Обядът на Ралф" - Ралф Гоуингс

Фотореализмът е "особен" жанр в живописта и триизмерната скулптура, който използва съвсем регламентирано фотокамерата и създадените от нея фотоси, за да събере информация и после от нея да сътвори картина, изглеждаща максимално реалистично, подобна на фотография.”

"Самотната Амбър" - Джон де Андреа

Енциклопедиите по този начин дефинират основните признаци, характерни за творбите на сравнително новото американско движение, започнало в края на 60-те и началото на 70-те години. Само за уточнение бихме добавили, че още със зараждането си то откровено се противопоставя на жънещият огромна популярност поп-арт, на минимализма и естествено на абстрактния експресионизъм, който е с най-стабилно утвърдени световни позиции до този момент.

Скандализиращото му начало е свързано с естествената реакция на критиката, изразена недвусмислено в  първоначалния и отказ, да го приеме за изкуство и с бурните полемики родени от споровете дали използването на фотоси в творческия процес може да бъде прието за нормално. Дебата продължава и до днес, въпреки безспорно доказания факт, че визуални приложения са използвани от художниците още в 15 век в ролята на допълващи работата им средства.

Широко известен е фактът, че още с откриването на фотографията много художници започват използват като изходен материал заснети обекти подобно на колегите си, които преди това са рисували предимно от натура. Други сами са се запалвали по новата мода и са участвали в общи проекти с някои от най-изтъкнатите майстори на художествената фотография. Перфектното сътрудничество на  Дали и Филип Халсман е ярък пример в защита на подобна теза.Тъй като тогава това не се е смятало за някаква ерес, а тъкмо напротив, не си спомняме класически или модерен живописец да е бил обвиняван някога в антихудожествена имитация на природата, репликирайки части от нея чрез пейзажна живопис или в опита си да пресъздаде конкретно човешко тяло. А какво да кажем за високото ниво на колажите, радващи се на изключителен интерес от страна на публиката по същото това време?

"Бягайки от 
критиката"

Фотореалистите са повлияни най-вече от поп-арта и затова двете течения се считат за еднакво „реакционни”, възникнали от химично-магическата реторта на кипящата и завладяваща съзнанието на все повече артисти фотографска медия, която през 20 век се превръща определено в най-влиятелния феномен на планетата. И докато поп-артът се прицелва в абсурдния излишък от подробности на образа (особено в комерсиалната му уродливост), фотореалистите се опитват да издигнат на пиедестал обратните му стойности. Това в крайна сметка се оказва един антагонистичен, макар и динамичен баланс с постоянно преливащи граници. Тук е мястото да споменем, че механичното асоцииране на фотореализма с trompe l'oeil си остава досадна грешка, допускана от обаче от много критици през 70-те и 80-те години. Тази невярна представа се дължи на простата причина, че платната на trompe l'oeil, подобно на платната на споменатите в началото древногръцки художници, са предназначени да измамят човешкото око, т.е. го накарат  мисли, че вижда самият обект, докато при визирането на фотореалистичната творба той предварително е наясно, че  е картина. Това особено добре личи и в платното на Пер Борел дел Касо (1874), изпълнено в стил trompe l'oeil и шеговито озаглавено "Бягайки от критиката". Самото понятие фотореализъм се появява за първи път в експозе на Луис К. Мейсъл през 1969, а една година след това – в каталога на музея „Уитни” (за една изложба, семпло озаглавена „22-ма реалисти”). Често се срещат и други определения на стила като „суперреализъм”, „нов реализъм”, „остър фокус” или модерния напоследък „хиперреализъм”.

Само две години след това историческо за авангардното движение събитие Мейсъл е поканен не само да дефинира новото модно течение, но и да посочи основните параметри и признаци, които би трябвало да са задължителни за приобщаването на даден творец или конкретна творба към него. Поканата е отправена лично от видния меценат Стюарт М. Спейсър, който финансира голяма част от творбите на фотореалистите, обединени в „Пътуващата експозиция”, или „Фотореализъм 1973 – колекция на Стюарт М. Спейсър”. По време на триумфалното си пътешествие тази първа по рода си изложба последователно оформя  галерийното пространство  на някои от най-прочутите музеи.  Малко по-късно (през1978) е дарена на музея „Смитсониън”.

Но да се върнем на първият опит от страна на Мейсъл за официално постулирана дефиниция,  побрана  стегнато в следните 5 основни точки:

1. Фотореалистът използва фотокамера и фотография, за да събере информация.
2. Фотореалистът използва механика или полумеханика да нанесе информацията на платното
3. Фотореалистът трябва да има техническата възможност да направи така, че завършената му работа да изглежда като фотографична.
4. Художникът трябва да е представял свои работи като фотореалист до 1972, за да бъде считан за един от основателите на фотореализма.
5. Художникът трябва да е посветил последните (най-малко пет) години за развитието и представянето на работата си като фотореалист.

