ПРЕДСТОИ РИМЕЙК НА САМОТНИЯ РЕЙНДЖЪР (LONE RANGER) С ДЖОНИ ДЕП

„Може ли бокс-офис стръвта Джони Деп да спаси и уестърна, като подпише договор за роля в поредния римейк на „Самотния ездач” или добрите дни на жанра отдавна са преминали?” – пита британският историк Дейвид Канадийн от университета Принстън.

Въпросът му е актуален не само защото е в пряка връзка с прокрадналата се напоследък информация, че екранната адаптация на „Самотния ездач” ще бъде реализирана през май следващата година с Арми Хамър в главната роля и че холивудската икона Джони Деп ще се превъплъти в образа на ексцентричния магьосник с индианска кръв във вените си – Тонто. Ясно е че ако този филм види дългоочакваната светлина в тунела на надеждата, това ще бъде не само спасяващ, но и изненадващ изход от един необясним и евфемистично дълъг период на очакване.

Самата идея на Кълъмбия Пикчърс датира още отпреди 10 години. Оттогава проектът се прехвърля като горещ картоф от студио в студио, от сценарист на сценарист, от звезда на звезда и най-накрая топката да се оказа в Уолт Дисни. Някак си между другото бюджетът бе раздут до сума превишаваща 200 млн долара, а и се промъкнаха известни отрицателни критики за избора на кастинга, определящ непредсказуемия Деп за ролята на туземеца Тонто.

И ако това, само по себе си, не звучи достатъчно „вдъхновяващо”, то и прецедентите за подобен избор също не са много окуражаващи. „Самотния ездач”, създаден за големия екран преди 30 години беше едновременно и критически провал, и комерсиално разочарование.

Клейтън Мур и Джей Силвърхилс в сцена
 от поредицата

На времето телевизионният вариант на „Самотния ездач” бе олицетворение и несъмнено икона на американската поп-култура. Поредицата се радваше на силно визуално внушение – закономерен резултат на развиващите се с луди темпове всемогъщи телевизионни мрежи от двете страни на Атлантика през 50-те и 60-те години, въпреки че сюжетът, сам по себе си, не блести с особена оригиналност: маскираният Самотен ездач (Клейтън Мур) единствен оцелява от група тексаски рейнджъри и заедно със своя лоялен компаньон Тонто, игран от Джей Силвърхилс,  посвещава живота на правдата и борбата с несправедливостта (дефицитни и до днес по обширните щатски територии). За малко, щях да забравя, че радетелят за всеобща справедливост е не само героичен, но и изключително скромен. Така той препуска от епизод в епизод мистериозно непознат.

Дотук нищо ново под слънцето. Просто още един прочит на овехтялата идея за Зоро или ако се върнем по-назад във времето – Робин Худ. С една дума: вдъхновяващи изкукалото от неправди американско население фантастични герои, нямащи нищо общо с реалния политически живот. Дори по-късно, когато на помощ им се притекоха Супермен и Батман, заложеният още в историческото раждане на „великата нация” глорифициран бандитизъм не можа да бъде пресечен, дори на екрана. Но нали съзнанието от време на време трябва да се разтоварва? И кой, ако не Холивуд ще се притече на помощ, изтупвайки от нафталина някоя стара, но все още кретаща концепция?

Полагайки неимоверни усилия  „Самотния ездач”  вариативно успяваше всяка седмица да оправи неправдите и да възстанови реда, а накрая на всеки епизод галопираше на сребърния екран, възседнал белия кон, под звуците на увертюрата от „Вилхелм Тел” на Росини. Беше славно време за всеки инвестирал средства в новата медия. Създателите му потриваха доволно ръце, когато във всяка всекидневна от Източния до Западния бряг от малката вълшебна кутия се носеше викът му: „Хай-йо, Силвър, давай!”

Относно кастинга и критиките самият Деп казва, че би било не само по-хубаво, но и по-справедливо ролята на Тонто да се повери на автентичен представител на най-онеправданата част от американската нация:

„Мисля че произхождам от местен индианец, който е някъде назад в родословната ми линия. Моята пра-пра-баба изглеждаше като истинска индианка чероки или крийк.  Обяснявам си го с факта, че е дошла от Кентъки, където е фрашкано с хора от тези две племена.”

Въпреки че с родословното дърво на Джони се спекулира доста напоследък (един генеалог дори го свърза с британската корона?!) в случая бабата-индианка му идва дюшеш. В интерес на истината трябва да добавим, че самият Деп винаги е вземал присърце проблемите на така наричаните сега „нейтив америкън”, обозначаващ напоследък представителите на коренното население на континента (между нас казано, това нарицателно е още един нонсенс, в стилът на ономастик-ребуса „афро-америкън”). Но пък образът му на бунтар и защитник на човешките права, както и непукистко-свободния хипарски характер и поведение, го правят естествено симпатичен, за разлика от тъпите пиарски напъни на една Джоли например.

С какво новият проект наподобява стария и защо? 

Основният, нарочно „онаследен” принцип на „Самотния ездач” неизменно кара всички постоянно да се питат: „Кой е този маскираният все пак?” Хитрото в случая е, че отговорът постоянно се отлага до следващата серия. А и връзката между зрителя и саундтрака на филма е толкова силна и спойваща, че е накарала навремето Дейвид Фрост да изрази увереността си в невъзможността един културен тип да слуша музиката от увертюрата на „Вилхелм Тел”, без да си помисли веднага и за Рейнджъра.

Въпреки заглавието не можем да кажем, че „Самотния ездач” е бил единственото шоу по британските и американските малки екрани от 50-те до началото на 70-те. Нека да си припомним, че това наистина бяха златните години на американския уестърн, извиращ от студията на Холивуд. А продукцията, периодично напомняна и преповтаряна от телевизионните мрежи, също ни изглеждаше безгранична. Малките деца се възхищаваха на „Коня-чудо” и „Рой Роджърс”, любителите на документалната измислица имаха своя „Уайът Ърп”, а за тези, които предпочитаха класическия разказ и движението бяха създадени „Пътнически влак” и „Роухайд”. Уестърн за цялото семейство беше „Бонанза”. Малка ниша на жанра пък бе приютила „Сиско Кид”, „Шайен”, „Хопалонг Касиди”, „Бронко”, „Ларами”, „Рейндж райдър”, „Вирджинецът”, „Законът на оръжието” и много други.

Някои твърдят, че уестърнът не е получил заслуженото си доверие от Академията, но да не забравяме, че всъщност 1930, 1940 и 50-те бяха неговите години на слава. Това наистина е така, но въпреки всичко твърдението не е съвсем лишено от аргументи, тъй като получилите Оскари все пак са от последните години: „Танцуващият с вълци” (1990) и „Непростимо” на Клинт Ийстууд (1992), а и „Планината Броукбек”, която за малко не успя да се добере до култовата статуетка през 2005.

Какви филми все пак обича Академията?

Дъстин Хофман в "Малък голям човек"

Пресищането с уестърни предназначени за малкия екран, акомпанирани от версиите за големия, въпреки началото заложено от класиката „Дилижансът” на Джон Форд (1939), стана факт, но чак през 50-те и 60-те настъпи новата ера. Видяхме силни, въздействащи продукции като: „Пладне”, „Великолепната седморка”, „Как беше завладян Западът”, последвани от „Синия войник”, шедьовърът с Дъстин Хофман „Малък, голям човек”, „Той се казваше Омбре” с Пол Нюман и т.н., докато стигнем до уникалния „По Мисури” – един истински връх на каубойската гротеска, с жив диалог и завладяващ драматизъм.

В същото това време, подобно на телевизионно шоу, което се профилира, в много от уестърните, предназначени за големия екран, се представяха прости морални теми, където добрите момчета са на страната на закона и реда. По-късно настъпиха дните на рицарите, които се отнасяхя към жените кавалерски, историите за лоши типове: крадци на добитък и убийци, пияници и комарджии. Имаше и истории за туземни индианци, „американци по рождение”, както ги наричат днес. Нещастниците обикновено бяха изобразявани като неграмотни диваци, от които Западът трябва да бъде отвоюван. Начинът за постигането на тази цел открай време е един – да ги прогонят от земите им, да унищожат средствата им за съществуване и, разбира се, да избият колкото се може повече от принадлежащите към тази "непълноценна" раса. Напълно в духа на езуитски нежното промиване на мозъци са описани малцина от тях.  Подобно на Тонто те единствено са способни да разберат накъде духа вятърът и до какво ще доведе развихрилият се геноцид. Според сценаристите на Холивуд единствено тези „интелигентни” туземци ще успеят да се присъединят безболезнено към  белите окупатори, които са на път да  създадат новата Америка по свой образ и подобие.