Според горното определение първото поколение фотореалисти включва американските художници Ричард Естес, Ралф Гоуингс, Чак Клоуз, Чарлз Бел, Одри Флак, Дон Еди, Роберт Бехтле и Том Блекуел. Характерното за тях е не само че работят независимо един от друг, но и че са започнали кариерите си по различно време, по различен начин. Иначе всички те творят в рамките на открай време познати артистични жанрове като пейзаж, портрет, натюрморт и т.н. с малки изключения и допълнително отличителни особености.

"Телефонни кабини" - Ричард Естес

Разликата например в тематиката на пейзажите е в новата, подчертано урбанистична насоченост. Това до голяма степен е предопределено от архитектурния имидж на огромния град – мегаполиса с неговите символи, рекламни пана и пиктограми. Да не забравяме, че самият стил се заражда и развива в Ню Йорк, където по същото това време еволюира амбициозната тенденция Париж да бъде детрониран  и   изместен  от така добре прилягащата му позиция на културен център на планетата. Неговото място във "фруктиерата" на световното изкуство според маститите местни интелектуалци би трябвало да се заеме от Голямата ябълка, а европейските критерии да бъдат заменени по „революционен” път с... американските. В името на тази цел се полагат немалко усилия и се наливат финансови средства, които са добре дошли за да подкрепят безрезервно новия бум в изобразителното изкуство. Неимоверно засилената популярност както винаги изиграва своята роля и много от музеите заедно със солидно число частни колекции бързат да попълнят сбирките си в сравнително кратък срок с многобройни произведения на поп-арта и фотореализма.

             

              "Американската икона" - Джон де Андреа

И макар че движението е свързано преди всичко с живописта фотореализмът навлиза дълбоко и в 3D-пространството: скулптурите, наречени впоследствие веристи,  Дуен Хансън и Джон де Андреа създават своите оцветени триизмерни фигури на обикновени хора, които можем безпогрешно да намерим заложените от Мейсъл основни принципи на принадлежност към фотореализма. Те смело използват в работата си атрибути като изкуствена коса и истински дрехи, за да постигнат търсеният ултрареалистичен ефект. 

          
 

"Пътят към Лондон" -
Хауард Кановиц,1990

"Откриването" - Хауард Кановиц, 1969

Въпреки че за пик на фотореализма се смятат 70-те години, течението включва  и други оригинални с творчеството си автори, както и някои наши съвременници. Но съгласно обемния труд на експерта Мейсъл, озаглавен Фотореализмът на Милениума, само осем от фалангата на първите му представители продължават да създават истински фотореалистични произведения, преминавайки символичната граница на новия век. Сред тях е и починалият сравнително наскоро, през 2009 Хауърд Кановиц.

"Мечта за любов" - Гленрей Тютър

Признак за това, че самия жанр вече не толкова "нов" е и фактът, че редиците на неговите "пионери" все повече оредяват. Никой не може физически да  се пребори  с Времето. Емблематичните художници Чарлз Бел и Джон Касере също вече не са сред живите. По неписания закон на търсенето и предлагането в света на изкуството това повишава стойността на техните произведения и косвено затвърждава позициите на изповядващите подобна идеология, 


Други като Одри Флак, Чак Клоуз, Дон Еди и Робърт Котингъм отстъпват от предишните си идейни позиции,  като се ориентират впоследствие към различни стилове. Но животът продължава, а неофотореалистите продължават да градят върху основите, поставени някога от ветераните. Като примери могат да послужат влиянието на Ричард Естес върху Антони Брунели или това на Ралф Гоуингс и Чарлз Бел върху Гленрей Тютър. Други като Клайв Хед (също "бивш" фотореалист) пък се разграничават от стриктното определение на стила и точното подражание на фотографията. Сега можем спокойно да кажем, че постепенно набиращия скорост експрес на съвременния фотореализъм вече не е само с марка Made in US. Безспорно най-популярното име  през 80-те си остава Франц Герч, а Клайв Хед, Рафаела Спенс, Бертран Мениел и Роберто Бернарди са едни от успешно сърфиращите на европейската вълна, заляла сцената на фотореализма в средата на 90-те.

Новият мощен тласък в развитието на технологиите, на който ние всички сме свидетели, извади на преден план фотореалистични произведения, надминаващи всичко, смятано за възможно до този момент. С помощта на съвременните дигитални фотокамери артистите могат да постигнат далеч по-добра и прецизирана ориентация. Много наши съвременници са буквално влюбени в чистотата на образа и остротата на резолюцията, както и от възможностите за допълнителна обработка, предлагани от модерните софтуерни програми. Така постепенно фотореализмът се превръща в хиперреализъм, който с всеки изминал ден увеличава своята популярност.

Жоро Нончев