"Големият влаков обир"
първият уестърн от епохата
на "немия филм"
(1903)

Общото и в тези уестърни е, че не са се появили от нищото. Някои от тях като „Самотния ездач” са излъчвани в дълги радио-предавания в Щатите през 30-те и 40-те. А ако се върнем обратно до „Големият влаков обир” (1903) ще се убедим, че и преди „говорещите” филми също е имало уестърни. Уестърнът се появява на европейска сцена още през 20-ти век. Това се случва доста по-отдавна от времето, когато Роджърс и Хамърстайн написват „Оклахома”. Самият маестро Пучини композира каубойска опера озаглавена „Момичето от Запада”, чиято премиера е осъществена в Ню Йорк през 1910. Тиъдър Рузвелт, който организира доброволната кавалерия, известна като Коравите ездачи, сражаващи се в Испано-американската война, изглежда е притежавал много от същностите на каубоя в себе си и като президент и като човек.

Циркът на Буфало Бил „Дивият Запад” печели изключителна популярност от двете страни на Атлантика, особено по времето, когато 19-ти век се прелива в 20-тия. Той организира театрални битки, в които се бият каубои срещу истински индианци. Бутафорните му спектакли са удостоени с ласкавите отзиви на критиката, която току-що е започнала да определя принципи на новата западна „традиция”, „естетика” и най-вече пропаганда.

На базата на тези прецеденти можем спокойно да кажем, че сюжетите, свързани с декадите от 1900 до ранните 70, са наистина най-високия връх в американския уестърн. Ерата на каубоите и стадата бизони, керваните, които прекосяват прериите, златните трески и войните срещу индианците – всичко това приключва в края на 19-ти век и не може да бъде голо съвпадение, че точно тогава в 1893 историкът Фредерик Джексън Търнър обявява американските погранични (индиански) територии за завладени окончателно. Истинският Запад на корав, беззаконен и борбен начин на живот, воден буквално на границата на оцеляването е привършил. Неговата трансформация обаче от факти към фикция тепърва предстои.

Популярността на уестърните не можеше да продължи вечно. Затова и в ранните 70 студиата-инкубатори на повечето от телевизионните уестърни намалиха продукцията си. Едно от обясненията бе, че това се е стигнало дотам поради скука от пренасищането. Наистина имаше много уестърни, които доста си приличаха, а и повечето от тях просто не бяха добри.

Настроенията, породени от времето, също се променяха. В трудните времена на Виетнамската война и скандала Уотъргейт елементарните послания и бодряшкото атмосфера, характерни за повечето уестърни, вече изглеждаха прекомерно наивни и лишени от всякаква чест и достойнство.

В ерата на борбата за граждански права, във времената на нарастваща расова нетолерантност отношението към „американците по рождение” беше и си остана като към диваци. Те бяха представяни предимно като получовешки същества, нещо като интересуващи се единствено от себе си колаборационисти. С други думи: рядко бяха на страната на правдата. А за феминистите от новото поколение изобразяването на жените като покорни съпруги или активни съдържателки на бордеи бе, меко казано, противоречиво.

В резултат на всичко това, някъде в 80-те свърши златната ера на уестърна и не беше чудно как неистовите опити да се съживи „Самотния ездач” се провалиха. Тогава дори и той не можа да „изтегли” останалите представители на жанра от блатото.

Времената промениха правилата дори на арената за родео. Сега преди да яхнат разлютения бик или кон, железните някога каубои свалят масово широкополите филцови  стетсоновки – символът на статута им – и срамежливо нахлузват каски и предпазни кори, подобно на  хокеистите.

Въпреки че сега конвенционалните уестърни изглеждат политически некоректни и не са толкова популярни, колкото бяха някога, магнетизмът, породен от мита за Дивия Запад си остана мощна пропагандаторска сила в американския политически живот и до наши дни.

Роналд Рейган например се появяваше в уестърни през същите тези години като холивудски актьор, а и като президент обичаше да се снима на кон в калифорнийското си ранчо. Президентското недоразумение Джордж Буш също се кипреше с каубойски ботуши в Белия дом, а повече от пестеливите му изразни средства напомняха уестърн-клишета в духа на Дивия Запад. Да си спомним само как след паметния 11 септември се бе вживял в ролята си на световен шериф и искаше Осама бин Ладен „жив или мъртъв”. Съвсем в духа и лексиката на старите плакати, изобразяващи търсените престъпници. 

Но дори смешните президентски фасони, които се напъват да ни върнат към времето на Тиъдър Рузвелт и неговите "корави ездачи" сега ни изглеждат далечни, изкуствени, с помътнял от годините блясък.

Но... каквото и да сполети нацията днес, дори при един успешен опит да се извади от реанимация „Самотния ездач”, ще ни бъде малко трудно да си представим Барак Обама, или дори Мит Ромни, как оседлава коня си и се понася в галоп към залязващото слънце и, друсайки се тромаво под звуците на увертюрата от „Вилхелм Тел”,  да крещи въодушевено: „Давай, Силвър! Яху-у-у!”

Жоро Нончев